Акуширане на какавидата,

Георги ВЕНИН За фентъзито Обещах (си) да не коментирам езотерични теми. Трудно изпълнимо. Не мога да си отвъртя главата, в която неволно нахлуват езотерични мисли. Ето например нещо, което ме кълве отдавна: защо не вярвам във фентъзи истории, макар мнозина високопосветени да твърдят, че описваната в част от тях действителност съществува, ала такива като мен просто нямат очи/сетиво за нея. Ето, да речем – вампирската сага „Здрач“: съвременните гностици твърдят, че в романа има много точни попадения; че е „свалена“ част от Истината, регистрирана в акаша или астрала. Моето обяснение за съпротивата ми, моето оправдание, или просто моята теория, е, че подобни образи са не втора, а трета действителност. Което я прави някак твърде отражателна и гносеологично невалидна. Преди векове някой създава първия образ на вампир в литературата (като втора действителност, защото той е съществувал и като първа – но това не винаги е задължително). След смъртта душата на човека отива в ниския астрал, където всичко е живо – между кръвните ви роднини и някой познат литературен типаж няма разлика – те живеят равноправно в това междинно обиталище. След което някой фентъзи писател „смъква“ от астрала образа на вампира като „действителен“ (там той е такъв) – но вече като действителност, която отразява втората, сиреч като трета действителност. Не знам начин, по който да разгранича образа от „образа на образа“. За „божествената хармония“, или За неприемливата синергетика Имам ли право на възмущение, на неприемане, на ропот на душата?! Когато ми обясняват, че темата на „Петдесет нюанса сиво“ е изключително важна; че сексът захранва с енергия силите, които работят върху еволюцията или спасението на вселената; че тъкмо затова е заложено тази книга да е най-продаваната (и четена), имам ли право да не се съглася: първо, заради лично преживяваното противоречие – „Сексът е изключително важен, но ти не го прави!“ (не искат да им подавам енергия, защо?) е повелята към мен на същите Учители (това ли е най-смисленото нещо, за което да впрягам всекидневно волята си!?); второ, другата им любима книга е „Здрач“, където любовта се проявява платонично, защото сексът е смъртоносен (възлюбеният е вампир) и това, наричат те, било истинската Любов; и накрая – защото като човек, който служи чрез Словото, не мога да се примиря (не смиря, а примиря!) с това, че написаната с елементарен домакински речник садо-мазосага заглушава гласовете на „Братя Карамазови“, „Малкият принц“, „Рапорт пред Ел Греко“, „Жан Кристоф“… – на всички литературни нобелисти! (Трябва да е ясно, че служителят ЧРЕЗ Словото е по-зависим от него от служителя НА Словото – той, служителят чрез Словото, съществува само в него и извън него губи себе си, аз-а си, идентичността си.) Имам ли право да се възмущавам на мерзостите, които се творят край мен?! Да избухвам, когато по този повод ми казват: „Престани да се изненадваш!“. Каква глупост! – не се изненадвам, а се ядосвам, роптая, бунтувам се! Напротив, изнервя ме тъкмо това, че не е никаква изненада поредната гадост, тъй като е част от един неспирен пошъл сериал. Не, няма да отразявам света в нрава и в душата си – ако е мерзък, аз не ще съм мерзък, за да съм в „хармония“ с него! Отказвам. Така няма да съм в хармония със себе си, няма да се приемам, да се обичам, значи, ще мразя и всички, и всичко. Защото ми отнемат единственото, за което изобщо мога да се хвана – наивната ми почтеност и честност. Има ли за какво друго да се обикна! За опакото на обичайния фанатизъм, което е просто друг фанатизъм Обикновено се мисли, че фанатизмът се пои от налудничави идеи и е вид натрапчива психоза. Дали? Фанатизмът може да намери почва в напълно благородна кауза. … Ето, аз пак съм насрещен на хора, които безкрайно уважавам и обичам. Пак разлом. Разказах им историята на Сююмбике – прабългарската царица на Волжка България, която дава обет за вярност на мъжа си Хюнгай и когато той умира, отхвърля съблазнителните предложения на едни от най-богатите мъже в света; а когато княз Иван, по-късно цар Иван Грозни, съсипва столицата ѝ Казан и иска да се ожени за нея, тя поставя условие: да построи на гроба на мъжа ѝ 30-метрова кула; когато уж отиват да видят строежа, пленената царица се хвърля от върха ѝ… На това място чух възклика: „Глупав фанатизъм! Самоубийството е отрицание на живота, а ние сме за живота – винаги!“. „Винаги“!? Има ли това „винаги“ тъждество, или поне синонимия с „на всяка цена“!? „В името на…“ е фаталната фраза във веруюто на всеки фанатик. И тук идеално се дописва „в името на Живота…“. Мигар това не е също фанатизъм! Да забравиш бързо единствения мъж, когото си обичала, да се омъжиш за противен съпруг, който преди това е погубил народа ти! Само и само за да… „живееш“ (оцелееш). Не бих съдил. Но дълбоко отвътре съм по-близо до нейния фанатизъм, не до фанатизма на живота-мъчение. Дори оправдавам евтаназията – в крайните, неизбежни случаи. Това разминаване го има още по повод на „Петдесет нюанса сиво“ (вж. по-горе). Значи не само оправдаваме садо-мазострастта и готовността да се подложиш на всякакви унижения, ами и наричаме това истинска любов, дори любов НАД И ОТВЪД физическото, а не приемаме този последен романтичен жест на верността, който сторва Сююмбике, която не иска да е робиня на омразен господар!? Жест, който правят някои от героите на Достоевски, които не могат да защитят себе си и истината. Ами ако „в името на живота“ означава „в името на един ДРУГ живот, който неотвратими отвратителни обстоятелства и хора правят невъзможен“…?! Нагаждачеството, хайде – нагаждането, не е ли по-противен фанатизъм от „скъсването на веригите“!… Още за разликата между интелектуалец и интелигент (Макар че по красив метафоричен начин съм я описал в книгата си „Сънят на какавидата“…) … В кафенето на бензиностанция OMV зад Автогарата на Варна закусваме със сина ми. Ако не броим масата и плота с високите столчета, тук има само две ниски маси. На едната седи господин с очила и чете вестник. Пред него няма дори чашка кафе. Иде ми да му кажа: „Това тук не е нито чакалня, нито читалня. Може да требвате интелектуалното си увлечение по газетарството, но ако искате да бъдете не просто интелектуалец, а интелигентен човек, станете и освободете мястото за клиентите на заведението!“. Хрумва ми страшно просто определение за интелигентност: да се съобразяваш. За метафорите и логиката Винаги съм настоявал, че и най-отвлечената метафора трябва да има досег с реални взаимодействия и закономерности. В стар брой на „Простори“ имаше разказ за едно куче от Румяна Пенчева. Редакторът на списанието Петър Тодоров два пъти, с чак непремерен патос, ми го хвали: „Страхотен разказ, страхотен!!“. Веднага грабвам книжката и чета. Вкратце, макар това да е опоскване на сюжета, става дума за куче, което толкова обича стопанката си, че накрая, след кончината си, се превъплъщава в мъж, който ще я дари с любов, силна е безусловна като неговата (някогашна). Хубаво, но… Нека никой не си мисли, че езотериката е фантасмагория – напротив, тя е гностично учение и следователно търси точни формули за причинно-следствените връзки на живота отвъд видимото. Ако (душата на) кучето се е превъплътило/а в човек, има две възможности: или този човек е новородено бебче (и тогава няма как да осени с мъжка любов възрастната жена), или се е „напъхало/а“ в душата на вече зрял мъж, което ще побърка тази душа, ще я зомбира – и каква ти любов тогава, по-скоро – психиатрия…! В литературата Красотата трябва да е тъждествена с Истината. Другото е менте.   Ако материалът Ви е харесал, споделете го. Всеки полезен, подходящ или остроумен текст (без обиди и хейтърство) от коментарите ще бъде публикуван. Може да се изпраща на Контакти, e-mail по избор.