Симеон КУЛИШ
Отдавна, не само сред учителите по история и цивилизациите, но и при останалите колеги по хуманитарни науки, се води дискусия за актуалността и бъдещето на обучението по тези предмети. Разбира се, изключително важна е ролята на учителя като професионалист, без когото не може да има качествено образование, но и на самата образователна система, тази система, която в момента поставя на преден план бюрократщината пред знанията, и най-вече – пред уменията, които трябва да придобият учениците. Няма да се спирам на тази тема, защото е достатъчно омръзнала на всички, дори обидна за учителското ни съсловие. Ще обърна внимание на хуманитарното обучение, конкретно на това по история и цивилизациите и какви би трябвало да бъдат формите на това обучение, за да бъде то максимално ефективно.
Ще започна с това, че българската държава трябва да промени философията на образованието ни като цяло. Теорията ТРЯБВА да отстъпи на практиката. Системата: работа в класна стая – домашна работа – проверка на домашна работа в класна стая, е вече несъвместима с изискванията на XXI век, дори при включване на новите технологии. И тук не става въпрос толкова за учебната програма или съдържание, а за организацията на учебния ден и година.
Обучението по история и цивилизациите трябва да бъде изнесено колкото се може повече извън учебните зали. Категорично! Училището, като сграда, трябва да бъде „домакин“ на базови уроци, теоретични знания, които да бъдат в основата на обучението по предмета. Духът на историка, на хуманитариста, не може да бъде затворен в стая, рамкиран, моделиран, лишен от досега с външния свят – обект на изследване е. Отдавна теорията, че историята е наука, която се занимава единствено с миналото, е опровергана и несъстоятелна! Тя е жива наука, която трябва да бъде усетена, докосната, видяна. В този ред на мисли смятам, че половината от часовете трябва да преминават извън училищната сграда. Изключително подходящи за това са музеите, галериите и читалищата. Да не забравяме, че тези институции имат и дълбоко образователни функции. Акцентирам върху читалищата, които са уникално явление в европейската и световната история, наше дело, българско. Кадърният учител не се нуждае от специална наредба или закон, за да организира подобни часове, а се нуждае от нормативна уредба, която да НЕ му пречи да ги осъществява!
Уроците, проведени на открито, във или в близост до археологически и/или исторически обекти, са най-полезните и вдъхновяващи. По този начин учениците, а и не само те, усвояват фактите много по-бързо и лесно, а получените знания имат устойчивост във времето. Това е втората форма, която трябва да навлезе масово и да бъде задължителна. За щастие България е достатъчно богата на история и всеки район на страната ни има възможността да разкрие широка палитра от исторически периоди на учениците. Опознаването на нашата история трябва да започне ПЪРВО с опознаване на родния край (V – VII клас), а след това постепенно да се разширяват знанията на младежите за националната, европейската и световната история. Второ, това, че ще се започне от частното, т.е. от краезнанието, ще засили родолюбивия дух и любовта към роднини, близки и приятели , младите.
Накрая, но в никакъв случай на последно място (бих го поставил дори на първо място), е формирането на критично мислене, формирането на теза и нейната защита. Това са трите, според мен, НАЙ-ВАЖНИ умения, които учениците трябва да придобият по време на обучението си по история и цивилизациите и предметите от философския цикъл. Така ще бъде подпомогнато формирането на тяхната личност, защото едва около 1/5 от завършилите ще се развиват в сферата на хуманитарните науки, но всички ще бъдат пълнолетни граждани на България и част от, надявам се, активното гражданско общество. Това може да се постигне с широкото разпространение на форми като дискусии, дебати, състезания и ученически конференции. По мое наблюдение, основано върху скромния ми педагогически опит, смятам, че това може да стане още от IX клас и да бъде основен критерий за оценяване в XII клас. Хиляди пъти предпочитам да проведа три-четири дискусии месечно, отколкото да изпиша десетки уроци на дъската с „n“ на брой термини, години и събития, с витиевати думи и изрази, чието приложение в бъдещия реален живот на подрастващите ще бъде граничещо с „0“.
Не искам ефектно, а ефективно образование!
П.П. Редакцията ще публикува и други мнения по проблема. Очакваме учители, музейни работници, родители и ученици да споделят своите впечатления за процесите на преподаване в съвременното българско училище, които пряко ги засягат. Обещаваме, че дискусията ще има резултат.
|
