2 юни: Воля и Вола,

Георги ВЕНИН *** Днес е синорна дата в родната ни история: между Априлското въстание и Освобождението на България. А на всеки исторически синор се извисява една Голгота. Защото между бунта и свободата винаги стои Изкуплението, саможертвеният агнец. Но сега и две съседни дати се опитват да ни дадат алегоричен урок: Денят на детето прелива в Ден на падналите за освобождението ни. Между 24:00 часа на 1 юни и 00:00 часа на 2 юни. Може би защото първи падат децата на революциите. Падат като ангели. И под Божието око, което на този ден гледа с ястребова острота кой скланя глава и кой не запира парвенюшката си крачка дори когато изригнат сирените, навярно оживяват тези деца на революциите, легнали в земята, която са жаждали свободна. Тези паднали ангели са най-добрите ангели хранители на един народ. След малко, докато някои весело ще се разхождат, ще бутат детски колички и нехайно ще жвакат дъвки, ние ще (о)станем прави. Не защото се уморяваме да седим. Подминаващият воя на свестта новобългарин не ще да жертва хатъра си за една, хайде за три минути, а вие искате да си тури рахата на наковалнята на патриотизма! Той дори не смисля, че Свободата е кръст. Без самоуважение и жертвоготовност няма свобода. Без отговорност няма свобода. Без воля няма свободна воля! Вола не е само лобното място на титана; Вола е разпятието и възкресението на волята му за свобода. Щото връзката между свобода и смърт е извън клишетата. Написаното на знамето на Ботйовата чета може да е подвеждащо. Защото тъкмо в смъртта, но само когато е жертвена в името на велик идеал, човек намира онази най-висша свобода, която Ботйов нарича „мила“. Смъртта за свободата на ближните е най-изстраданата, и затова – най-истинната свобода. Така непримиримият гений се смирява пред народ и човечество. Защото истинското смирение не е користолюбиво. То си дава сметка за другите. Неговата свобода е чудесно формулирана от Бешков: „Най-свободен е онзи, който е роб на всички“. Ние все още бъркаме неслуката с поражението и поражението – с безсмислието. Ботйов не погива напусто. Той разбута блатото на одряманата и разединена Европа, открехна занитените й клепачи за османския геноцид на Балканите. *** Ето какво споделя в изповедта си „Ботевско“ големият Петър Увалиев: „Който и да си ти, каквото и да мислиш, сам бъди и сам мисли. Защото да бъдеш е по-достойно, отколкото да оглеждаш. Да измисляш е по-важно, отколкото да предъвкваш. И само тогава Ботев книжовникът ще заживее онзи живот без смърт, за който сам бе мечтал. Иначе той ще агонизира в склерозиралите клапи на разсилническите сърца. И ако един ден и у нас униформата замени душата, ако творците на духовността накичат с партийни ленти ръкавите си, тогава българският Ботев ще умре. Или пък, ако не е съвсем омаломощен от дългата си агония – ще се самоубие.“ Страшни размисли, страшно предупреждение! Пред колоси като Ботйов ние сякаш винаги сме длъжници. И дългът ни е морален, а изкупването му ни пречиства. Това пречистване иска първо да разберем идеалите Ботйови, сетне да ги преживеем като народ, а не като вълци единаци. Да не задушаваме заветите му с принуди или с бенгалски огън. И потъпкването, и фойерверките са разновидни, но халосно-безплодни. Размирният и величав дух но Христо Ботйов винаги ще ни изумява с отсъствието и на най-малката пукнатина между думи и дела. Неговият далечен кубински съратник Хосе Марти е казал, че най-добрата дума е делото. А живият Бог на угнетените ни е завещал: „… от плодовете им ще ги познаете!“. Затуй, вместо да коленичим благоговейно и да стелем венцехвални слова като покаяние и очищение на съвестите си, нека единственото ни разточителство бъдат делата, които не огорчават паметта му. Стига му тая награда: да живеем както подобава. *** А ние забиваме нови и нови гвоздеи в него. Псевдоучени опитват да редактират присъствието на войводата в учебниците, в речниците по литература. Още потръпвам при спомена как и след Десети ноември родителите и служителите на една варненска детска градина трябваше да се редят в жива верига, за да не прекръстят дома на техните деца от „Христо Ботев“ в „Теменужка“. Народ, който не тачи героите си, няма бъдеще. „Маймунство в сяко едно отношение!“ – писа за нас най-първият ни вестникар. Но също: „Вие казвате, че българинът е такъв и такъв, но той е още и инакъв, дори по най-вътрешната същност е повече инакъв“. Може би Ботйов прояви дързостта да извади тази общобългарска „вътрешна същност“, която така и щеше да си остане в пашкул… *** Сега, когато с лека ръка обръщаме пясъчния часовник на епохите, нека не припираме с крайни, ожесточени оценки. Защото не е никак мъчно да се намери гледна точка, от която Ботйов, ведно с Левски, Раковски и априлци, да бъде обявен за едного от първите политически терористи на Европа. „Но там е варварството, там са укорите и проклятията, дето робът, човекът, като не чуят думите му, разумът му, УЛАВЯ СЕ ЗА КРАЙНОСТ и се бори на живот и смърт, доколкото му позволяват СРЕДСТВАТА, КОИТО СА НИЗКИ, ЗАЩОТО СА МАЛКИ, А МАЛКИ САМО ЗАТУЙ, ЗАЩОТО ИМ СА ГО ОТНЕЛИ ГОСПОДАРИТЕ.“ Това е Ботйов. Най-болезнената за него, и затова не толкова често спрягана, дума е СПРАВЕДЛИВОСТ. А ние сме несправедливи към него. Загърбваме го. Преди няколко лета посланикът на Украйна у нас протръби, че е открита в Болград къщата – последна тайна квартира на Ботйов. Но украинското консулство така и не разреши на фасадата й да се постави плоча. Губим Солаковия хан в Букурещ, строен от свищовлиите братя Солакоглу. Там е намерил подслон Каравелов и там издава газетите си „Свобода“ и „Независимост“, а после – списанието „Знание“ и много книги. Там като печатар, а по-късно и като съредактор, при него работи Христо Ботйов. В двора е знаменитата мелница, където уж той и Левски преживяват мразовитата зима на 1869-а. („Уж“ – понеже, заедно със „Символ-верую“, това е най-вероятно поредната красива измислица за поета, тъй като никой не е виждал оригинала на знаменитото Ботйово писмо до Тулешков.) *** Нека си дадем сметка: Кому се е харесвал Ботйов? – На малцина. Но тъкмо те подготвиха бъдещето на България. Ботйов е гласът на стихиите. Тези стихии не олицетворяват тирана на сърцето му, някой пезевенк, дето задиря жена му, или деспотичния му чорбаджия, а поробителя на отечеството му, подир което той люби всичко останало. Кой днес мисли за отечеството най-отнапред, па после за себе си? Кой гладува от болка по бедната родина? Кой жертва и най-ситното си благце? Шепа снизхождани мъченици на духа. Дали не е време да се засрамим!? Съзнанието за срам освестява душите ни. Да бъде светлина над България и света!