(БЕЗ-)ОТГОВОРНИ ВЪПРОСИ Голата истина,

Георги ВЕНИН На тази тема вече съм писал. Но не тук. И макар че не обичам да се повтарям, неделните „120 минути“ ме дърпат за езика. Там една симпатична пловдивчанка, която организира мегафестивал на модерни сценични „хепънинги“, обясни на водещия, че има постановки, на които не е препоръчително да се водят деца; една италианска „актриса“ например щяла да играе както я е майка родила, но всъщност щяла да изразява „вътрешни случки“. Двамата със Светльо Иванов протяжно се уверяваха един другиго, че няма лошо, това е нормално, нали има картини и скулптори с голи тела… Стоп! Да сравняваш живописването и скулптирането на човешки тела с изтъпанчването (навирането) им дибидюс голи пред/в очите (а понеже са „на живо“ – и пред/в носовете, а навярно и пред/в ушите) на възбудената публика, е все едно да сравняваш снимка на метеорит и падането му върху бедната ти глава… Пак – стоп! По-горе написах „възбудената публика“. Вие бихте ли се възбудили, ако сте жена и някой мим-чо полюшва „драматично“ висналото си достойнство; бихте ли се възбудили, ако сте мъж и някоя мим-оза тресе „артистично“ млечните си жлези и излага на показ депилираната си или недепилирана интимност? Аз не. И не бързайте да ме нарочите за пуритан. Нито една от големите юрисдикции в света не е успяла да очертае границата между еротика и порнография. Дори естетическата възбуда трябва да е съкровена и по някакъв начин… естетическа, сиреч породена от досег с нещо красиво. Понякога красотата зависи от фона. Голотата не е табу. Не е нещо срамотно, камо ли греховно. Но както риба не може да живее на сухо, така и голотата иска своето („водно“ или „кислородно“) пространство. Не бих я отказал в бар-вариете или в еротично шоу. Но да се твърди, че тъкмо чрез нея най-„дълбинно“ се изразяват „вътрешните случки“ (сиреч протуберансите на душата и съзнанието), е поредната постмодернистка псевдоразкрепостеност. В „Записки от подземието“ героят на Достоевски преспива с проститутка. Но писателят буквално прескача този „акт“. От това новелата не става по-малко дълбинна, новаторска и потресна. В пъти по-разкрепостена и от най разгол/нените сцени на Чарлз Буковски. За подобни живи „изяви“ има термин: ексхибиционизъм. Дали е понятие от психологията или от психиатрията, не е ясно. Но при всички случаи е синдром. Или поне симптом. И когато при соца едни красиви девойчета даваха вахта край вечния огън на Пантеона, ексхибиционистите, които си показваха отявлените части от близките храсталаци, бяха арестувани. Днес те са звезди. И сто на сто много „звездобройци“ ги харесват („лайкват“) в Мрежата (за лапнишарани). Никой не отговаря на най-същностния, на най-кардиналния въпрос (а то зададох още в онзи първи материал, за който споменах в началото): АКО ИТАЛИАНСКАТА АКТРИСА Е ВЪВ ФИНО ТРИКО, ПА БИЛО ТО С ЦВЯТ НА ЧОВЕШКА ПЛЪТ, С КАКВО ТОВА ЩЕ ПОПРЕЧИ ДА ИЗРАЗИ ТЯ СВОИТЕ „ВЪТРЕШНИ СЛУЧКИ“? Може би все пак въпросът не е реторичен…?