Небето се съблича със безмилостно
спокойствие... Тъй нечовешки хубаво
се извисява ръстът му –
без никого
да унизи, за да изтъкне себе си...
(Какво по-недостъпно и по-нравствено!..)
Христо Фотев
На 19 юни 2014 г. варненската църква “Св.Петка” стана свидетел на необикновена заупокойна. Опелото на многогодишния преподавател по английски език и литература Мак Станчев разруши всички представи за искрена почит, респект и благоговение. Стотици бяха тези, които чакаха търпеливо, но без искрица отегчение, за да стигнат до ковчега с тленните останки на покойника и там смирени пред вечността и Бога да засвидетелстват признателността си за магията, с която приживе той разтваряше сърцата им и щедро хвърляше семената на истинските човешки добродетели. И волята за постигане на творчески и професионални върхове.
Човешката душа е неизчерпаема съкровищница.
Дългата върволица от някогашни негови ученици и студенти, от колеги и приятели, всеки с неизменното букетче цветя, доказа, че този, когото изпращахме към безбрежието на небесните селения, е държал в ръце секрета към тази съкровищница. Дали с Учителя Мак Станчев не погребахме и тайнството на човешкото общение, онова, което сгрява и възвисява! Да се надяваме, че не. Сред стотиците изпращачи по пътя му към вечността, сигурен съм, е имало поне десетина, просмукали от него загадъчната дарба да облагородяват крехките души, може би с други средства и в по-различни условия, но тази приемственост е не само съдбовно необходима, но и задължителна. Да, задължителна, особено в днешните условия, когато десетилетната режисирана, дресирана и притворна почит към вождове-демагози, беше превъплътена в безбрежна вакханалия на словото и духа, придобила епидемичните размери на безконтролно бедствие.
***
Дали някогашният студент по фармация Мак Станчев, в чиято студентска книжка шестиците преобладават, е кроил планове за някакъв професионален обрат! Той завършва успешно записаната специалност и започва работа като фармацевт в с. Карапелит, Добричко, тогава Толбухински окръг.
От редките ни срещи през този период си спомням как той с висока доза хумор говореше за рецептите на местния лекар, които, независимо от спецификата на заболяването, се повтаряли с методична последователност. „Скучно е – оплакваше се той – да живееш в някаква примка – от заплата до заплата...”. Вероятно това са първите реакции на човек, измъчван неистово от духовна жажда, но принуден да съществува в среда, където потребностите вероятно имат друг характер. Не са били малко безсънните нощи, докато се стигне до решението, че трябва да смени житейския и професионалния си коловоз.
Или по-точно – да се върне към истинския коловоз на живота си. Защото още в първите студентски години той е сред онези млади люде, които имат много по-широки интереси, отколкото предлага рамката на бъдещата професия. Въпреки обществената конюнктура все пак и през онези години можеше да се прочетат творби на Ремарк и Хемингуей, на Бромфийлд и Стайнбек, на Едгар По и Верлен, на Достоевски и Чехов. Едно отваряне към света, някаква преоценка на догматичните ценности, макар и съвсем плаха, се забелязваха тогава и ние сякаш бързахме да наваксаме пропуснатото. С какъв възторг открихме и забравения български поет Димитър Бояджиев! Неговите стихотворения, изпълнени с мрачна безизходица, разчупваха естетическите ни хоризонти и ни зареждаха с убедеността да гледаме по-широко на случващото се около нас.
С така изострените му за духовност сетива той попада в Карапелит. Тук среща и една сродна душа – зъболекарката д-р Дарина Градинарова. Бракът е само неизбежната външна форма, връзката между тях е съдбовна. А синовете им Георги и Златозар ще обогатяват допълнително съдържанието на тази съдбовност. Тя ще облива с благотворна светлина всички по-нататъшни решения в живота му. По-късно той ще признае: „С Дарина се оказахме като корабокрушенци на един остров и трябваше да търсим изход...”.
Може би тази оценка е твърде пресилена, но тя не е ли заповедният глас на истинското му призвание, на което е бил длъжен да се подчини! И той отново е студент, този път по английска филология в СУ “Св. Климент Охридски”.
***
През февруари 1963 г. нашият общ приятел, също варненец, Димитър Стоянов, който беше завършил Театралната академия и беше актьор в Добричкия театър, пожела да ни поразходи с току-що купената си кола. Мак, който беше започнал някакви езикови курсове на „Златни пясъци“, предложи разходката да бъде до работното му място. Митьо, както наричахме приятеля ни, който разви по-късно необикновен талант на режисьор, беше в особено настроение. Той се радваше, че новите му колеги в театъра са обещаващите таланти Мариана Аламанчева, Славчо Пеев, Климент Денчев, утвърдили се по-късно като знакови имена на театралната сцена.
С Мак се разбрахме вечерта да се видим в „Морското конче”, заведение, което посещавахме рядко.
Тази вечер се оказа паметна. Ние продължихме разговора, започнат в София през януари, в който обект беше словото на Джон Стайнбек при връчването му на Нобеловата награда за литература на 10 декември 1962 г. Всеки ред от това слово за нас беше велико откровение и разкриваше нови тайни входове към същността на литературата, нейната роля и смисъла на писателския труд. Препрочитахме изречението „Литературата не се твори по волята на слаби, нежизнени и анемични творци, на кастрирани критици, които пеят псалмопения в празни църкви...”. Като тълкувахме в различни варианти думите на Стайнбек, аз сякаш за първи път откривах истинския Мак Станчев. Въпреки че се познавахме и бяхме почти неразделни приятели от ученическите ни години, сега у този слаб и с аскетична осанка младеж долавях черти на подчертано волева личност, която черпи енергия от някаква недоловена дотогава от мен, но заложена от съдбата, значима дарба. Стайнбек го преобразяваше и аз стоях слисан и недоумявах пред духовната енергия, която излъчваше в този момент той. Без жестикулации, без изблици, една овладяна сила бликаше от него и тя не можеше да се съизмери с реакцията на нито един от талантливите хора, които познавах, защото беше съпроводена от спонтанно лъхащо благородство, недостъпно за мнозина.
Тази вечер в моите очи Мак придоби образа на самобитна личност, чиято логика на развитие не даваше възможност за ход назад. Той изцяло се проектираше върху бъдещето, където хоризонтите се разтваряха сами пред решимостта му да извърви пътя, който сам си бе начертал.
***
В края на шейсетте и началото на седемдесетте години пропускливостта на „Желязната завеса” за западната книжнина стана по-голяма. Разкрити бяха книжарници за чуждестранна литература. Наред с преводите на безспорния талант на американската литература Скот Фицджералд, появиха се на български и романи на Селинджър и Ъпдайк .От тези книжарници можеше да се купят в оригинал книги на представителите на новата вълна във френския роман Натали Сарот, Мишел Бютор, Ален Роб Грийе, на сърдитите млади хора в Англия – от Джон Озбърн до Кийт Уотърхаус. Заговори се и се пишеше, макар и с отрицателен знак, за битническата литература – за Лорънс Фърлингети, за Джак Керуак, за Уилям Бъруоз и Алън Гинсбърг... Да не говорим за новия повей в тогавашната руска литература в лицето на Вознесенски и Евтушенко в поезията, на Василий Шукшин и Владимир Разпутин в прозата, на Александър Вампилов в драматургията. Този досег с непознати естетически светове разширяваше духовния кръгозор на интелигенцията, обогатяваше представите й за света, зареждаше я със самочувствие и смелост.
Мак Станчев сред любимите си ученици на 30-годишнината на випуск 1975 г.
През учебната 1973/74 г. Мак беше изпратен да усъвършенства познанията си по английски език в Лондон. Наред с усвоените езикови тънкости и професионална култура в разговорите си с него след завръщането му долавях и някакви резерви по отношение на социалните и битови порядки в тази държава. Естетиката, философията, прекият допир с една непозната действителност прибавяха към дотогавашната архитектура на неговата духовност нови чертози на познанието и може би – вируса на съмнението от смисъла на пропагандите, които тогавашните две противоположни идейни системи използваха, за да възхваляват собствените си предимства.
Качествено нов момент във възгледа ни за смисъла на културата като същностен феномен в живота на обществата открихме в творчеството на испанския мислител Хосе Ортега-и-Гасет. В една антикварна книжарница някъде към средата на 70-те попаднахме на неговия социално-философски труд „Бунтът на масите”, а след няколко години се появи и сборник с избрани негови есета. От тях особено влияние върху по-нататъшното ни отношение към същността на модерността в културата оказа „Дехуманизация на изкуството”. Оставям настрана сложния лабиринт от разсъждения на автора върху процесите на творчеството. Разговорите ни върху това произведение ми помогнаха да си дообясня някои особености на уж познатия характер на моя събеседник. Става въпрос за дълбочинното и повърхностното възприемане на изкуството. Става въпрос за масовия вкус и за вкуса на особено взискателния към себе си ценител... И тук се сблъсквах отново с дилемата за същността на неговата личност и сякаш за първи път ясно осъзнавах колко взискателен към себе си е моят приятел. Тази взискателност е някакво законспирирано тайнство, което молекула по молекула изгражда монолитността на една ярка човешка цялост. Представих си го зад учителската катедра в класната стая, коренно различен – достъпен, искрен, строг и вдъхновен...
Да. Тук наистина има пръст Всевишният, вселен у него, преобразен чрез него.
***
Съжалявам, че не посмях нито веднъж да вляза в клас, когато той има часове. Поне като журналист можех да сторя това – да погледна лицата на учениците, техните изражения. Да чуя неговите думи, да се потопя в атмосферата, да се убедя лично в обаянието, което разпростира върху възпитаниците и колегите си. Това не сторих, но неведнъж срещах у дома му различни млади хора, бивши негови ученици и студенти, отдавна поели по житейските си пътища, но пазещи в съзнанието си образа на Учителя. За тях той беше учителя с главна буква. Те идваха при него като на поклонение искрено предани и благодарни...
Днес, след като е минало доста време от онова запомнящо се негово присъствие в класните стаи и студентските аудитории и след като вече го няма, не е трудно да го оприличим на един неуморен и вглъбен в житейското си дело проповедник. Без да правим каквато и да е аналогия с образа на „проповедника” в един от романите на Ърскин Колдуел… Колкото и банално да звучат тези понятия поради безразборната им употреба в журналистическите писания или в служебните разбори, отнесени към личността му, мигом получават особен ореол: още едно доказателство за човешката и професионалната му изключителност.
***
През месеците на неговото боледуване често му се обаждах по телефона. Нито веднъж не долових унилост в гласа му. Той беше завидно бодър. За да не навлизаме в темата за болести и лекари, няколко седмици преди края съвсем умишлено го попитах кой от преводите на Шекспировите сонети е по-качествен – на Владо Свинтила или на Валери Петров. Без каквато и да е дипломатичност, съвсем професионално отговори: „И двата превода притежават своите достойнства...”, но аз, който предпочитах превода на бай Владо, започнах да рецитирам първите строфи на сонет №66:
„Зова смъртта. На този свят съм сит:
достойнствата – родено лицемерие,
нищожества, придаващи си вид –
и гаврата с човешкото доверие...”
„Стига, стига... – дочух в слушалката гласа му – знам, че това ти харесва повече, всъщност, и на мен тези начални строфи от превода на Свинтила, също ми допадат...”. След това, сякаш за да докаже колко все още е здраво свързан с живота и има абсолютно активно отношение към него, изрецитира последните два стиха на този сонет в предпочитания от мен превод:
„Отдавна бих напуснал тази кал,
но, друже мой, за тебе ми е жал...”
Не знам защо, но долових как чрез Шекспир Мак изрича някаква дълбоко стаена самоирония, съответстваща на здравословното му състояние, което за съжаление не предвещаваше добър край.
***
Целият живот на Мак Станчев е една метафора, метафора на достойнството и морала. Не случайно като мото на този текст поставих началните строфи на великолепното, но не много популярно стихотворение на Христо Фотев. Мак полетя в безкрая на вселената „без никого да унизи, за да изтъкне себе си”, като опредмети с целия си съзнателен живот възклицанието на поета: „Какво по-недостъпно и по-нравствено!”.
Това е може би и неговият повик, завет и предупреждение за смисъла на земните ни стремления.
София
22 – 23 юни 2014 г.
Кратък послепис от Георги Венин: Преди години на първия ред в Летния театър в Деня на Варна – 15 август, направо заклех (бадева) тогавашния директор на Първа езикова гимназия да зачене Инициативен комитет, който да предложи Мак Станчев за почетно звание или отличие на Община Варна. първият ни англицист и рядък човек на духа го заслужава.
А някои не заслужават да се директори на елитни гимназии…
|
