(БЕЗ-)ОТГОВОРНИ ВЪПРОСИ Гранит против камък,

Светла ЖИВКОВА Кой не знае Иван Гранитски, кой не е чувал за него? Всички. Издател (направо директор на едно от най-големите издателства у нас – „Захарий Стоянов“) поет – член на Съюза на българските писатели, литературен критик, публицист, а отскоро – член-кореспондент на БАН! („Уау!“ – както би казал някой третостепенен актьор в рекламен клип.) Кой знае Петър Тодоров, кой е чувал за него? Малцина. Най-доказаният вестникар на Варна (създател на най-добрите вестници в града през изминалите поне 40 години), скромен домакин в пенсионна възраст на самоиздържащото се варненско издателство МС. („Амиии…“ – би казал изнуреният от „гранитните“ VIP герои на нашето време.) Гранитски срещу Петър („камък“ на гръцки). Обаче… псевдоним срещу кръщелно име! Слава срещу неизвестност. Времето, в което имаме несретата да живеем, е време на подмяна. Качеството няма значение – значение има името. Стойностите се йерархизират според медийни рейтинги, а не според съдържателната мяра на реалния продукт. И ето, по едно и също време Иван Гранитски и Петър Тодоров, или все едно – Издателство „Захарий Стоянов“ и Издателство МС, издават Ботйов и Вапцаров (както и много други класици). На пръв поглед – нищо ново. Книгите на Гранитски са на страхотна хартия, с добър печат и доста „широкомащабен“ формат (така че да не могат да се поберат в ни една ученическа чанта или раница); книжките на Петър Тодоров са три-четири пъти по маломерни. Но! Дори когато смества съдържанието на вечната българска поезия в оригиналните корици на първите издания (както е при „Моторни песни“ на Моряка), Гранитски просто за енти път печата издаваните безчет пъти стихотворения в новостилния правопис. Петър Тодоров издава фототипни издания: сиреч – АВТЕНТИЧНИТЕ ОРИГИНАЛИ (ако това не е плеоназъм). С крайнодумното „ъ“, със стародавната и изличена буква за променливо я. Дори слага снимка на печатарската машина, на която е набран сборникът на Ботйов и Стамболов (както се знае, те издават обща сбирка). В тази обща стихосбирка го няма стихотворението на Ботйов за Левски. Колко пъти е писано (ние също топихме перо в темата), че изучаваното от столетие „Обесването на Васил Левски“ е натъкмена версия, понеже нито един брой от календара, който воеводата е подготвил, преди да се метне на „Радецки“, и в който е напечатал стихотворението, и то под заглавието „Дяконъ Левски“, не е стигнал до нас. Това стихотворение, макар и само в книжката на Гранитски, е лакмусът за съпоставката между двете начинания на двамата издатели и техните подопечни издателски къщи. Иван Гранитски си позволява да окастри дори този неавтентичен, но знаен от всеки българин вариант на стихотворението: той изхвърля един от куплетите му и размества два други. Това е кощунство не само със самия гений, но и с досегашните и бъдещи поколения българи. А фактът, че тъкмо тази книга (с цена 15 лв.), ведно с още четири (пак по 15 лв.), ще бъде закупена от Община Варна за читалища и училища, а не фототипното книжле на местното Издателство МС (с цена 5 лв.), е вече истинско мародерство. Невежеството и писюрлъкът на поета Иван Гранитски може снизходително да извиним (нали поетите са уж отвеяни от вихъра или витаят в въображаеми небеса), но няма как да простим (пиша това на 10 март, неделя – в Деня на прошката) на издателя, на литературния изследовател, а пък за член-кореспондента – да не говорим. Но най-непростимото е, че Иван Гранитски не само се самоубива в тези три битности, но и самоубива светостта на истински стойностното с търгашеска разхайтеност. Която, уви, има своите мющерии. Но камъкът, особено когато е основен и в темела на неподправените стойности, може да натроши претенциозната непоклатимост на гранита. Както в този случай.