Актьорски откровения АЛ ПАЧИНО: Всичко, което правиш, е част от теб!

През шейсетте години бях добре, но през седемдесетте се чувствах така, сякаш бях изстрелян от оръдие, защото станах много известен за броени минути. Хората винаги са казвали, че седемдесетте са за красивите момчета – тогава дойдох аз. Никога не съм възнамерявал да бъда филмова звезда. Не беше в моя дневен ред, дойде като шок и мисля, че беше част от онова, което усложни седемдесетте години за мен. Бях малко див и живеех експлозивно, така че споменът ми за него беше нещо... както се казва, не можех да си намеря място. Все още имам кошмари. Играя в Шекспирова пиеса и рецитирам ролята си: „Господи – казвам текста, – така и така…“, после още два или три реда и осъзнавам, че това е друга пиеса на Шекспир – бях в „Хамлет“, а играех Юлий Цезар! Помислих си: „Как да се измъкна от това?". Беше ужасно Спомням си, че веднъж се случи представление, когато бях все още сравнително млад, когато правехме по осем спектакъла на Шекспир в седмицата, бях уморен, правехме матине и вечерно представление, имах голям монолог – и си мислех... че трябва да го произнасям два пъти. Какво ще се случи? Публиката ще си тръгне, ще си кажа: бедният човек, каза всичко два пъти. Това ще се случи, защото само преди два часа съм изричал същите думи. Театърът е моето семейство от много години и все още е моето семейство. Преди много години великият ми приятел и наставник Чарли Лотън ми каза: „Ал, изглеждате изненадани, когато хората идват при вас на улицата“. И това е вярно, бях изненадан, защото си мислех: „Защо идват при мен? Какво направих?” Но както великият Лий Страсбърг ми каза: „Скъпи, просто трябва да се приспособиш“. Мисля за възрастта все повече и повече и преживявам цикъл, в който просто искам да правя неща, които се отнасят за мен и имат връзка с мен. Сега, когато чета сценарий, вниквам в нещата, оценявам ги, докато преди не мислех много за това. Сега гледам сценария и си казвам: „Има ли нещо в него, което ми е близко, което е подходящо за мен?", защото има филми, които са много добре написани, но аз не съм в тях, докато преди 20 години щях да бъда. Не съжалявам за нищо. Чувствам, че съм правил това, което бих нарекъл грешки. Избирал съм грешния филм или не съм преследвал добра роля, играех кого да е и правих грешни избори... Но всичко, което правиш, е част от теб. И вие получавате нещо от него. И искам да кажа, идеята и вълнението от това, че сте в тези ситуации и места – те са повече от спомени, те формират живота ви. Така че не съжалявам за нищо. Ако намеря нещо, с което чувствам, че мога да допринеса по някакъв начин, и чувствам, че съм в него, казвам „да“ – каквото и да означава това. Това, което означава, е, че го „държа като огледало срещу природата“, както казва Шекспир. Ако изразя нещо, което смятам, че е начин да си упражнявам таланта и да помогна да се предаде ролята на човешко същество във филма, ще се опитам да го направя. Няма да чуете от мен думата „пенсиониране“, защото това е някаква странна дума за един артист, да каже „пенсиониране“. Артистът Кристо казва, че художниците не се пенсионират, те просто умират.