(БЕЗ-)ОТГОВОРНИ ВЪПРОСИ Свободата да пречиш,

Георги ВЕНИН Културата не е сфера; тя е мая, катализатор, лакмус, кръвоносна система. Тя е всепроникваща. Има я във всяко наше действие, във всеки наш жест. Или я няма… Тя е отвъд синорите, така че да прескочим оградата и да поумуваме върху културата на общуване, и най-вече – върху културата на поведение. И най-паче – върху културата на модното недоволство. Първо да подчертая дебело, че взаимовръзката цивилизация – култура не е праволинейна. Те не са близки кръвни родственици. Цивилизацията е законосъобразна, унифицираща добропорядъчност. Културата е доброволно взаимно уважение на различните личности. Като се замисли човек, цивилизацията е само социална цел. Културата е духовен път към нея. А аз вярвам, че Пътят е по-важен от „дестинацията“. Цивилизацията в никакъв случай не се постига лесно. Към нея водят два пътя. Културата е единият; другият е покварата. Ние влизаме с културата си в една покварена Европа, което означава, че спроти патетичните приказки на кекавите наши политици, „цивилизационният ни избор“ е: култура на покварата. И в нея някакъв писар с висока плата на измислена длъжност, да речем – „драматургичен консултант“, ще казва кога да ръкоплещят клакьорите. Когато минаваме от сцената сред публиката. Скромното ми виждане е, че нова култура ще има само тогава, когато всички индивиди, задушени от възпитателски аксиоми, формули, предписания и етикети, станат спонтанни и дадат шанс на импулсите на сърцата си. Новата култура би трябвало да е преобразуване на отношенията ни в една по-висша нормалност, в една овладяна естественост (държа на „по-висша“ и на „овладяна“, за да не помисли някой, че пледирам за примитивен русоизъм). С една дума – аз поддържам правото на всекиго да протестира, да изразява негодуванието си, да се бори за по-читав живот. Другото е дресираност от рамки, паркетни поклони, регламенти, протоколи, правила, стереотипи (мисловни и поведенски) и пр. Култура значи свобода. Но! Има едно условие, за да не превърнем свободата в анархия: твоето право да не зачерква правото на другия. Сега са дни на протести. Приветствам ги. По принцип. Но по същество… усещам горчивия вкус на лъже-праведността и извеяната необузданост. Препречват пътища, чини ми се – като олицетворение (най-вероятно неосъзнато/подсъзнателно) на препречената си житейска перспектива. Животът ни е заседнал кокал в гърлото. Разбирам този символен жест. Но когато препречваш пътя на друг, и то на друг като теб, на потърпевш и може би дори съмишленик, ти всъщност метафорично вадиш кокала от своето гърло и го натикваш в неговото, и без това затъкнато гърло. Освобождаваш се (поне психически/ментално) за сметка на отнетата чужда свобода. Но и свободата е като щастието! Не може да градиш своята свобода върху несвободата на другия. Ще го кажа направо, па ако ще да ме анатемосат: С „тапите“ по пътните артерии на всекидневния ни бит протестите си вкарват автогол. Чие съществуване запират? Против кого е бунтът им? Не против управниците, не против корумпираните, олигарсите, тарикатите, престъпните босове от сивия сектор! Не. Против инвалидите и младите майки с детски колички, които тези ограждения и стоп-знаци принуждават да заобикалят. Против съграждани и сънародници. И после ще се маете защо те не са ги подкрепили. Момчета, вие ще сте си виновни. Ще си скубете косите и ще плюете и попържате овчедушието на народа. Вместо да си посипете главите с пепел. Народът няма да ви е виновен. Вие ще провалите собствената си кауза. Защото не само целта, но и средствата към нея трябва да са зачитащи, а то ще рече – човеколюбиви. Има стотици по-добри и по-почтени начини да се бунтувате, без да подклаждате сами яростта на останалите. А като се провалите, аз ще съм опечален. Затова съм и гневен.