(БЕЗ-)ОТГОВОРНИ ВЪПРОСИ Малките Homo vulgaricus,

Георги ВЕНИН Прилича на съчинен сюжет за малък разказ, но всъщност е истина, действителен случай (действително случващо се). Или май темата и нейните детайли са по-пригодни за сценарий на късометражен игрален филм. С „дългометражен“ отзвук… в близкото бъдеще. … Всеки ден отивам на работа по една малка уличка, която извежда стъпките ми към малката градинка до бившето Лятно кино „Тракия“ (отсреща, през бул. „Сливница“, като в литания, бавно продължават довършителните работи по новия храм „Св. Прокопий Варненски“). На ъгъла на улиците „Константин Иречек“ и „Григор Пърличев“ буквално преди месец доиззидаха ново жилищно блокче. Тъкмо там, на връщане от работа, веднъж в ушите ми се вряза кресливият вой на едно русоляво хлапе, 11–12-годишно; то зяеше с цяло гърло на някого си в далечината най-мръсната и долнопробна псувня в българския език (неудобно ми е, но ще я изпиша, макар и с многоточие): „Ей, пич! –надвикваше привечерната тишина диването.–Ши ти … майката!“). На метър-два зад него безучастни стояха двама от зидаро-п/мазачите на блока (турци от някое шуменско село може би), а отдясно – момиче на възрастта на псувача. Всички бяха „кибици“: сякаш гледаха „представление“; сякаш мерзката ругатня беше оперна ария – абе, в реда на нещата, нещо обичайно… Аз обаче кипнах. И както се бях изравнил с келеша, внезапно го сритах. Докато той се изпаряваше с олимпийски спринт, му викнах: „Ти чуваш ли се какви гадости изричаш, бе! Насред улицата! Идиот ли си, или какво!?“. И си тръгнах. С периферията на полезрението си „прошнуровах“ приятелката му: прероден в рокля Бъстър Кийтън: безизразно,безхаберно, направо отсъстващо лице през цялото време:и докато аверчето й х/грачеше като хамалин, и след като изохка от неочакваността на моя ритник… Оттогава всяка вечер, когато се прибирам от работа по тази улица, тайфа разюздани момиченца, с които се пресрещаме очи в очи, само изчакват да се разминем, и завопиват същата плебейска, противна псувня. На „майка“. Бъдещи майки! „Отмъщават“ за „юначния“ си приятел. Често по това време на уличната кръстачка има и възрастни. Те навярно са комшии, познават бандата. Знаят родителите им. Със сигурност чуват… – и мълчат; извръщат глави. Не ги засяга. Всеки за себе си, всеки – в себе си. Егоизмът ни расте лавинно, асоциалността ни избуява форсажно. На английски „съсед“ и „ближен“ се означават с една дума: neighbo(u)r. Ние вече не сме ближни – и дори не сме съседи… Ние сме кози, всяка – за свой крак… Само един път опитах да отговоря. Злостно. С техния хашлашки,калташки език. (Мога го – не съм фанатик на възпитаността и словесното чистофайничество, ако сте си го помислили…) Но вече и аз отминавам безответно и се правя, че не чувам попържните на разпищолените малолетни „пошлячки“, които не са и чували, че мръсно е не това, което влиза в устата, а онова, което излиза от нея. Фактът, че не ги удостоявам с предвкусваното от тях раздразнение, вероятно ги вбесява. А и нямам друг полезен ход. Защото… представете си, че някоя от тях каже на татето си, че съм й правил неприлични намеци. Цялата гнусна тайфа със самодоволно въодушевление ще лъжесвидетелства и ще го „потвърди“. А аз не мога да докажа, че те злословят като насвяткани каруцари. Защото съм едновалентен и без свидетели. Та така… Отминавам ги със стиснати зъби, макар че мога да им наговоря много. Например: Че те вече може би са изживели собствената си „анатема“, макар и в преносния й смисъл – между мозъчните си гънки… Защото какво колосално тъпоглавие се иска, за да… (вж. следващото); Че няма как да изпълнят псуваческата си закана, понеже не са одарени с мъжки атрибут, с който да я извършат; а и майка ми отдавна е на по-добро място (но техните са живи и май заслужават просташкото кълнене да се върне връз тях като бумеранг, след като са родили и не-възпитали такива дегенерати на всепозволеността и словоблудството); Че утре те самите (ако имат късмет и се намери глупак да ги хареса) ще станат майки и когато някой вика на децата им „Да ти… майката!“, това вече ще се отнася до самите тях; Че тяхното белезникаво приятелче е жалък бъзльо, защото мърсува „речовито“ само от безопасно разстояние и няма куража да го направи лице в лице, а и те са от същия дол дренки… Аз разбирам, че това още не е цинизъм, а игра на несанкционирана вулгарност; тези гаменчета се имат за герои: като произнасят сквернословия, си въобразяват, че вършат подвиг. Каква извратена представа! Откъде са я попили?! (Най-вече от звездите рападжии като Ицо Хазарта – е, да, и аз чух иначе свежата скороговорка„Гладен“!…) Имат ли родители? Защото усещането ми е, че са безродни, бездомни (с къщи, които не са дом), опустошени и зомбирани до пълна поквара питомци на едно огромно либерално сиропиталище… А на две крачки се строи храм на нравствената чистота, на живото слово и жертвеността… За кого? … Само се питам дали онова девойче с Бъстър-Кийтъновото изражение (или безизразност), което явно е разнесло новината за сритването (хлапакът едва ли би споделил унижението си)…дали като псува, лицето й се оживява… Поне то(га)ва!