176 г. сл.Б. Уроците на Христо Ботйов

Георги ВЕНИН *** Днес ние, българите, сме осенени от двоен духовен празник: Богоявление и рождението Христо-Ботйово. И не случайно даскал Ботьо Петков кръщава сина си Христо. По стар стил геният на българската поезия и на българската революция е родèн на 25 декември през 1847 година – на датата, когато се появява в жива плът Синът Божи. Ботйов се ражда в една от стаите на старото калоферско училище, поместено в двора на храма „Св. Богородица“. Молитвеният дом сякаш е символ и на рождественските ясли. З да поеме към своята Голгота… Днешната дата по нов стил бележи началото на един бурен 28-годишен живот, който осветява с ярка светлина българската поезия, българската публицистика и българската история! Той е най-големият от деветте деца на даскал Ботьо Петков и Иванка Дрянкова: имал 6 братя и 2 сестри. Негови съвременници описват Ботйов като умно, но буйно дете, което трудно се вписва в „рахата на подбалканския градец“. Малкият Христо предвождал връстниците си в буйните им игри край Тунджа. Не е примерен отличник, за което баща му непрестанно го мъмри. Но не мислете, че е бил нелюбознателен! Медалът има и друга страна: младият Ботйов е страстен човеколюб и страстен книголюб. Пламенното родолюбие и култът към знанието, които създава в дома си даскал Ботьо Петков, огласян от 300 народни песни, които жена му пее, формират светоусещането на неговите деца. Останала вдовица, Иванка е принудена да работи по богатите калоферски къщи като слугиня, за да изхранва многобройната си челяд. Така че ненавистта на поета към чорбаджиите е житейски изстрадана от семейството. *** Нямаме потреба и не бива да канонизираме Ботйов: никой канон не може да улови измеренията на необятната му многоликост. Авантюрист? „Нима да забегнеш в чужбина и да започнеш борба с една стара империя, да се събереш с няколко голтаци и да развалиш рахатлъка на хората преко волята им, нима това не е авантюра?“ – пита същият Захарий Стоянов. Анархист, нихилист, народник, социалист, комунист, радикал, либерал-демократ? Идеалист? Атеист? Сиромахомил или богомил? Едно е необоримо: Христо Ботйов е с харизматична природа от най-висок сан! По думите на Захарий Стоянов Христо Ботйов е бил човек, родéн и предназначен от необяснимите стихии да бъде голяма личност, да води подире си тълпите, да заповядва и да прави епохи: „… Ако той беше син на Италия – пише хронистът на българските въстания, – щеше да бъде ако не Гарибалди и Мацини, то поне тяхната дясна ръка. Ако беше французин, съвременник на Юлската революция или на Луи Наполеон, то може би първата барикада на град Париж щеше да се нарича „Ботйова“! Представяте ли си този вулканичен мъж грижовен и нежен? Не? Дали не живеем с измислената представа за желязното му сърце! Когато поема към Гюргево и четата, той не казва на Венета къде отива; обяснява ѝ, че заминава за два-три дена до Браила и Галац. Няколко пъти повтаря „сбогом“ и все се връща, за да целуне двумесечната Иванка. Човек, човечен от глава до пети: „Знайте, че който не обича родителите си, жена си и децата си, той не обича своето отечество!“. Ако търсим символиката в историята, Ботйов се простира отвъд времевата граница на своята епоха. Човекът извън мярата се превръща в нравствена мяра за поколенията. Христо Ботйов е на всички, и в същото време – ничий. Защото е човек не на своето време, а на всички времена. *** Какъв пример дава геният на най-близките си! Д-р Димитър Рашев, доведеният син на Ботйов от първия брак на Венета, припознат от поета официално, живее достоен живот, помага на майка си и сестра си, отказва добре платени служби, за да просвещава българчетата като учител. Скромен и почтен, той, както пише акад. Арнаудов, „никога не изтъква близостта си с Христо Ботйов“. Общува на равна и приятелска нога с Иван Шишман, с Яворов (който е негов ученик), с Тодор Влайков, с Иван Вазов и дори с Кемал Ататюрк, докато бъдещият реформатор на Турция е военен аташе в София. Отказва да продаде прощалното писмо на Ботйов на чужденци, които му предлагат висока плàта, и го предава безвъзмездно на Народната библиотека. *** Публицистиката му е неукротим вулкан: „Но там е варварството, там са укорите и проклятията, дето робът, човекът, като не чуят думите му, разумът му, УЛАВЯ СЕ ЗА КРАЙНОСТ и се бори на живот и смърт, доколкото му позволяват СРЕДСТВАТА, КОИТО СА НИЗКИ, ЗАЩОТО СА МАЛКИ, А МАЛКИ САМО ЗАТУЙ, ЗАЩОТО ИМ СА ГО ОТНЕЛИ ГОСПОДАРИТЕ.“ Ако сме честни, сегашната журналистика предава заветите на Ботйов с гузната дефанзивност, с която оправдава лековатите си четивца. Свободен пазар е имало и по времето на „Дума на българските емигранти“, „Тъпан“ и „Нова България“, и перото Ботйово също е хранело гладно домочадие. Но той не е сторил компромис. Не е паднал на колене пред неукия абонат, а го е повдигал, дорде му се завие свят. Само в „Смешен плач“ той го смазва с имена като Нимврод, Камбиз, Наполеон, Вилхелм I, Александър Македонски, Лойола, Фурие, Прудон, Нютон, Кювие, Хайне… Това може би е друга форма на самота – да знаеш толкова много, толкова ПОВЕЧЕ, че да ти остава само викът пред огледалото. Та той е наричал българите свои „братя НЕВРЪСТНИ“! И такива са били пред него! Към всички политически и исторически причини да поеме към своя оброк не бива да не притурим и тази човешка драма. И в същото време – каква самовзискателност, какъв безмилостен самосъд! На 12 февруари 1976 г. Ботйов пише до Тодор Пеев: „Носим с решето вода и мислиме, че оплодотворяваме с това бащината си нива. Каква ирония за хора, които при средства би могли да направят чудеса! Не зная как мислите вие (ти и други) за себе си, но аз се признавам вече в тоя общ наш порок и бързам да произнеса над себе си праведният приговор. Пейов! Ние не сме направили и стотната част от онова, което би могли да направиме. Слава богу и дяволу, природата ни не е обидяла нито умствено, нито физически – защо следователно седиме на припек и плачеме, че петлите ни кълват носовете? […] Аз ще направя ръцете си на чукове, кожата си на тъпан и главата си на бомба, пък ще да изляза на борба със стихиите…". *** Да не огорчават паметта му. Стига му тая награда: да живеем както подобава. Защото, уви, и днес звучи злободневно, че…: Тъй върви светът! Лъжа и робство на тая пуста земя царува! И като залог из род в потомство ден и нощ – вечно тук преминува. И в това царство кърваво, грешно, царство на подлост, разврат и сълзи, царство на скърби – зло безконечно! кипи борбата и с стъпки бързи върви към своят свещени конец... Ще викнем ние: „Хляб или свинец!“ *** Свободата е върховният идеал на Ботйов – свобода духовна, социална, политическа. И героичното самопожертвование е закономерният изход: за него то е най-висша мисия на достойния човек. *** … Да си учител днес, е лудост. Но оная лудост, без която Ботйов не би тръгнал да превзема „Радецки“. Той е бил син на голям даскал и самият е наливал ум и разум в детски – и не само! – главици. Всъщност той и днес е наш Учител. Но ние сме „функционално неграмотни“ за неговите уроци. Не ги разбираме, а ако ги разберем, се присмиваме на „непрактичността“ им като зомбирани консуматори на хайляшки хедонизъм.. *** Поклон пред размирния и величав дух на Христо Ботйов, който винаги ще ни изумява с отсъствието и на най-малката пукнатина между думи и дела, мастило и кръв. Неговият далечен кубински съратник Хосе Марти е казал, че най-добрата дума е делото. А живият Бог на угнетените ни е завещал: „… от плодовете им ще ги познаете!“, сиреч по делата им, а не по думите. Особено в днешните времена на „фейкова гонорея“.