Траян ДИМИТРОВ, историк
На църковния празник Архангелов ден (8-ми ноември) се отбелязва и Деня на Западните покрайнини – Ден на единството между живеещите от двете страни на западната ни граница българи.
По-голямата част от тези територии (1545 кв. км) днес влиза в състава на Република Сърбия и тя именно е известна като „Западни покрайнини“, а по-малката (1028 кв. км – Струмишко) – в Република Северна Македония.
Западните покрайнини са разположени на територията на днешна Република Сърбия – от сръбско-македонската граница до поречието на Тимок и Видинско, между западната българска граница според Берлинския конгрес 1878 г. и тази, прокарана според разпоредбите на Ньойския договор от 1919 г. На някои места – на северозапад от Трън и по билото на Стара планина от Берковско до Кулско – тези две гранични линии съвпадат, поради което територията на различните райони на Западните покрайнини не е непосредствено свързана.
На 6 ноември 1920 г. Сърбия окупира Западните покрайнини без да дочака решението за границата на Междусъюзническата комисия. Това е целенасочен акт на сърбите в знак на отмъщение за разгрома им през 1885 г. Закрити са една гимназия, шест прогимназии, 45 църкви. 1/3 от българското население е принудено да напусне окупираните родни земи и да търси убежище в свободните предели на разкъсана България. Същият ден Народното събрание прекратява своето заседание в знак на протест срещу окупацията и обявява тридневен национален траур. Символ на този траур става черната забрадка. Българките в окупираните земи слагат черни забрадки в знак на национален траур, а несправедливо прокараната граница е наречена "Черната граница".
Пак според мирния договор от Ньой е съставена международна комисия от френски, британски, японски, сръбски и български представители, която да определи граничната линия. Изпълнението на тази задача се оказва изключително трудно. Френският представител в международната комисия по очертаване на сръбско-българската граница полк. Ордьони признава, че „няма по-неестествена граница от тази, която игнорира всички географски и етнографски условия и затваря многохилядно население в лабиринт от безизходни клисури на изток от границата, а на запад – от непроходна крепост от планини“. Така се очертава наречена от журналистите „черната граница“. Тя разсича 25 български села — Груинци, Стрезимировци, Петачинци, Банкя, Врабча, Долна Невля, Ресен и др., като разделя къщи, дворове, ниви, извори, кладенци, гробища, пътища, семейства, роднини и приятели. За това, че Сърбия няма никакво право да окупира тези български земи свидетелства и бюлетина на чуждестранния печат:
Рим, 11 ноември 1920 г. /„IdeaNazionale“/ Българското правителство е протестирало пред Съглашението против окупацията на Цариброд и долината на Тимок, където са влезнали сърбите, изпълнявайки по свое разбиране Ньойския договор. Дълг бе на сърбите да дочакат решението на Международната комисия, която заседава в София за определяне на границата. Но подтикнати от печалните политически последствия и неуспеха им по Адриатическия въпрос, искайки, от друга страна, да поддържат духа на общественото мнение в момента на преговорите с Италия, югославяните, или по-добре сърбите, са настъпили напред и българите са се оттеглили. Влезнали в Цариброд, сърбите са намерили българския град цял в траур.
Отбелязване на Деня на Западните покрайнини
Цариград, 15 ноември 1920 г. /в. „Икдам“/ Отбелязват се обстоятелствата, при които сърбите са пристъпили към окупацията на Царибродско, без да чакат решенията на Международната комисия. Вестникът изтъква, че това посегателство върху чисто български земи ще забави сръбско-българското сближаване.
Лозана, 24 ноември 1920 г. /„LaTribunedeLauzanne“/ Сръбските войски влезли в Цариброд така, че би помислил човек, че влизат в гробища – улици пусти, врати затворени. „Никой от тоя „сръбски“ град не излезе да посрещне сърбите. Тази мълчалива манифестация на българското чувство от царибродското население е най-красноречив протест срещу Ньойския договор. Трагедията на царибродското и босилеградско население дълбоко развълнува столицата“.(…)
На 8 ноември, преди 104 г., в София представители на бежанските дружества от Западните покрайнини учредяват Върховния комитет „Западни покрайнини“, на който избират за свой представител големия български интелектуалец, поет и преводач, преподавателя в Софийския университет Емануил Попдимитров от село Груинци, Босилеградско. Комитетът издава вестник „Западни покрайнини“, извършва огромна хуманитарна дейност по настаняване и подпомагане на прииждащите бежанци от окупираните територии. Наред с това Комитетът поставя пред българското общество тежките проблеми с жестоката асимилация и терор, осъществяван върху западнопокрайнското население от югославските власти.
За жалост век по-късно да си българин в Западните покрайнини е също толкова трудно, колкото и тогава. И до ден днешен нашите братя са подложени на репресии и гонения, а българският произход е символ на нещо лошо. За това спомага и нехайството на българската държава, която предаде веднъж българите след преврата от 1944 г., но за жалост и промените след 1989 г. не донесоха промяна към по-добро за нашите сънародници. Нашата държава е тотално абдикирала от задължението си да защитава правата на българите по света. Символ на тази абдикация са все още стоящите на границата огради, които може би са символ на отричането на България от тези наши клетници.
През 2024 г., България има претенция да е член на ЕС и НАТО, да е равна на другите европейски държави. Но за жалост отношението й към българските малцинства на Балканите говори за една тотална недалновидност и незаинтересованост към случващото се там. От нас зависи да не забравяме трагизма на тези българи и да се борим да имат най-малкото човешки права на съществуване.
|
