(БЕЗ-)ОТГОВОРНИ ВЪПРОСИ Променяме ли света, като го преименуваме? Първа част

Георги ВЕНИН Още помня репликата на Пламена Гетова от „Равновесие“ – един от българските филми, които разтресоха душицата ми на младини: „Като си затворим очите за действителността, тя престава ли да съществува?“. Ще кажете: солипсизъм… Напоследък се ровичкам в темата „ПОЛИТКОРЕКТНОСТ“ и с удивление установявам, че никой не задава този въпрос. А той е кардиналният. Не го задава дори интелектуалец от ранга на Калин Янакиев, чиято статия „Лицемерната“ политкоректност и „естественото“ варварство“ е най-доброто по темата и с огромната й част няма как да не се съглася. Но… 1. Според Калин Янакиев да наричаш нещата с истинските им имена,е нецивилизовано и едва ли не – безнравствено. С което всъщност той неволно признава, че политкоректността не е нищо повече от „етикет“ на божем културното общество, с други думи – нищо повече от замяна на прякото назоваване с евфемизми. Езикът наистина е формообразуващ, да не кажем, социообразуващ. Но придаването на свръхзначимост на евфемистичното говорене дали променя същности? Дали наименованието „афроамериканец“ прави от негъра нещо ДРУГО? Не е ли тъкмо това подмяна на личността с нейния предикат (терминологията е на цитирания автор)? Когато обвиняваме българските масови медиуми, че съобщават за убийци, без дауточняват „българи“, трябва да бъдем коректни (без „полит-“), понеже „българин“ се е „конвенционализирало“ като национална принадлежност и е общоприет синоним на „български гражданин“; в този смисъл и циганинът е „българин“, сиреч български гражданин. Политиците да ни възпитават, ха! Възпитават ни родителите и учителите (бих казал, НЯКОИ учители); когато политиката обяздва тези две институции, това винаги е пагубно, исторически доказано. Между „политическо“ и „коректно“, самият Калин го разбира и дава тръмпистки примери, има contradictio in ajecto (смислово противоречие). „Политкоректност“ е образцов оксиморон.Дървено желязо. Единствената причина, поради която политиката използва „коректен“ език, е, за да привлече някоя имагинерна група от електората (с риска да отблъсне друга). „Възпитателната функция“ на политиката е само лост на партийната целесъобразност и няма нищо общо с укротяване на „удобосклонимата към грях“ природа на човека. Това е опитомяване на критическото мислене и цензура на плурализма. Защото е налагане на задължителни щампи, които, дори да са благонамерени и облагородяващи подгреховното ни естество, тъкмо защото са наложени като (не)писан закон, носят мракобесен „ореол“ (но Калин Янакиев все пак е богослов и го разбирам: нали Църквата със страх от наказания и адови мъки налага скрижали, повели, догми и канони). Обаче забележете – политкоректността, за разлика от религиозната толерантност, е все в името на нечии малцинства, против мнозинството. (Дали ако мнозинството е греховно, това автоматически означава, че малцинството е… „свято“!?). Фашизоидните изблици на Тръмп, които залагат на вота на „белите“, са може би предизвикан контрапункт на „расовата политкоректност“, при която филмовите Орфей, Свети Петър и Хърмаяна са чернокожи, а негърският цар от „Пипи Дългото чорапче“ е… какъв? В този смисъл политкоректността злоупотребява дотам, че подменя и преиначава исторически и културологични факти! Това не е коректност, а самоуправство! И защо цялата тази „политкоректна“ мода е така тясно оплетена с новите либерални идеологииза малцинствата (особено на тези с различна сексуална ориентация)? Може би дори е техен продукт? Продукт не на равноправието, а на невъзможното равенство, което ни връща към уравниловката на комунизма. 2. Опитът на малцинствата да извоюват привилегии за себе си, дори в полето на езика, не са нови. Всеки филм, посветен на отделна социална група, гилдия или професионална котерия, в който се мярка и един негодяй, винаги е предизвиквал буря от негодувание сред тази група (например нашенският филм „Хирурзи“ някога). Презумпцията, че ВСИЧКИ членове на един социум са чисти като ненапита вода, е плод на сектантско, фанатично или мафиотско мислене (понякога и на „фамилното“ мислене уетносните гета). Ако това е „културата на новото общество“, то аз не бих искал да подгласям на този порок. Но щом заговорихме за кино, ето още един пример: наскоро организаторите на кинофестивалите в Берлин и Кан подписаха меморандум за джендърно равноправие и сега в конкурсната програма ще трябва да има равен брой филми, режисирани от мъже и от жени. Кончаловски избухна, чесамо слепиятне ще да види, че в света мъжете режисьори са много повече. Значи от 5000 мъже номинирате 20 и от 200 жени – пак толкова. Джендърно равноправие! А към организаторите на Канския фестивал бе надигнат и един такъв кански феминистки рев, че едва не лиши „сексиста“ Ален Делон от наградата за цялостно творчество. Преди три седмици една студентка по руска филология в московски университет, върла феминистка (и като повечето феминистки – с претенциозно пошъл псевдоним: Пегги Картер богиня), зачеркна цялата руска класическа литература: романтизма, Пушкин, Лермонтов, Тургенев, Толстой, Достоевски, Чехов – всички тези отвратителни женомразци, които тя с разкрепостена „филологичност“ на университетска… „хигиенистка“, нарочва за „говноядци“. И нейните „сестри“ псуват каруцарски, с оргазмено удоволствие – като селски пияндета с неустановим пол. (Спомнете си, че преди години феминистките искаха да се забранят секс куклите, и не за друго, а защото не можели да казват „Не!“!) Така малцинството налага своите псевдостандарти на мнозинството – агресивно, прайдово. И не на последно място – езиково. 3. Езикът е многозначен. И социолингвистиката разглежда как личният ниопит,възпитание, гени, интереси и пр. влияят върху употребата му. Преди дни водихме четиричасов дебат с приятел по Скайпа. Той беше възмутен от надписа на една фасада: „Дом за стари хора“. Писах му, че много по-страшно звучи „Дом за млади хора“, но това не го отрезви. Той: Квалификацията „стар“ вече демотивира за живот – ти не си пълноценен човек. Аз: Това дори звучи ретроградно: че старият човек е непълноценен човек. Това е политкоректност в криво огледало. По тази логика и „млад“ е обида, защото е синоним на „незрял“. И какво! Спирам да използвам прилагателни. Само пресети съществителни. И светът става едноизмерен: няма стари – няма млади, няма умни – няма глупави, няма плешиви – няма гъстокоси. Всички сме просто човеци без качества – като тамагучита от конвейер. Той: Много си естествено… праволинеен. Няма млади и стари, няма умни и глупави, няма плешиви и с гъсти коси, но има талантливи в една област и талантливи в друга (т.е. делението не трябва да е на принципа талантлив и бездарен, а талантлив в една област и талантлив в друга); има красиви блондинки, но и красиви брюнетки.Изобщо критерият ти за РАЗЛИЧНОСТ е твърде ординарен и се крепи на противопоставянето, а трябва да е на основата на допълването. Аз: Браво, току-що стана баща на нова философия (или идеология)! Щом няма млади и стари, умни и глупави, значи няма и мъже и жени. Но няма и праволинейни и криволинейни (според самия теб). Всяка оценка е „противопоставяне“, защото се основава върху сравнение. Живеем в полюсен свят, а ти искаш да го „обезполюсиш“. ОК. Възможен ли е живот без оценъчност?Отричаш очевидното. Но щом ти е драго да живееш в измисления си, илюзорен свят, поне не употребявай думата „трябва“. Защото няма по-високомерна, високопарна и отричаща всичко и всички дума от този модален глагол. До голяма степен политкоректният ти възглед се свежда до формулата „Приемѝ желаното за действително“. Колкото и да ти се иска, няма как да отречеш, че хората остаряват. Истинската мъдрост е да се съобразяваш и ако можеш, да надмогваш даденостите, а не да ги пренебрегваш и отричаш (или преименуваш, което е пак своего рода пренебрегване и отричане). Как ще надмогнеш нещо, което отричаш или не осъзнаваш!