Из дискусията по онова време:
„От театъра ние не щем да печелим пари. Той е училище за просвещение на народните маси.“ – Димитър Кондов, кмет на града, третият театрален шанс за варненци.
„Може би ще ни сметнат за луди… Хората гладни мрат, а тези мислят за театър. Искам да наблегна на факта, че точно в този момент, въпреки бедността, е необходимо да се поощрява повдигането на изкуството. Нам е потребен театър!“ – Радослав Крайчев, адвокат, общински съветник.
„Ужасно е, че Варна, до този момент все още няма театър. Срамно ще бъде, ако се откажем от тази идея!“ – Кръстю Мирски, тогава в опозиция.
Чудни хора, непонятни хора. Сега ни е трудно да прозрем тази френетична непоколебимост. Решението е взето с гласовете на всички съветници. Може би това е рядък случай, когато духовният глад е надделял над грижата за насъщния. А може би в това удивително решение е заложен библейският смисъл: „Не о хлебе едином жив будет человек…“. Тези сложни, раздиращи човешкото същество преживявания сега наричаме със чуждата и поради това скучна дума „консенсус“.
Нека се спрем върху това събитие. Да се вгледаме в него. Описаният факт е изумителен. Единствен в българската театрална история. Представлява обществен феномен. В основата му е единството и както вече разбрахте, решимостта на Димитър Кондов, който оглавява в онези размирни времена „Варненската комуна“. Поради тази особеност често се подменя или премълчава ролята му в тези събития. Заради различни конюнктурни съображения. Възниква въпросът – какво всъщност щяхме да честваме и празнуваме сега, ако този мъж не беше проявил висока култура? Ако онези варненци не бяха преодолели различията и противоречията си, ако не бяха проявили завидна воля и изстрадано единство? Просто нямаше да го има Варненският театър. Или нямаше да бъде сега на 95 години. Защото летоброенето му започва именно от онази тежка зима на 1921-ва. Факт неоспорим. Ето защо ще бъде хубаво ако проявим чувство за историзъм, ако не допуснем нихилистична небрежност, и подправяне на фактите. На изпитание днес е нашето усещане за обективност. Ще се справим ли?
Господи, какви хора са живели в нашия град!
Обаче никой не ги е сметнал за луди. Градът аплодира решението. „Похвално дело! Град като Варна с такава голяма интелигенция, истинска, просветена, се нуждае от един сериозен, устроен, осигурен театър. А такъв може да съществува само ако е подкрепен от едно сериозно учреждение със свой бюджет, каквото е общината…“ – пише Добрин Василев, голям общественик и театрал във „Варненска поща“, 9 март 1921 г.
Ето имената на артистите от първата професионална трупа, наети от общината по ведомост: Никола Гандев, Щилиян Попов, Аспарух Темелков, Петър Димитров, Иван Гюндеров, Николина Бъчварова, Мила Димитрова, Стефана Гандева, Емилия Попова, Милица Атанасова – Ерато, Мара Михайлова, Мара Икономова. По-късно включилите се Владимир Трендафилов, Иван Янев, Христо Динев и Вела Ушева. Звездни имена, с дълга и светла диря в пространствата на българския театър.
На 13 март 1921 г., в зала „Съединение“ новоучреденият театър вдига завеса с представлението „Инстинктът“ от Анри Кестмекер. Тази дата Варненският театър счита за рождена!
.jpg)
За пръв директор е поканен известният столичен актьор Стоян Бъчваров.
И пак е зима… През декември 1922 г. се обособява граждански комитет от 160 души – учители, студенти, гимназисти, чиновници, пристанищни работници. Целта му е – довършване на театралната сграда.
Същата зима се учредява граждански театрален фонд.
През декември 1926 г. в пресата излиза апел за „час по-скоро довършване на театралната сграда“. Под натиска на общественото мнение Общината сключва петмилионен заем. А всеки заем, знаете, трябва да се връща. Свиква се общоградско събрание. На него се стича целият град.
Събранието на Варна! Една забележителна форма за управление на градските работи. Варна стои върху останките на древен гръцки град. Възможно ли е това да е архидалечен спомен от древна демокрация? Като сред една Агора, градът взема решение за всеобща дарителска дейност. А може би е спомен, езотерично знание от управлението на древната славянска община? Както и да е. В благородното дело се включва целият град. Започва нова лудост, нова еуфория. Чудни хора! Луди хора! Фондови марки за изграждане на театъра се продават към всеки хляб, всеки билет за кино, за увеселение, за баня, към всяка общинска услуга, за лъскане на обувки, за съзерцание на морето от плетените общински столове на брега. Варненци в пряк и преносен смисъл отделят от залъка си. Бръкват в своите бездънни джобове, в буквален смисъл варненските актьори-бездомници и също даряват издирената в гънките на пешовете пара. Темпът на даряването е бил толкова фантастичен, че за по-малко от месец събират един милион лева.
„Варненска поща“ много се харчи, защото периодично отчита събраните суми. Рано сутрин гражданите го отварят, гледат и пресмятат колко още остават до заветния милион.
Строежът е завършен от архитектите Дабко Дабков и Желязко Богданов. След 20 години превратности, на 5 юни 1932 г., театърът е открит с водосвет и общоградско тържество. „Красив отвън и много кокетен вътре. Плюшени столове в партера… Ложите и първи ранг в малинено червено… зрителната зала в синьо-гълъбово… „Безспорно това е една от най-красивите сгради в България“ – пише Добрин Василев. А ние ще добавим – какви цветове! Какъв висок вкус! Какво въображение!
С протокол №39 от 20 октомври 1932 г. е приет правилник за устройството на общинския театър. В т. 14 четем: „Сградата да се даде за ползване на Варненския общински театър безвъзмездно, без право на преотстъпване…“.
„Най-после! Слава богу!“ – възкликва Иван Церов, вече много остарял, и плаче от радост. И това не са сълзи на старческо умиление. Той просто е видял делото на своя живот завършено. Щастливец. Колко от нас могат да видят делото на своя живот завършено?
Запазена е снимка от това време. Първо в нас гледа трупата на Варненския театър от 30-те години. Това са онези варненски артисти, които първи влизат в миришещата на прясна мазилка сграда. Първи разполагат своите бурканчета с гримове и пудра върху новите гримьорки. Първи тръгват по новата сцена, понесли своите царствени костюми – на тежки гънки пада кадифето, шушне коприната, скърцат колосаните фусти…
Лицата и позите им… Приседнали са чинно, важно, като стопани-новодомци. Можем да ги разберем. Важни са, защото на тях варненци са поверили своето изстрадано съзидателско дело.
В центъра е Иван Янев, директор по онова време. Колко са младички и прекрасни актрисите. Елегантни. Соанирани. Емилия Попова, Надя Станиславска, Саша Янева, Розка Петрова, Катя Кожухарова – на първия ред. Мира Кралева – права зад Иван Янев, на втория ред. Колко са горди със занаята си мъжете актьори Драгомир Капанов, Щилиян Попов, Идеал Петров, Цецо Кандов, Михаил Богданов, Никола Кожухаров…
Миг на тишина, миг на покой. И спряло време. Изглеждат някак старомодно, разбира се. Но какво достойнство, завидно усещане за собствена цена, за място в обществото, за мисия. Като че ли искат отново деликатно да ни подскажат: ако сега ви има, скъпи варненци, драги потомци, ако съществувате в това си битие, то вие го дължите на нещо, случило се много, много преди вас…
Вестник „Варненска поща“ помества благодарствен адрес към всички варненски граждани: Цели 12 години те мълчаливо и безропотно са вписвали левчетата си за доизграждане на Варненския градски театър. За едно всъщност ефимерно дело. Нито се купува, нито се яде…
„С това те изпълниха своя граждански дълг в полза на сегашното и бъдещите поколения, като съградиха истински театрален храм за Варна…“ Дарителите са изредени поименно. Цели фамилии…
Откъс от книгата „Варненският театър – обществен феномен”, изд. СНЦ „Виа Антика”, 2016 г. Автор – Сия Папазова.
|
