(БЕЗ-)ОТГОВОРНИ ВЪПРОСИ За един закон на журналистиката,

Георги ВЕНИН През изминалата събота, още сънен, включих телевизора и попаднах на обзорното публицистично предаване на Нова телевизия „Събуди се“. И веднага се събудих. Една от, признавам си, любимите ми телевизионни водещи бе поканила двама гости да пораздухат пламъка на още неутихналата и димяща като току-що пушнала кремъклийка тема за интегрирането на ромите – покрай предложенията на военния министър Красимир Каракачанов за справяне с проблема. (Ако някой смята, че проблем няма, той сигурно е кандидат за поста на Юнкер в ЕС: това пък се видя в поминалото предаване на „120 минути“ от Брюксел, когато двамата мераклии искрено ме развеселиха с патетичната си убеденост, че България е реформирала съдебната си система и е нанесла неотразим удар на корупцията – и тези „извънземни“ и тотално заблудени бели пиари ще управляват Европа, бог да ни е на помощ!). Нo аз отплеснах, ще прощавате. Та в предаването на Нова любимката ми зададе въпрос на евродепутата Джамбазки: „Не нарушават ли тези предложения Конституцията, където е казано, че всички български граждани имат равни права?“. Ако искате, ме презрете за нервозността и малодушието, но веднага изключих телевизора и дори не знам какво отговори атакистът. Свикнали сме да мислим, че журналистите задават онези въпроси, които вълнуват общественото съзнание – че едва ли не са посредници между нашего брата и властта. Това е малко крайно, понеже отнема възможността и правото на журналиста като личност да задава неочаквани, свои си, привидно периферни, странични на пръв поглед, но всъщност изключително същностни въпроси, които са убягнали на хетерогенното публично осмисляне. Моята любимка изстреля възможно най-тривиалното питане, което кънти като мантра из главите – и от широко зиналите усти – на зомбираните неолиберални мозъци. Но освен това го зададе абсолютно погрешно. Непрофесионално. Първо, тонът подсказваше, че тя е убедена тъкмо в това: нарушава се Конституцията. Второ, елегантният начин да бъде зададен същият въпрос, е: „Говори се/Широкоразпространено е мнението/Някои казват/, че се нарушава Конституцията. Какво ще отговорите на тези укори?“. Така зададен, въпросът вече не е личен, а има опора в някакво, макар и размито или частично, публично мнение; и второ, не звучи заплашително. Искам да натъртя, че елегантността на питането е един неписан закон на добрата журналистика. Ще призная обаче, че рефлексът ми да угася екрана бе породен от още по-основателно неприемане на въпроса, който метна водещата: този въпрос предполага, че според Конституцията на Република България всички имаме равни права, но те не са по никакъв начин обвързани с равни задължения. Ако аз крада ток, влизам в затвора; ако циганин (не е обидно) краде ток, аз го плащам. Равни права, неравни отговорности! Кой в случая е в неравноправна позиция! И още: въпреки наименованието на проекта, предложенията на Каракачанов се отнасят до всички българи – и това журналистката отлично го знае, тя е достатъчно интелигентна. Ако един българин на 20 години е наплодил четирима наследници и не ги праща на училище, той ще понесе същата санкция като мургавия свой събрат със същото провинение. Въпросите, които журналистиката задава, са всъщност въпроси, които задават дневния ред в обществото. Затова е важно да са не само провокативни, но и точни. И, както пробвах да обоснова, елегантни, нюансирани. Защото ми омръзна да слушам как е трябвало да ратифицираме Истанбулската конвенция, за да защитим жените, и как сега психическият тормоз вече е наказуемо деяние и жените ще си отдъхнат. Попитайте един третокурсник по психология и дори той ще ви увери, че жените са по-големи майсторки на психическия тормоз от мъжете. Някой ще изрече ли очевидното: че и мъжете може да бъдат жертви! Но това е друга тема и удрям спирачки, защото току-виж ме обвинили, че съм сексист, женомразец и нетолерантен… Тази натрапена и фалшива политкоректност ни лишава от здравословната политпотентност, не мислите ли…?