Александра Димитрова; фотограф Адриана Янкулова
1. Като съосновател на „Enso“, как успявате да балансирате между артистичната свобода, която независимата сцена предлага, и практическите предизвикателства на продуцирането на театрални спектакли?
Балансът между артистичната свобода и практическите предизвикателства - това е като да режисираш пиеса, докато едновременно строиш сцената и продаваш билети пред вратата ????Независимата сцена ти дава свободата да разказваш историите, които те вълнуват, с екипите, които те вдъхновяват, но същевременно си ангажиран с всеки аспект от процеса – от художествената концепция до най-прозаичните организационни детайли. Понякога си актьорът, който репетира сцена, пет минути по-късно вече си продуцентът, който пише имейли за партньорства или уговаря зала, а след още десет си сценичен работник, който разглобява декори (буквално ????)
Но пък когато даден проект се случи, когато спектакълът оживее пред публика, усещането е безценно. Защото знаеш, че всеки детайл, всяка битка, всяко безсънно планиране си е струвало.
Александра Димитрова; фотограф Боряна Пандова
И истината е, че за мен това би било невъзможно, ако не бях част от екип, с който имаме общи възгледи за изкуство и енергия, която да споделяме. Освен това имам голяма подкрепа и от семейството ми, което е безценно.
2. Във вашите постановки често се засягат дълбоки теми – като в „Демони“ или „От какво се страхува Вирджиния Улф“. Какъв е вашият личен подход към изграждането на герои, които се борят със своите вътрешни демони?
О, изграждането на герои, които се борят със своите вътрешни демони… Това винаги е голямо предизвикателство, но и най-вълнуващата част от работата ми. Никога не подхождам към персонажите като към „роли“, които трябва да „изиграя“. Те са хора. И моята задача е да ги разбера, да ги усетя, да ги живея.
Работейки върху един образ, за мен е важно да да вляза надълбоко в в същността му - няма просто „жертви“ или просто „агресори“, няма само добри или лоши хора. Има емоции, рани, страхове, копнежи, които оформят поведението ни. Винаги се питам: Какво ги движи? Какво ги плаши? Какво се опитват да скрият от другите… и от самите себе си?
Може би интуицията ми е водеща. Разбира се, правя много проучване – чета, гледам филми по темата, анализирам, търся детайли. Но в един момент просто трябва да оставя всичко това настрана и да почувствам героя. Да му се доверя. Понякога най-важното нещо, което мога да направя, е да спра да мисля и просто да бъда в момента.
3. Филмът „Преди да забравя“ бележи вашия дебют в главна роля. Какви са най-ценните уроци, които научихте по време на работата по този проект, и как те промениха вашето възприятие за киното?
.jpeg)
Идвайки от театъра, за мен киното беше един наистина различен свят– в театъра имаш цялото представление, за да изградиш героя си, да преживееш историята в реално време, докато в киното всичко се случва на части. Едно от най-големите предизвикателства беше да намирам и запазвам емоционалната линия на Илиана, въпреки че сцените се снимат в разбъркан ред. Това ме научи на вътрешна дисциплина и на способността да влизам бързо в нужната емоционална настройка.
Друго нещо, върху което работех е ритъмът пред камера, който е съвсем различен, от този необходим на сцена. Аз по природа съм човек, който обича интензивността, действието, сгъстената енергия – но в киното това не винаги работи. Камерата улавя и най-малкия жест, най-фината мисъл в очите ти. Разбрах, че трябва да си позволя да забавя темпото, да остана в тишината, да не бързам към следващата емоция.
Но може би нещото, което най-силно ме впечатли е усещането за споделена енергия на снимачната площадка. В киното всяка сцена е резултат от синхрона между множество хора – режисьор, оператор, осветление, звук, монтаж ... Да бъдеш част от екип, в който вярваш и усещаш като семейство е великолепно.
4. Често се говори за прехода между театър и кино. Какво е уникалното усещане, което театралната сцена ви дава, и как това влияе върху вашата игра пред камерата?
Театърът и киното… Това е като да се научиш да плуваш в две напълно различни морета. В театъра си част от нещо, което диша заедно с теб – усещаш реакциите на публиката, усещаш партньорите си в момента. Там можеш да си по-голям, по-експресивен, защото всичко трябва да стигне до последния ред в залата. Цялото ти тяло, всеки жест, гласът ти – всичко е инструмент, който разказва историята.
А после идва киното… И ти осъзнаваш, че трябва да се пренастроиш напълно. Камерата е безмилостна – тя улавя всичко, включително онова, което дори не осъзнаваш, че показваш. Научих, че не е нужно да “правиш” толкова много – понякога една мисъл, едно леко потрепване на лицето, един поглед са напълно достатъчни. В киното трябва да вярваш, че всичко, което преживяваш вътре в себе си, ще бъде видяно.
В крайна сметка, независимо дали си на сцена или пред камера, всичко се свежда до едно – да бъдеш истински. Да усещаш героя си, да му се довериш и да го оставиш да се случи. Това е най-красивата част от актьорството – да си позволиш да бъдеш напълно потопен в момента.
5. Вие сте част от поколението артисти, които активно участват както в създаването, така и в изпълнението на своите проекти. Какво ви вдъхнови да поемете по този по-активен и предприемачески път?
Истоната е, че не беше нещо целенасочено, а по-скоро естествено развитие на обстоятелствата. След доста дълга пауза по майчинство – около седем години – вече бях извън средите. Нямаше кой да ме помни, кой да ми предложи роля. Ако исках да се върна към професията, трябваше да си създам сама тази възможност. Честно казано ми отне значително време да стигна до това решение, наистина ми се струваше почти невъзможно да се върна към актьорството. Лутах се, мислех други варианти за реализация, но всъщност толкова много обичам това, което правя, че нямаше нищо, което да напомня този заряд, който ми дава актьорската професия.
Заедно с Камелия Хатиб, решихме да създадем Театрално сдружение „Enso“ и да започнем сами да продуцираме спектакли. Не беше лесно, но беше единственият начин да се върна отново към театъра – и то по начин, който наистина ме вдъхновява. В крайна сметка, това ми даде не само възможността да бъда на сцената, но и свободата да работя със съмишеници върху материали, които ме вълнуват.
Така че не бих казала, че съм поела по „предприемачески“ път – просто нямах никакво време да чакам и започнах да действам.
6. Във „Всички малки светлини“ се разглеждат деликатни социални теми. Какво е вашето мнение за ролята на изкуството в дискусията на подобни въпроси и чувствате ли отговорност към публиката като актриса?
Абсолютно вярвам, че изкуството има силата не просто да разказва истории, а да отваря разговори, които иначе биха останали премълчани. “Всички малко светлини” е точно такава пиеса – не ти дава готови отговори, не ти казва „това е правилно, а това е грешно“, а те поставя в ситуация, която те кара да усетиш болката, страховете, отчаянието на тези момичета.
Като актриса, разбира се, усещам отговорност – не в смисъл да „поучавам“ публиката, а да бъда максимално честна към историята, която разказвам. Когато работиш с толкова чувствителни теми, няма място за фалш, за „игра на ефект“. Трябва да се довериш на героя си, да му дадеш глас, без да го съдиш или украсяваш.
Изкуството не може да промени света само по себе си, но може да накара хората да почувстват нещо. И понякога това е достатъчно, за да започне промяната.
7. Ако можехте да изберете само една сцена или момент от кариерата си, която бихте искали да остане като ваше артистично завещание, коя би била тя и защо?
Това е като да избираш любим спомен – почти невъзможно! Но ако трябва да посоча един момент, може би бих избрала сцена, в която истински съм усетила пълното сливане между себе си, героя и историята, която разказваме.
Може би това е миг от “Демони”, когато Катарина стига до ръба на емоционалното разрушение, но вместо да се срине, продължава напред – съсипана, но и някак устояла. Или момент от “От какво се страхува Вирджиния Улф”, където вътрешният ѝ свят се разгръща в тишината между думите. Или дори кадър от “Преди да забравя”, в който Илияна осъзнава, че няма как да задържи спомените на баща си, но може да запази любовта им жива.
Всъщност, моето артистично завещание не би било просто една сцена. Би било усещането, че съм оставила нещо истинско след себе си – момент, който е докоснал някого, който е разтърсил, разсмял или накарал някого да се замисли. Защото в крайна сметка, изкуството е точно това – не просто отделни моменти, а следата, която оставяш в другите.
8. В киното героите често остават на екрана завинаги, докато театърът съществува само в мига. Как се отнасяте към тази мимолетност на театралното изкуство и тя ли ви привлича към сцената?
Именно това прави театъра толкова магнетичен! В киното героите са запечатани – можеш да гледаш една сцена отново и отново, да анализираш всеки детайл. А в театъра всичко се случва тук и сега – няма повторение, няма „втори дубъл“, няма монтаж, който да те спаси.
И точно тази мимолетност е най-красивото нещо в театъра. Всяко представление е различно – заради енергията на актьорите, заради реакциите на публиката, заради малките непредвидими моменти, които се случват само веднъж. Това прави театралното изкуство жив организъм – крехък, непредвидим, но истински.
Разбира се, понякога ми се иска да мога да задържа някои от тези мигове завинаги. Но може би точно защото са мимолетни, те са толкова ценни. Театърът е изкуство на споделеното преживяване – на срещата, която се случва само веднъж. И точно това ме кара отново и отново да се връщам на сцената.
9. Вие сте изиграли различни роли под режисурата на Крис Шарков, Стоян Радев и Теа Сугарева. Какво най-много цените в работата с различни режисьори и как те ви помогнаха да се развиете като артист?
Работата с различни режисьори е едно от най-големите предизвикателства, но и едно от най-ценните неща в актьорската професия. Всеки от тях има свой уникален поглед, начин на работа, чувствителност към текста и към актьорите. И именно тази разлика ми помага да се развивам – защото всеки проект е нова среща, нов процес, ново изследване.
Крис Шарков беше първият режисьор, с когото работих след дългогодишната пауза от професията. С много работа, търпение и неговата способност да предизвиква актьора да стигне до все по-дълбоки и по-дълбоки пластове, той ми помогна да преодолея страховете си, отново да се кача на сцена и да продължа напред. “Демони” е изключително личен за мен спектакъл.
Стоян Радев е режисьор, когото не просто уважавам, а истински ценя като ментор и учител. В него намирам човек, до когото винаги мога да се допитам, когато срещна трудности в професията.
А Теа Сугарева притежава изключителна чувствителност към актьора – тя те насочва с финес, създава пространство за откриване, за вътрешна свобода.
Но най-важното, което съм научила, е, че няма един правилен начин да стигнеш до истината на една роля. Различните режисьори ми показват различни пътища, но в крайна сметка моята задача е да намеря своя собствен – и да се доверя на интуицията си, където и да ме отведе.
10. Какви са вашите цели за бъдещето – като актриса, продуцент и съосновател на „Enso“? Как си представяте перфектния проект, който бихте искали да създадете или в който бихте искали да участвате?
Този въпрос винаги ме затруднява, защото никога не съм си поставяла твърди граници – по-скоро се оставям на интуицията си и на онова, което вълнува съзнанието ми в момента. Но ако трябва да формулирам цели, те винаги се въртят около едно и също – да участвам в проекти, които имат смисъл за мен, които ме предизвикват и които оставят следа.
Като актриса искам да продължа да изследвам сложни, многопластови персонажи. Киното ми дава нова перспектива, театърът ми дава свободата на живото изкуство – и бих искала да продължа да работя и в двете посоки.
Като продуцент и съосновател на Enso мечтая да развиваме проекти, които не просто съществуват в независимата сцена, а я разширяват, разместват границите ѝ. Вярвам, че театърът има още много неизследвани територии – искам да продължа да търся начини, по които да го направим по-видим, по-достъпен, без да губим артистичната му острота.
А перфектният проект? О, това е труден въпрос. Но знам, че ще бъде нещо, което ме кара да се събуждам с трепет всяка сутрин, което ме изкарва извън зоната ми на комфорт и което, когато приключи, няма да искам да пусна.
|
