Георги ВЕНИН
За тези, които мигом ще ревнат, че пиша това от завист, вадя от творческата си биография доказуемия факт, че не съм правил премиера на свое литературно отроче от 2001 година (а оттогава съм издал девет разножанрови книги – някои номинирани или получили национални награди).
За искреността на тази моя разгорещеност говори и това, че след по-малко от година битуване във Фейсбук пространството, повторно го напуснах. И една от причините беше, че за не-знам-кой път се убедих как най-плоските шеги, сълзливи „откровения“ или псевдопрозрения събират най-много харесвания. Този случай е „частен случай“ по същия повод.
Още когато прочетох стихотворението на Боряна Панайотова, събрало (тогава) близо сто хиляди лакирани „лайквания“, коментирах, че е жалко за българската поезия и нейните подготвени и страстни читатели, че такива елементарни стиховце раждат такава дива възхита и куп новоизлюпени „литературни критици“, които с отзиви, рецензии и анализи, червиви от правописни и граматически грешки, се пънат да притурят принадена стойност на това лековато четиво на пернишката стихоплетачка (няма как да я нарека „поет“).
В неделя, когато в сутрешния блок на bTV маститата графоманка, чието име обиколи коя ли не телевизия и кое ли не печатно издание, бе отново на медийния пиедестал, интервюирана като „автор на най-четеното стихотворение през 2018 година“ – вече не изтраях.
Първо, защото малко преди това се насладих на интервюто на Мон Дьо по Нова с Калин Терзийски. При цялата противоречива биография на Калин, пропита от алкохол и дрога, неговото говорене беше смислено, да не кажа – (на моменти) мъдро. Интервюто с Панайотова бе обичайната за нея първична, банална, скъдоумна раздумка, предшествана – NB!! – от задължителното упоменаване, че преди десет години тя пак бе „на гребена на вълната“, когато привлякла безброй фенове, четейки свои стихчета по бельо. Ето първия ми взрив: най-харчена е онази литература, която е разголена, разпищолена до бельо; новото стихотворение на госпожицата е точно такова – дори стриптийзът е пълен, понеже то е толкова епидермално и без втори и/или трети пласт, че не може да се нарече дори „подкожно“: той е „тургурно“.
Второ, нали непрекъснато корим образователната система, че „произвежда“ невежи, безграмотни българи. Тогава какво очакваме от това безпросветно леконравие – да си пада по сложна, дълбока (дълбинна), оригинална литература! Забравете. Все едно да вещаете, че симфоничната музика ще се обрадва с по-касови печалби от чалгата. Публиката на пернишката лирична ексхибиционистка е същата, която се избива за 100 кила (и той бе звезда в предаването на Карбовски тази събота), Криско, Милко Калайджиев и Сашо Роман.
Трето, подобна масова психоза не е от вчера. Такива изблици на възторг предизвикват пиар агресивните творения на една дама (М. Л.), на един „народен поет“ с вопли-римушки за тежкия хал на България (Н. Й.) и куп още, между тях – и няколко новоизгрели „звезди“, чийто имидж е помпан със здрава сороска подплата. Искам да обърна внимание на общия дух, заровен в смисъла на два термина – „масова култура“ и „масова психоза“. Само първата може да породи втората.
И накрая – горкò на народ, който не е възпитал у себе си мяра за стойностите в изкуството. Такъв народ гледа на културата като на политиката: количествено и повърхностно: брой гласоподаватели – брой четящи; рейтинг – класации.
Но не забравяйте, че Ст. Ц. Даскалов е най-тиражният и най-продаван български писател през соца – далеч пред Емилиян Станев, Димитър Димов, Димитър Талев, Йордан Радичков, Генчо Стоев и Павел Вежинов.
Затова, ако ненадейно и хипотетично започна да бъда много харесван от стотици и хиляди поклонници, ще се наежа и ще се запитам: Къде сбърках!
|
