1 ноември – Ден на забравените,

Георги ВЕНИН Около езиковедските спорове защо се пише ‘дамоклев’, след като трябва да се пише ‘дамоклов’, мечът на митичния херой взе да ръждясва. И дори да се скъса конецът, който пък се нищи от времето, темето на потърпевшия най-много да се нащърби с още една бразда (бръчка) и да похаби малко йод и кислородна вода. Езиковедските спорове само привидно са отвлечени. Ето, минава Нощта на Вси светии, които ние не тачехме (че и за какво ли!), а сега не стига, че й се радваме като на забравено детство, ами я и прекръстихме Хелоуийн. Тук въпросът е дали коренът е Hello или Hell. И дали тиквените не са плагиат на нашите есенни динени фенери. Но точно когато злите демони изпълзяват, тогава като свещена рат се надига и войнството на будителите. Така че може би не е случайна щафетата между двата толкова нравствено раздалечени епизода. Но да не забравяме за Дамокъл. Неговият меч, ръждясал или не, виси над народ, държава, институции и царе(дворци). Като неотмен(е)на присъда. Конецът е като изтънял от опъване нерв. Кой ни го опъва? Европа! Такива ми ти тънки материи като тънкия конец, на който виси търпението ни… Европа е измислила якото въже на бесилото и рязката неотвратимост на гилотината. И (нео)либералите. Брюксел стои като щит зад тях. И дамокловият меч най-много да резне главата на някоя брюкселска зелка. Но ние сме родили будителството! И то в тъмата на робството. О не! Всъщност много преди Възраждането, още през раннохристиянските времена на България, родният дух е оплождал не само нашите, но и земите на други народи. Днес може да ни преграждат пътя към Шенген, но визите към европейската култура ние отдавна сами сме си подпечатали. Само ние имаме такъв Ден – светозарният Ден на народните будители – 1 ноември, тази благоговейна дата, която заедно с 24 май, ознаменува безподобността на българския календар, защото комай няма друг народ, който да отдава такава почит на своите просветени и просветлени люде. Този ден преплита като в слитък на тъкачен стан нишките на минало, настояще и бъдеще. Той е преклонение пред хиляди знайни и незнайни ратници на българщината. Да дадем думата на един от тях, Ваклуш Толев (в преразказ): Народните ни будители карат българите да направят революция първом вътре в себе си. България я няма на картите на Европа, но я има в прозрението им. Така тя се ражда от собствената си утроба. Да, българските будители са нещо невиждано в световната история. Те не подражават на никого, не заимстват от никого, нямат покровители; те са самородни – монаси по дух, бунтовници по дела (Паисий, Софроний, Иларион Макриополски); поети, готови за клади и бесилки (Бачо Киро, Григор Пърличев, Любен Каравелов, братя Миладинови, Христо Ботйов); учени без академия (д-р Петър Берон, Иван Богоров, Неофит Рилски); държавници без държава (Раковски, Левски, Богориди, Бенковски, Кръстевич); политици без парламент – все белязани деца на Мати Болгария. Със своя воля и против чуждата те издигнаха духовния паметник на българското будителство – църковния въпрос, който също е неповторимо наш и не може да се види у друг народ. Будител не значи подбудител; будителят не е подстрекател, а обединител. Той повдига народната душа за единение с нейния корен и с Бога. Бягството от това служение на народа е било припознавано като душевна беда и пораженство и е тегнело като клеймо за родоотстъпничество. Будители се появяват в тъмни епохи, в нощни исторически затишия, да ни извадят от мрака на невежеството, на сънливостта, на безразличието или на отказа от себе си – когато заравяме глави в пясъка. Будителите са онези мощни духовни тласъци, които издигат слънцето на зазоряване. Всъщност те са самото слънце, което се надига, за да освети здрачèната народна свяст. Или будилникът, който предвестява идването на зората. Никой не буди пробуден човек. Будителят идва, когато народната душа е в дрямка и клепачите ни са стиснати, за да не виждаме по-далеч от тях. Един коварен материалистически постулат настоява, че битието определя съзнанието. Но как? Не е казано. Понякога благополучното битие ражда мракобесие; понякога мракобесното битие ражда фойерверк от светлоносци. И не е ли това правило!? Тъмното битие... или бит... вика на бял свят от собствените си недра енергията, силата... живота на просветените умове, за да се изтръгне от мрачината. Всъщност от будители имат нужда всяко време и всеки народ. Но днес е повече от трудно да си в оределите редици на българските духовни водачи. Не сме в робство, не сме териториално разделени; не сме заплашени от политически или идеологически гнет. Но сме объркани, неориентирани; с помътени идеали и раздвоени представи за добро и зло. А е винаги по-лесно да се възправиш против явен враг. Сега не знаем кой е врагът и има ли изобщо враг. Сега будителите трябва да проясняват този душевен смут; да сочат Изхода и Пътя към него; да разобличават множащите се секти от лъже-пророци. И уж на шега, ала не съвсем, звучи ето това пожелание: Нека бъдем Буди, а не будали. И не си ги представяйте непременно като гръмовити глашатаи; понякога звънът на техните камбани звучи кротко и никак не прилича на надвикващите се гласове на политическите витии. Будителите просто са на нужното място през нужното време. Затова техните послания ечат дълбоко в народното съзнание. Слънценосната мисия на Паисий превърна неговата „История…” в катехизис на българската вяра в себе си. Будителите са наши отци: те се трудят да превъръщат блудните синове на нацията в нейни будни покаяници. „Будител“ идва от „буден”, а „буден” – от санскритското име на един древен пророк – Буда. И това ни доказва, че будителите будят не просто заспалите ни тела, а будят духа ни от неговите лъжливи сънища. Но да се замислим и над това: Буда е отдавал себе си на нирваната. Нашите будители са се отдавали на народа си. Затова той е божествен, но един-едничък, а те са хиляди – и всенародно завèтни. Днес съдбата тна будителя е нерада. Българската интелигенция е под навеса, в сянката. Културата стана „индустрия“, творчеството – „стока“. Масовите медиуми, за да си оправдаят епитета, ни къпят в произвола на масовата култура, чуждестранният продукт задушава българското съзидание – и книги, и спектакли, и филми, и музика… Подбудителите към безродство притискат в ъгъла народните будители. Под „духовни водачи“ често се разбира псевдоелит, който е духовен само в смисъл, че върви накъдето го духне вятърът. Божието благоволение над българите сега е почти невидимо през дима на нищетата (която не е само материална, но и невежествена) и хаоса на смутните желания, сякаш Бог се е загърнал в тъмен облак. А ние, вместо да пронижем облака – поне с поглед, и да прозрем отвъд зримото – стискаме клепачи. „Не можеш да събудиш човек, който се прави, че спи“, казва една навахо поговорка. Затова, по „европейско-български“ (сиреч „с широко затворени очи“), все по-често ми се иска да бъда неграмотен. Да „ме“-кам като повечето министри и кметове; да не знам къде се туря пълен член и запетая като някои кметски пи-ари; да бълвам „авангардни“ и „постмодерни“ гламавщини, осребрени от соросоидни звонкове; но най-вече – за да напиша вместо „будители“ – „бодители“. Понеже всекидневната мисия на народните целители е да бодат: одрямалите ни мозъци и души, и летаргичната ни съвест. Не бива да забравяме пророческата ирония на Константин Иречек, който още в зората на миналия век написа: „Ние, можещите, водени от незнаещите, вършим невъзможното за благото на неблагодарните. И сме направили толкова много, с толкова малко, за толкова кратко време, че сме се квалифицирали да правим всичко от нищо“. „О неразумний и иуроде! Поради что се срамиш да се наречеш българин!?“. С този будителски позив хилендарският вестоносец със светското име Петър (наричан умилно Пенко) Баханов от Банско, замонашен в Света гора и знаен като Паисий, и хилядите му следовници кръстосват една безлична земя, но и един небезличен народ, защото „… и ний сме имали царе, патриарси, ний сме кръстили целий славянский род“. Будителството е нашият национален капитал, нашето оръжие, с което да отвоюваме бъдещето си, и казано модерно – нашата гражданска позиция, която днес звучи така: не е достатъчно да се наричаш българин – трябва да СИ българин. Но тук може да вметнем, че живеем в две Българии: на политици и на будители. (И почти всеки будител, който се е пробвал в политиката, мигом е забравял да бъде буден.) Това пагубно разделение не е от сега. През 1945 г. празникът е отменен, за да няма спомен, че народът ни е имал светини за свобода… Ваклуш Толев припомня, че освен Паисий, има и други, позабравени имена на осенени синове на Мати Болгария: Трябва да дадем признателност например на будното дело на Петър Богдан Бакшев – архиепископът на католиците в България, вдъхновител на Чипровското въстание, който цял век преди Паисий написва „История на България“ (1667 г.), наскоро открита в пълнотата си. (Всъщност има още две, но те просто залежават в манастирските библиотеки и мазета: едната е анонимен ръкопис от 1761 г. под заглавие „История вкратце о Болгарословенском народе“, а другата – на габровския йеросхимонах от Зограф Спиридон, дописана в Молдова – от нея се е ползвал и самият Паисий). Тогава България я няма на картите на Европа, но я има в съзнанието на будителите. Така България вади жива вода от собствения си кладенец. В Програмата на Българския революционен централен комитет от 1870 г. го има божественото прозрение, че не въстават против турския народ, а против турското правителство – че са приятели с всички народи. Българският екзарх Антим I, когато го предупреждават, че щом подкрепя Априлското въстание, ще бъде обесен, реква: „Ако моето обесване обслужи свободата на България, где това щастие…!“. Ето защо сме били под робство, но не сме били роби. Будният човек е вече събуден бог – или поне събудил бога в себе си! И Варна има своите будители: Никола и Сава Георгиевич, които основават първата българска община, дето начаса решава да отвори българско училище; първият учител в него – Константин Арабаджиев, самият той – ученик на възрожденския просветител Петко Рачов Славейков, който за кратко също учителства във Варна; щедрият спомоществовател на школското здание хаджи Стамат Сидеров, дарил 14 250 гроша за строежа; големият книжовник Сава Доброплодни, чиито отривисти стъпки отекват в новата сграда; образовани люде като Георги Живков и Никола Бацаров, Димитър Станчев, Сава Геренов, Стефан Деребеев, Христо Самсаров; свещеникът на първата българска църквица „Св. Архангел Михаил” отец Константин Дъновски, а след него – Иван Геренов и Христо Върбанов; учредителите и дейците на първото варненско читалище – тези пощенски гълъби на кнѝжнината, които разнасят апостолски вестници и томове дори отвъд Варненската околия. А още когато нашите съграждани организират първото честване на светите равноапостоли Кирил и Методий на 11 май 1868 г., самият Славейков пише във вестник „Македония“: „Ний честитим на варненци добрата нареда и похвалната им ревност към просвещението и разпространението на народното чувство“. Народно чувство, достигнато чрез разум! Имаме ли днес потреба от будители? Имаме – понеже отново живеем не както подобава. И понеже няма будущност без будност. На 1 ноември се прекланяме пред нетленните дела и всекидневния духовен подвиг на онези, които, както през 1922 г. посочва министърът на народното просвещение Стоян Омарчевски, водят българския народ и младите ни поколения към просветата, към свободата на духа, към културата, към съхраняването и развитието на духовните идеали и ценности. Има ли ги още? Будят ли ни, или ни будалкат…? Ако не чакаме наготово да бъдем събудени, ще отсеем ментетата от истинските.