Георги ВЕНИН
Това не е отглас на темата от „нежния преврат“, който стъкмих със статията си на псевдогероичния Десети ноември (може да си я припомните назад в сайта). Човек не може да изписва отклик на собствения си „клик“. Отклик имаше в Интернет, и то доста широк. Ответ от Министерството на културата (МК) или поне от ангажираните с индивидуалните музикални проекти от Националния фонд „Култура“ (НФК) изначално не очаквах.
***
След бунта ми против аршина, с който са финансирани клетите проекти по НФК, сред нашата другаруваща групичка варненски творци, сбрани от страстна любов към качествената музика и от моженето си, се възцари оглушително мълчание. Ни „анатема“, ни „хвала“! Наруших мълчанието: писах на приятеля виртуоз, че е обявена втора сесия. След което той ми помогна да пусна документите си в системата.
Не е лесно да си бунтар. Огласената истина е неуютна не само за съгрешилите, но и за „праведниците“ (все пак – в кавички…).
Като написах „истината“, бързам да изповядам, че съчиних онази филипика за има-няма час и е възможно да съм допуснал някаква ситна неточност (една от които е доста шокираща: решенията са дело на Управителния съвет на министерството, а не, както си мислех и писах, на назначена комисия от музиканти и музиковеди – а в този УС от 11 членове, ведно с председателя-министър, имаше само двама, свързани поне административно, а, дай боже, и съдбовно с музиката: Станислав Почекански и проф. Сава Димитров; дни преди втората сесия министърът назначи нов УС, където вече музикантската гилдия е представлявана само от проф. Христо Йоцов – джазмен).
***
Но нека първо си допиша истината…
1) В решенията на управителното тяло на културното министерство като „червена“ нишка минава уравниловъчната практика от епохата на ранните комуняги: на всички поравно! Например: инструментал, който се прави на синтезатор и компютър у дома, без никакви външни разходи, и до него – няколко песни (дори цял албум!), всяка от които е сложен процес: написване на текст, на канто (може и в обратен ред), аранжиране, изсвирване (запис на всички инструменти), изпяване в звукозаписно студио… като значителна част тези процедурни компоненти изискват заплащане, след което за твореца-кандидат има реална алтернатива да останат 10 – 20 процента от дадената му от НФК сума (при десетки пъти по-време- и трудопоглъщащи теглила!). Обаче УС финансира с максимума от по 4000 лв. и двата проекта (всъщност ВСИЧКИ проекти – с изключение на един, скромността на чийто автор е за възхищение, ако не граничеше с умопомрачително простодушна баламщина: 1100 лв.!). Това наричам „равновесие без хармония“. Може и по-прямо: чутовна несправедливост.
На пръв поглед следващото твърдение може би звучи антиизкуствоведски и антиаксиологично, но ще рискувам: когато едни наброски за бъдещето се оценяват, качествените аршини би трябвало да отстъпят територия на количествените, понеже художествената стойност на крайния продукт няма база, тъй като самият продукт е някъде зад хоризонта и само ивичестите китове може да доловят смътен (от)звук, докато количествените са разписани в описанието му. (Ето още едно безумно „пророчество“ на този УС – цитат: „проектът не дава гаранция за художествената стойност на предлагания продукт“… и – хряс! – отказ от финансиране – гаче ли другите проекти ДАВАТ гаранции!! Какви?!! Кой… кой да ти каже…!). Лично мнение: пари трябва да се дават на готови качествени продукти, а не на „проектирани“ претенции.
2) Финансиране министерството отпуска предимно на демоде идеи, на до болка познатото, банал(изира)ното; на проекти, кроени по стари шаблони; на послания-клишета. Всъщност обективен преглед на резюме-анотациите, които пълнят последната колонка от списъка с решенията на Съвета, го доказва: песен, тук-таме с и клип към нея (колко „иновативно“!) – и заявката моментално получава одобрение (само сред първите пет-шест одобрени проекта през първата сесия три са изумително „оригинални“: съчиняване на по една-единствена песен. Антоанета Георгиева, Борис Владимиров, Георги Зайков – и така е поне в 70% от осенените). По-дълбинни проекти, по-концептуални, ако щете – по-„нечувани“ (най-добрият двусмислен епитет за глухота към музиката), са бастисани одма. Има само едно обяснение: капацитетът и музикантската експертиза на министерските културтрегери са на толкова средняшко, да не кажа – посредствено равнище, че те могат да оценят само блудкавата обикновеност, масовата старомодност; те са наясно само с въртените в ефира изтъркани щампи.
Айнщайн е съвсем ясен: за да разберем една система, трябва да сме система от по-високо равнище. Затова не харесвам, когато човек, пък бил той висш клирик или богослов, ми обяснява що е Бог; и не признавам „системата“ оценяващи в МК за по-висока от някои оценявани.
***
Необходимо завръщане към случилото се в първата сесия.
Точната формулировка на приоритета, който толкова чепках в предишната статия, е: „надграждане НА ПРОЕКТНОТО ПРЕДЛОЖЕНИЕ“. Което значи, че мотивът, с който първичният ми замисъл бе отхвърлен (припомням: „проектът не надгражда творческата дейност НА КАНДИДАТА“), е напълно безпочвен, понеже изискването не се отнася до цялостната творческа дейност на моя милост, а до конкретното ми предложение! И още: щом под „надграждане“ се разбира ТОВА, след видимото одобряване само на трафаретни проекти, излиза, че Министерството на културата не иска истинско развитие (надграждане) и ново, качествено различно мислене в музицирането, а само да налее старо вино в нови мехове. Защото, както е казал Христос, ако виното е ново, ще спука старите мехове – както новаторските музикални предложения са спукали вехтите глави на оценителите.
Нека размислим и над това, защо изискванията са кръстени с омъгленото понятие „приоритети“. За да не е отчетливо ясно дали трябва проектът да изпълнява всички тях или е достатъчно да угоди на един… или на нито един (какъвто е случаят с почти всички одобрени хрумки).
***
Не искам да ви занимавам със себе си. И след втората сесия пак съм зад борда. Но не пиша това, за да хленча или от злост, че съм низвергнат. Пиша го от името на всички прецакани. Моят случай е просто една от илюстрациите на общата дилема.
Ето:
„Мотивация за взетото решение: Кандидат с проект, отхвърлен на предишната сесия. Няма ПРИНЦИПНА (ошрифтяването – мое, Г.В.) разлика в същността на проекта, а само в броя на песните, които да бъдат записани – като на втора сесия обемът на предложеното е намален.“
Абсолютно вярно! Но ПО ПРОНЦИП! А ПО СЪЩЕСТВО разликата е разломна: първо, двете песни не са две от предишните четири, а нови (и значи и клипът ще е различен); те вече са свързани в нова тематична парадигма; и най-важно – през първата сесия проектът ми не бе финансиран не заради броя песни или заради тяхната „нецелесъобразност“, наопаки – той бе оценен като, цитирам, „амбициозно и масивно авторско присъствие“, а заради… (вж. абзаца под горните звездички). Затова, въпреки изсмуканото от средни пръсти обвинение, в новия проект заложих съвсем конкретни и точни обосновки, които да изчистят всяко съмнение, че той е нова стъпка в развитието ми като музикант. Уви. (А може предишната ми статия да е стигнала до МК – това би обяснило подмолното ми „изтъргване“.)
Ако бях предложил само една песен (доминиращите „победители“), може би щях да бъда одобрен…
Окастрената до музеен експонат музика е налюбвана от висшия журиращ орган на МК; тесногръдият „размах“ очевидно му допада повече от едромащабните идеи от плът и кръв.
Оставете ме мен! Вижте безумната обосновка, с която отказват новия проект на онзи мой приятел виртуоз (Константин Джамбазов, работил с Николо Коцев и Емил Табаков, с Джоу Лин Търнър и Нелко Коларов, известен в Япония и САЩ, с 13 издадени самостоятелни албума, с Награда „Варна“ за принос в музиката!). Неговият проект бе за рок парче, посветено на темата за световната пандемия. Сега ви хвърлям в злобната „аргументация“ на истински профански идиотизъм:
„Мотивация за взетото решение: Проектното предложение представлява създаване на музика в стил хард рок на Ковид-тематика. Проектът не аргументира избора на тематика и добавената стойност на крайния резултат. Така описан в документацията, проектът има опасност от изпадане в сферата на популистка пропаганда.“
Всякакъв коментар тук сякаш е губивреме. Но аз не мога да устискам езика си зад зъбите. Знаете ли какви са „обосновките за избора“ в другите проекти? Милозливи излияния как емоционално и съпреживяващо ще бъдат разработени песните, „от сърце и душа“ – сякаш Константин Джамбазов ще ги съчини със задните си части! Изборът е плод на свободната воля, а темата за световната пандемия е толкова злободневна, че само дебили може да питат: Ама защо това?! Като че ли не живеят на тази планета, а са направо от други вселени и не преживяват страданията на човечеството, затворени в стерилните си барокамерни мозъци!
За „добавената стойност“ май трябва да препрочета „Капиталът“ на Маркс….
А „опасност от… популистка пропаганда“ може да съзрее само в чутурите тъкмо на популисти – каквито (вече го обосновах) са оценителите на МК. Няма по-популистка музика от рапа, но неизвестни рападжии ще лапнат по 4000 лв. за дявол знае каква „пропаганда“ и с още пò дявол знае каква „художествена стойност“…
***
П.П. Представям си… Ако приятелите музиканти от тайфата също бяха пренебрегнати, дали нямаше възторжено да ме тупат по рамото: „Евала бе, пич! Ама как си ги накастрил! Само така, тъй им се пада!“. Сигурен съм. Но техните проекти бяха одобрени и те, по Тодор-Живковски, се „снишиха“. Нищетата на оцеляването прави дори свестни хора съглашатели и послушници. Един за всички и… всеки за себе си!
А аз бих изкрещял неудобните си питания дори ако бях облажен. Заради другите. Защото не сме двама или трима унизените и уязвените от музикалния пейзаж, който привиждат някои от прозорците на МК, най-добре описан с митологичната фраза на герой, игран от Петър Слабаков: „Питам ви, и отговор не искам!“.
В МК явно не обичат задълбочеността и бунтарството (затова май няма кьорав РОК проект сред одобрените) – а тъкмо те са истинските „иноватори“, господа министериабли!
|
