Ана Ахматова: любовта като неприятност Втора част

culturespace.bg … Странно, но когато говорим за Ахматова, няма нужда по какъв да е начин да открояваме 1917 г., войната, световния пожар… Сякаш това не я засяга, макар да се отразява забележимо във влошаването на всекидневието й. От известно време виждат на улицата кралицата на Сребърната епоха да продава херинга, която Съюзът на писателите предоставя като дажба. Ана Андреевна стои на разстояние от чувала, преструвайки се, че херингата няма нищо общо с нея. Тя не ходи на литературни вечери… – има нужда от нови обувки. Между другото, през онези дни Горки, Буревестникът на Революцията, живее в прекрасно имение и купува семейни скъпоценни камъни от гладни и все още недовършени руски аристократи. Ана почти не се занимава с всичко това: основното при нея винаги се е случвало вътрешно. На 25 август 1921 г. Николай Гумильов е разстрелян по обвинение за участие в заговор на белогвардейците. Последното, което поетът написва: „Разсмях се на себе си и се заблудих, когато си мислех, че в света има нещо освен вас…“ („Пунически войни“) Две седмици преди екзекуцията на Гумильов гладуващият Блок умира. Всъщност на погребението му Ана Андреевна научава за ареста на бившия си съпруг. Ерата на естетиката, любовните метаморфози и фината мистична поезия приключва. След развода си с Гумильов Ана Андреевна се скита из свои познати, докато не е приютена в служебния апартамент на Мраморния дворец от ориенталиста Волдемар Шилейко. Той майсторски превежда от акадски, блестящо образован е. В същото време е капризен, саркастичен и груб. Връзката им изумява околните. - Научих френски по слух, от уроците на по-големите си брат и сестра – казва Ахматова. - Ако кучето беше научено на толкова, колкото вие, то отдавна щеше да стане директор на цирка! – отговаря Шилейко. Изглежда, че е казвал на гостите и това: „Аня е невероятно способна да съчетае неприятното с безполезното“. Всеки от съпрузите и любовниците й не е доволен от нея и се опитва да я промени. Борис Анреп е раздразнен от нейното християнство; Шилейко къса ръкописите й, хвърля ги в печката и подгрява самовара с тях. Ахматова е за него един вид секретарка, която часове наред диктува преводите му от клинопис. Тя кротко цепи дърва, тъй като Шилейко има ишиас. Когато Ана Андреевна решава, че съпругът й е излекуван, тя просто го напуска. Съвсем скоро нов поробител започва да я „обуздава“. Елена Галперина-Осмеркина си спомня: „През август 1927 г. веднъж се разхождах с художника А. Осмьоркин по главната алея на Ленинградската лятна градина. … Завихме в странична уличка и в далечината видях две фигури: жена и мъж. … В мъжа скоро отгатнах Н. Н. Пунин, изкуствовед… Той бе в лек костюм, тя бе в лека рокля. Бретонът, познат от портретите, привлече вниманието ми. Никога не бях виждала Ахматова на живо, но познавах нейните образи – от рисунки и скици, и снимки. И винаги четях по лицето й израз на някакво отчуждение и внимателно крито богатство на вътрешния свят. Но сега към нас се приближаваше жена, чиято усмивка, сиянието на очите й бяха пълни с радостта да бъдеш. „Да, щастлива съм…“ – се четеше на лицето й. Пунин също беше в добро настроение, но поведението му беше самодоволно. Цялата му осанка сякаш казваше: „Точно аз успях да я ощастливя“. Заместник на народния комисар по образованието Луначарски, комисар на Руския музей и Ермитажа, Николай Пунин отдавна е влюбен в Ана и когато тя отново остава без покрив над главата, й предлага брак. Кралицата отново е в двореца. По-точно, в преходната стая в крилото на двореца „Шереметев“, т.нар. Фонтан, която е описана многократно в нейните стихове. Ахматова и Пунин трябва да живеят с бившата му съпруга Ана Евгениевна и дъщеря му Ира. Ана Андреевна всеки месец дава „фуражни“ пари за общата тенджера. Втората половина от мизерните й доходи, оставени само за цигари и трамвай, изпраща за обучението на сина си в Бежецк. От мемоарите на Ема Григориевна Герщейн: „През тридесетте години всичко беше подредено така, че да се забрави завинаги както литературната слава на Ахматова, така и онези времена, когато външността й сама служеше като модел за елегантните жени в артистична среда. Николай Николаевич, при най-малкия намек за величието на Ахматова, нокаутираше това с умишлено всекидневни фрази: „Аня, белѝ херингата…“. Ана Ахматова и Николай Пунин Публично Пунин се преструва, че нищо не го свързва с нея. Когато някой от нейните познати идва да види Ана, той дори не поздравява госта, седи и чете вестник, като непознат. С Ана неизменно са на „ти“. Когато Ахматова прави опити да напусне този абсурден живот, Пунин пада на колене и вопие, че не може да живее без нея, а ако не живее и не получава заплата, цялото семейство ще погине. Колкото и странно да изглежда, но дъщерята на Пунин (което поражда силна ревност у сина Лев) внезапно събужда майчина нежност у Ана Андреевна. Майката на Льова не го забелязва, макар че от известно време той също живее с тях: в неотопляем коридор за нощувка. Този пореден странен период също отминава. Ахматова се разделя и с Пунин. Както тя самата казва на Лидия Чуковска, това става така: „Казах на Ана Евгениевна пред него: „Да си разменим стаите“. Тя беше много доволна от това и веднага започнахме да влачим и пренасяме нещата. Николай Николаевич мълчеше, после, когато останахме сами за минута, каза: „Трябваше да останеш с мен поне още година“. И още: „Ще запомни той царската дъщеря“ – и излезе от стаята. И това беше всичко. Оттогава никога не съм си спомняла за него“. Последната любов на Ахматова е патологът Гаршин (племенник на писателя). В последния момент преди женитбата младоженецът се отказва. В навечерието той сънува покойната си съпруга, която го моли: „Не взимай тази вещица в къщата!“. В БЛАЖЕНО НЕВЕЖЕСТВО Така Ахматова остава без семейство и без дом. Живее като гост. В къщата на ленинградския колекционер Рибаков, на луксозна трапеза, пълна с деликатеси, сред тържествено елегантните гости Ахматова седи в стара черна копринена роба с бродирани дракони – тук-там коприната е протрита и развлачена. Стиховете й все още не са забранени, но Ахматова усеща тази опасност. Понякога, в средата на разговор на масата, тя изведнъж млъква и, сочейки с очи към тавана и стените, взема лист хартия и молив, след което на висок глас изрича нещо светско: „Искате ли чай?“. С отривист почерк написва няколко стиха и подава листчето на събеседника си. Той ги заучава бързо наизуст и й ги връща. „Днес е рАнна есен“, казва Ахматова, изгаряйки парче хартия върху пепелника. Сега тя пише не за странностите на любовта, а за застреляния си съпруг, за арестувания си син, за затворническите колонии… Тя бързо усвоява науката да бъде майка на затворника Ахматов. Прекарва седемнадесет месеца в затворническите редици. Веднъж, изкачвайки се по стълбите, забелязва, че нито една жена не се оглежда в голямото огледало на стената – амалгамата отразява само строги и изчистени женски профили. Тогава изведнъж усещането за самота, което я измъчва от детството, се стопява: „Не бях сама, а заедно със страната си, наредена в един голям затворнически строй“. По някаква причина самата Ана Андреевна не е докосвана още десет години. Тя дори се радва на някои привилегии… Изведена е например от обсадения Ленинград. До Ташкент. Като ценен специалист. Поклонници и в евакуацията не я оставят на мира. Идват и идват. Ана Андреевна е принудена да окачва бележки на вратата: „Работя“. Не помага. Всяка бележка бързо изчезва: това си е автограф. Ръководството на Ташкент е готово да осигури на Ахматова напълно поносим живот, да й осигури апартамент, някакви придобивки. Отговор: „Как ще приема това, когато всички мои близки са умрели в Ленинград!“. Живее просешки. Лидия Чуковска си спомня: „В нейната стая е студено до степен на замръзване. … Тя лежи, увита във всичките си палта. Няма вряла вода, няма на какво да се сварят картофите, тя няма сили да отиде до трапезарията, където съм сервирала. Отказва да дойде при нас, за да ядем, да спим и да се стоплим, като се позовава на слабостта си. … Вчера привечер дойдох при нея, щастлива, че най-после не отивам с празни ръце. … Тя ме посрещна така: - Л. К., извърших ужасно престъпление тук! Така, че всички мои приятели ме бойкотират, Штокови дадоха дума да не идват, Волкенщайнови също… Железнова изгонила от стаята старицата Блюм, която се беше приютила при нея, хвърли нещата й в коридора; Намерих възрастната жена да плаче в коридора, където съпругът й наскоро почина, и й предложих да се премести да живее при мен… Е? Присъединявате ли се към бойкота? - Присъединявам се! – отговорих. Всичко пред мен веднага избледня от огорчение. Как! Не само й беше дадена най-лошата стая в хостела – малка, влажна, студена, а приказливата и глупава възрастна жена Блюм също ще се присъедини към навалицата, студа и бъркотията!“. В онази траурна „схема“, която Ана Андреевна доброволно поема върху себе си и примирено понася, успехът и провалът са еднакво без значение. В началото на 1946 г. има кратък изблик на официално признание. Нейните стихове, написани по време на войната, отново са отпечатани, два сборника се подготвят за публикуване. Ахматова дори е поканена да говори в Колонната зала на Дома на съюзите. Когато излиза на сцената, публиката се изправя на крака и 15 минути не я оставя да започне, ръкопляскайки. Някой й изпраща бележка: „Приличаш на Катрин II”… Иля Еренбург си спомня: „Два дена по-късно тя беше с мен и когато споменах вечерта, поклати глава: „Това не ми харесва. И по-важното е, че у нас това не се харесва!“. Наистина – вторият концерт е отменен, на публиката връщат парите за билети. Изглежда, че на Сталин е казано как е минал първият рецитал и той е ядосан. Иска да се разбере: „Кой е организирал ставането на крака?“. Михаил Зошченко И тогава идва август 1946 г. „Какво да правим сега?“ – пита я Михаил Зошченко при случайна среща на улицата. Изглежда като мъртъв. „Вероятно лични проблеми отново“, решава тя и произнася утешителни думи на изнервения Миша. А той дори не може да предположи, че Ахматова просто не е в течение. Цялата страна знае какво е казал Жданов на среща на ленинградските писатели в Смолни: „Обхватът на нейната поезия е ограничен до нищета. Поезия на разярена дама, която се втурва между будоара и параклиса!“. Изплашени до смърт, писателите послушно изхвърлят Ахматова от своя съюз. И тогава почва да ги мъчи безсъние, те не знаят дали да поздравят утре Ана Андреевна или да се правят, че не я познават. И само тя самата е в блажено невежество. Силва Гитович си спомня: „На следващия ден след тази среща АА, спокойна, величествена, плавно се изкачи по дървените стълби на Литературния фонд. Наближаващите уважително и плахо се сгушиха до стената, отстъпвайки й път. Смутените служители седнаха със затаен дъх и погледнаха надолу. Аня Капорина със сълзливи очи разговаря с нея. След като свърши работата си, АА, както винаги, се сбогува с нея и бавно тръгна към изхода. Щом вратата се затвори зад нея, тъжна въздишка от изненада, възхищение и съжаление се изтръгна след нея: „Боже, какъв самоконтрол! Помислете каква издръжливост!“ – изумени бяха работниците от Литературния фонд. … Когато на Ана Андреевна е казано, че нейното пристигане в Литературния фонд, нейното спокойствие и дружелюбност с околните са изненадали, разбунили и зарадвали цялата институция, тя каза: „О, Боже мой! Не знаех абсолютно нищо. Не видях сутрешните вестници, не включих радиото и очевидно никой не смееше да ми се обади по телефона“. Само след няколко дена тя ще забележи вестника, в който е била увита рибата. И там – страховитото Постановление на ЦК, в което Зошченко се нарича литературен хулиган, а самата тя е литературна блудница. Известното постановление стъпква и буквално убива Зошченко. Ахматова, както обикновено, оцелява. Тя просто свива рамене: „Защо една велика държава трябва да гази с танкове гърдите на болна възрастна жена?“. КЪМ ЗАЛЕЗА Ахматова вече не може да блести с източена шия и стройна фигура – затова започва да блести с мрачно остроумие. Спорейки с американски професор за руския дух, който уж Достоевски разбира добре, Ахматова отбелязва: „Фьодор Михайлович вярваше, че ако човек извърши убийство, подобно на Расколников, той трябва да се покае. А ХХ век показа, че можете да убиете стотици невинни хора и да отидете на вечеринка в театъра“. Удивително е, че мъжете все още губят главите си по нея. Веднъж полуграмотен цирков въжеходец идва при Ана Андреевна и се моли: „Или ме осинови, или се омъжи за мен!“. Междувременно страната отново претърпява промени. Вождът умира, дългата мъгла се разсейва. На 15 април 1956 г., на рождения ден на Николай Степанович Гумильов, Лев се завръща от каторгата. Този изгнаник е нямал шанс да остане свободен, нищожен шанс да оцелее и още по-малко да стане световна знаменитост. Но става блестящ историк. Е, характерът му не е лесен… Той вини Ана Андреевна за всичките си проблеми. Понякога се търкаля по пода и крещи. Здравето му, включително психичното, е подкопано от затвора. Когато политическите затворници започват да се връщат, Ахматова казва: „Сега двете Русии ще се погледнат в очите: тази, която е затваряла, и тази, която е била затваряна“. Но в собствения й поглед няма ни най-малък укор. Случва се спокойно да поздрави критик, направил кариера от нейния тормоз. *** Йосиф Бродски я нарече скитаща бездомна императрица. Но през последните години Ахматова най-накрая се настанява в собствена къща – някой от Ленинградския литературен фонд се е засрамил и й дават дача в Комарово: коридор, крило, веранда и една стая. Тя нарича това жилище колиба и не издържа. Спи на легло с матрак, на мястото на единия крак са поставени тухли. Има и маса, направена от стара врата. Има рисунка на Модилияни и икона, принадлежала на Гумильов. В дълбока старост Ахматова сънува първия си съпруг. Той тръгва покрай Царско село и тя го среща. И Гумильов й подава бяла кърпичка, за да избърше сълзите си. Тогава те, облечени в някакви парцали, се скитат по алеята в тъмното. Без дом са, бедни, самотни. И все пак щастливи – такива, каквито никога не са били в действителност. Превод от руски (със съкращения): Г. ВЕНИН