55 години от първия поглед към „света без слънце“

Теодор РОКОВ „Свят без слънце“ е документален филм, който отразява провеждането през 1963 г. на експеримента с подводния дом „Преконтинент 2“. Сценарист – Жак-Ив Кусто и Джеймс Дюган, режисьор – Жак-Ив Кусто, оператор – Пиер Гупил, монтаж – Жорж Алепе и Ан Сар, музика – Серж Бодо. Продължителност – 93 мин. Копродукция на Франция и Италия, кинокомпания – C.E.I.A.P., OrsayFilms, Финландия. Дати на премиери: във Франция – 30 септември 1964 г.; ГДР – 30 октомври 1964 г.; САЩ – 22 декември 1964 г. Веднага след премиерата печели филмовата награда „Гранд при на френското кино“. През 1965 г. печели отличието „Оскар“ на Националната филмова академия в САЩ за най-добър документален филм. Масовите отзиви за филма са изключително положителни. Изключение прави рецензентът на „Ню Йорк таймз“ Босли Кроутър, който в броя от 23 декември 1964 г. подлага на съмнение документалността на отделни моменти от филма и ги обявява за предварително режисирани и неотговарящи на действителността. Кроутър отрича възможността да има естествена подводна пещера с „въздушен джоб“, където е заснето акостирането на миниподводницата „Денис“ и излизането на хора от нея. Тази критика предизвиква скандал и конфронтация с Жак-Ив Кусто. Експериментът „Преконтинент 2“ е частично финансиран от френската нефтохимическа промишленост. Неговата цел е да демонстрира практичността на подводните местообитания като базови станции за експлоатацията на природните ресурси направо от морското дъно. Впоследствие Кусто се отказва от тази линия на изследвания и насочва всичките си усилия към опазването на подводния свят. Експериментът „Преконтинент 2“ е проведен от 15 юни до 14 юли 1963 г. в Червено море при Шаб Руми – коралов риф, разположен на 27 мили север-североизток от Порт Судан. В експеримента участват осмина океанавти. Логистиката е осигурена от два кораба, както и от 45 души, включително 25 водолазни помощници. Подводното местообитание е съставено от три отделни части. Основният жилищен модул във формата на звезда с 4 лъча и заедно с хангара за миниподводницата „Денис“и малък навес за инструменти са разположени на 10 метра дълбочина. Във всеки от четирите „лъча“, заедно с общата им централна част, са разположени спални, сервизни и лабораторни помещения. Третият модул има вертикална планировка и е съставен от три части – отворена входно-изходна част, преходно и обитаемо помещение. Целият модул има височина 6 метра и диаметър 2 метра и е установен на 26 метра дълбочина. Комплексът е оборудван с 200 тона баласт. В подводната къща (т.нар. „Морска звезда“) се диша обикновен въздух. Тя е обитавана един месец от петима океанавти: Клод Уесли, професор Реймънд Вайсисере – научен директор на Океанографския музей на Монако, Андре Фалко, Пиер Ванони, Пиер Жилберт – готвач, и Бебер Фалко – пилот на миниподводницата „Денис“. Океанавтите всекидневно прекарват по 5 часа под вода, като достигат до 60 метра дълбочина. Други двама – Кени Кендзи и Андре Портелатен, живеят от 4 до 12 юли 1963 г. във вертикалния модул, където дишат обогатена с хелий дихателна смес. Те извършват катадневни излизания във водата, по време на които достигат 110 метра дълбочина на гмуркане. Последните пет дни от експеримента, от 9 до 14 юли 1963 г., съпругата на Жак-Ив Кусто Симон се присъединява към океанавтите в подводната къща „Морска звезда“. Миниподводницата „Денис“ (SP-350 Denise), известна още като „чиния за гмуркане“, е малко подводно превозно средство, проектирано за екипаж от двама души и дълбочина на потапяне до 400 м. Тя има максимален престой под вода до 4 часа – ограничението е наложено от капацитета на батерията, а снабдяването с кислород е проектирано за 24 часа. „Денис“ е създадена през 1959 г. от Жак-Ив Кусто и инженер Жан Молард във Френския център за подводни изследвания. Подводното превозно средство разполага с два водоструйни двигателя с подвижни сопла, които му позволяват да се движи във всички посоки, както и да се върти около отвесната си ос. Членовете на екипажа влизат през люка в горната част на корпуса и по време на гмуркането лежат един до другиго, за да наблюдават какво се случва зад борда през отворите в долната част на корпуса. За нощно гмуркане и фотография на големи дълбочини се използват електрически лампи. Ако е необходимо, пилотът може да използва електрически манипулатор. Корпусът от твърда стомана на „подводната чиния“ има форма на почти правилен кръг с диаметър 2 м, височина 1,43 м и е в състояние да издържи налягане повече от 90 кг/см², което съответства на дълбочина от около 900 м. На практика дълбочината на потапяне никога не е надхвърляла 300 м – от съображения за сигурност. Апаратът има положителна плаваемост. Отрицателната плаваемост при гмуркане се постига с баласт от живак, който може да се изхвърли при спешни случаи. За балансиране пилотът включва помпи, а живакът се изпомпва от един баластен резервоар в друг. Екипажът има възможност да напусне апарата под водата през горния люк на дълбочина не повече от 100 м, като използва дихателни апарати. Стартирането и повдигането на подводницата се извършва с помощта на корабен кран. По време на експеримента „Преконтинент 2“ на морското дъно е инсталиран специален хангар за „Денис“.