Симеон КУЛИШ
„Българио, за тебе те умряха,
една бе ти достойна зарад тях,
и те за теб достойни, майко, бяха.
И твойто име само кат мълвяха,
умираха без страх.”
След тези слова на вечния Вазов ние сме длъжни да помълчим и отдадем нужната почит към всички онези знайни и незнайни българи – мъже и жени, посветили живота си за великото, свято дело – Родината!
... вий братски се прегърнахте, легнахте
и „Лека нощ“ навеки си казахте –
до втората тръба.”
Да, такава е съдбата на героите – да бъдат за пример, да бъдат емблема, един висок, сияен образ на подражание, но и на памет – на вечна памет!
Това е най-малкото, което днес ние, хората от началото на XXI-я век, можем да кажем за българите от преди повече от 100 години. Това са хората, изпълнили със съдържание думата „БЪЛГАРИЯ“, изписали я с главни букви върху картата на Европа. Не само защото сложиха телата си пред димящите дула на врага, а защото вярваха в правотата на своите действия, защитавайки най-святото – родната земя и своя брат!
***
Историята на приморци е малка част от големия пъзел на българската действителност и военна история от края на XIX и началото на XX век. Тя е естествен и искрен отговор на всички онези явни и задкулисни борби на Великите сили, които имаха за цел да наложат своите интереси за сметка на другите. С участието си във войните за национално обединение, войниците от Осми приморски полк потвърждават правилото, а не изключението, че най-сладко се умира за Родината!
Първото голямо изпитание, пред което се изправят българите, е Сръбско-българската война от 1885 г. Спокойно и с гордост може да я наречем Първа Отечествена война! Тя идва като следствие от първия националнообединителен акт – Съединението! С този военен конфликт се полага началото на дългия и трънлив път, по който България ще трябва да премине, за да се опита да събере всички свои дялове, братя и сестри под една обща държавна стряха. Младото княжество със своя едва 28 годишен монарх заявяват себе си пред света, печелейки уважение, защото побеждава не само то, но и историческата правда. Войната на „българските капитани срещу сръбските генерали“, както я наричат европейските журналисти, е неоспоримо доказателство за силата на българския войник и за неговия боен дух. Докато армията се сражава, народът помага с всички възможни сили.
Няма да бъде забравена всеотдайността и мъжката борба на приморци край Сливница, Цариброд и Пирот. Още по-трудно биха били изтрити спомените за величавия подвиг на 100-те младежи от т.нар. Сандровска чета от Варна, съставена от ученици, учители и студенти. На тях и на още около 1300 – 1600 души се пада честта да защитават Белоградчик. На 4 ноември 1885 г. 25-има ученици, водени от един ефрейтор, извършват контраатака и успяват да пленят цял взвод сърби и едно оръдие, принуждавайки агресора да отстъпи панически.
***
„Балканите произвеждат повече история,
отколкото могат да консумират.”
Британският „приятел“ на България действително е прав. Но също така е вярно, че никой народ на Балканите не постига изведнъж своето обединение и всеки от тях има „вековни сметки за разчистване“ с обречения „Болен човек на Босфора.”
Балканските войни са историческа необходимост! Небрежно, но с финес, Клио ни предлага този опиат, които ние, жадни, трябва да изпием, и то до дъно, заедно с горчилката. За нас – българите, събитията от 1912 – 1913 г. са поредният, но не и последен епизод от стремежа ни към Великото дело. Горд, непоколебим, изпълнен с патриотизъм, родният войник отива на бойното поле без страх, защото знае, че се изправя пред олтара на Отечеството, а както знаем – на смелите и Бог помага!
По всичко личи, че оформилият се окончателно в края на септември 1912 г. Балкански съюз е своего рода коалиция с временен характер, на принципа: „да унищожим врага, а после ще му мислим“. Съвременната историческа наука е установила някои пропуски от страна на българската дипломация, които ще изиграят лоша шега на София през лятото на 1913 г. Но в историята и живота няма „ако“, както и връщане назад!
На 5 октомври сигналът е даден! В Манифест към българския народ цар Фердинанд заявява: „Нашето дело е право, велико и свято“. Само тези няколко думи са напълно достатъчни, за да „изреве българският лъв“ и да поеме по пътя на честта. Опиянението е всеобщо, а въодушевлението – неописуемо! Минават само няколко дена и се заформят едни от генералните сражения през войната за българите – по линията Бунархисар – Люлебургаз. Нито един гърмеж или топовен изстрел не успява да заглуши раздиращия въздуха вик на ген. Радко Димитриев, когато отправя своята заповед към началник на дивизия ген. Павел Христов: „Умрете с дивизията на място. Ни крачка назад! На добър час!“ . Несломимият дух на българския войник прави и този път невъзможното, за да отвоюва своето. Османската държава изпада в ужас пред настъпващите родни части. Прекрасно свидетелство, свързано с тези драматични дни на октомври, са думите на главнокомандващия турската армия с дата 31 октомври 1912 г.: „Чаталдженската линия, която днес армията държи, е последната надежда на държавата. Цариград е в опасност“ . В тази славна епопея със златни букви се изписва и подвигът на приморци при Селиолу, Гердели и Енидже. При последното сражение те дават едва седмина ранени и НИТО ЕДНА жертва. Но най-голямата награда за българските войни се оказва топлото посрещане на селяните. В Енидже ги приемат като освободители, стискат им ръцете, прегръщат ги, тъй както майка – детето си. Получават сърдечен поздрав, и то на български език: „Добре дошли!“.
Началото на 1913 г. предлага нови възможности и успехи за българската армия. През януари е отбит десантът при Шаркьой и настъплението при Булаир. Идва ред на Одрин (11 – 13 март 1913 г.). Смятана за непревземаема, тази крепост в рамките само на няколко дена се оказва в български ръце. Не случайно, виждайки блестящите победи на нашата армия при Лозенград, германският генерал Фог ще възкликне: „Одрин е непревземаема крепост, но за българите — кой знае“.
Щурмът започва на 11 март в 13 ч., когато нашите артилерийски батареи откриват унищожителен огън по 26-те форта. Атаката на българската пехота започва в 3 ч. от Източния сектор, последвана скоро и от войските на Южния сектор. Към 7 часа сутринта генералите Никола Иванов и Георги Вазов докладват, че пред¬ните позиции на врага са превзети. Единствено атаките на сръбските части са отблъснати от турците в Западния и Северозападния сектор.
На 13 март в 3:20 ч. започва пос¬лед¬ният щурм на глав¬ната фор¬това линия. Ударът е нанесен в Източ¬ния сек¬тор от нашата пехота. На разсъм¬ване е превзет форта Аджийолу, а от шип¬ченци – Айваз¬баба. Това е краят. Фор¬товете започ¬ват да падат един след друг. Преди обед Шукри паша изп¬раща пос¬ледна телег¬рама: „Всичко е свър¬шено! Бъл¬гар¬с¬ките войски нахъл¬т¬ват вече в самия град“ – и тръгва под кон-воя на генерал Георги Вазов към форта Каик, за да предаде сабята си в плен на генерал Никола Иванов, чиято Втора армия тър¬жес¬т¬вува победоносно в Одрин. Комен¬дан¬тът на крепостта Шукри паша, предавайки сабята си, прошепва гор¬чивото приз¬нание: „Храб¬ростта на бъл¬гар¬с¬ката армия е без¬подобна. Аз сега се уверих, че на вашата армия никаква крепост не може да противос¬тои” . Не закъсняват похвалите и от самия български цар. В свое писмо до ген. М. Савов той пише: „Бляскавите успехи на Съюзните войски, опериращи около Адрианополската крепост, а особено героичните усилия на тези около Източния сектор, Ме зарадваха и възхитиха…” .
Генералите
„Падна Одрин в щурм титански!
И светът мълви тревожно:
„За тоз храбър бяс балкански
нищо няма невъзможно!“
На 31 март воюващите страни сключват примирие, което влиза в сила от следващия ден – 1 април.
Заседанията на Лондонската конференция са възобновени на 18 април 1913 г. в условия на засилващи се разногласия между балканските съюзници за разпределянето на завзетите османски територии. Мирният договор е подписан на 17 май 1913 г., като Османската империя се отказва от всичките си владения на запад от линията Мидия – Енос в Източна Тракия и от суверенитета си над остров Крит. Договорът гарантира създаването на албанска държава, която включва и Шкодра. Всички останали въпроси и претенции остават неуредени (подялбата на Македония, статутът на островите в Егейско море, военните репарации).
-----------------------------------------------------
1. Вазов, Ив. Новото гробище над Сливница.
2 Пак там.
3 Ганчев, Ал. Войните на Третото българско царство 1877 – 1918, Изд. Рива, 2020, с.50.
4 Уинстън Чърчил (1874 – 1965 г.) – политик, министър-председател на Великобритания.
5 Велев, Г. и колектив, История на българите, Изд. Труд, 2009, с.160.
6 Пак там, с.167.
7 Ганчев, Ал. Войните на Третото българско царство..., с.133.
8 „Вие покрихте България със слава, а нашата армия – с лавров венец…”, https://zemia-news.bg/ [достъп към 5.12.2021 г.].
9 Ганчев, Ал. Войните на Третото българско царство..., с.184.
10 Вазов. Ив. Щурмът на Одрин.
11 https://archives.bg/wars/bv [достъп към 5.12.2021 г.].
|
