Георги ВЕНИН
Почнахме от края, понеже той е вършинето – хем на високо, хем с най-красивия панорамен изглед към Охридското езеро.
Градският пейзаж също е чаровен. Гезмето (не знам как е на македонски) е около площад с детски кът и безброй заведения със столчета и масички, почти надвесени над езерото, в което плуват изящни бели лебеди. А по калдъръма нагоре стигате до внушителната църква „Свети Йоан Богослов Канео“ (по пътя има и други) – и накрая хлътване в някое от дюкянчетата със сувенири.
А като се спуснете към центъра – изброждате главната улица на Охрид, където в една баничарница ни изумиха 30 вида тестени изделия – сладки и солени, плюс три-чети и супи.
Стигате до най-важното кьоше и завоя към извора (хайде – началото…) на Охридската чаршия. Тук символично се извисяват църква и джамия около едно хилядолетно дърво, което вече има нужда от модерни крепежни патерици, за да не рухне.
Чаршията, с магазинчета, кафенета и една турска сладкарничка, тече до самото езеро, до паметника на нашия общ Климент, и откъдето си купуваме НАКИТИ ОТ ОХРИДСКИ БИСЕР (обработени с конски косми люспи от рибата плашавица).
Охрид не е превзет от албански богаташи, както е по други краища на Макя Македония, да речем, в Скопие, и – тъжно, но факт – в Струга на братя Миладинови и Димитър Талев – и на Стружките поетични вечери! (Мисля, че се казваше Трапче онова цяло селище от дву- и триетажни шиптърски палати – с три квартала, и във всеки – по две джамии, по средата на пътя от Охрид до нашата граница.) Освен чаршийската сладкарница, в която бръмчеше турска радиостанция, зърнахме само едно не-македонско кафене – Montenegrin Inn (сиреч „Черногорски хан“), с две отделни зали – за пушачи и непушачи. Апропо, кафето и в най-сбутаната закусвалня, и в най-луксозната кафетерия си е все 30 денàра, и дори когато салфетките са с щампа „Lavazza“, то е от непознати за България сортове, например „Portofillo“.
Храната в ресторантите е проста, вкусна и, чини ми се, без ГМО. Да не говорим, че е евтина, порциите са огромни, а сервитьорите – услужливи и непредвзети.
В устието на чаршията, пак като свърнете (вдясно), започва катеренето по не толкова стръмните калдъръмени сокаци на Стария град. Потъвате ВЪВ ВЪЛШЕБСТВОТО НА ВЪЗРАЖДАНЕТО и душата ви препълва наслада: кипри къщи, перденца на две куки, цветя навсякъде – по градинките, по первазите, по чардаците, по оградите, по стените – в саксии и в дамски капели. Озовавате се не просто сред възрожденски стрехи, но сред възрожденски дух. По-важното - сред възрожденски хора.
И, слава богу, политическите и историографски шашмании не са се пропили така дълбоко в кръвта на мнозинството македонци, както обикновено си мислим. Поне охридчани са радушно гостоприемни към нас, отворени, великодушни, топли, отзивчиви. Хазяинът ни дори ни говори на леко развален български (той е историчар в местно школо и хобист-футболист) и пресича целия град, за да ни намери ресторант, в който да заситим глада си в късна доба. Познава страната ни, идвал е многократно. (С кола разстоянието между Охрид и София се минава за седем часа.) А в къщата му за гости преди нас са били групи от Шумен и Пловдив. (Охрид е побратимен с три наши града: Пловдив, Несебър и Велико Търново.)
Това топло гостолюбие обаче може би не е само генетична даденост. Икономическият срив в Македония я прави донякъде оцеленческа. През 2002 г. населението на града е наброявало 42 000; през 2006 г. – 30 000. Според нашия хазяин, днес е 15 000! „Полвината ойдоха в Германия, Австрия, Испания. Нема работа“ – кахъри се той. След което с надежда ме пита: „Како е в Европейскийот союз?“.
Помълчавам и омърлушено измълвям: „Не е добре… Непременно ще дойдем пак поне още веднъж, но преди и вие да влезете в ЕС… преди да са ви повредили“. Дали ме разбра? Нали (уж) говорим един език!…
Снимки:
На кафе с… лебеди
Охридската чаршия
Сладостно македонско наречие
Цветна идилия в Стария град
|
