Симеон КУЛИШ
***
„… няма вечни приятели и вечни врагове,
а само вечни интереси.“
Тази максима, патентована в Лондон, става твърде привлекателна за Гърция и Сърбия, особено през лятото на 1913 г. С тайният предварителен протокол от 22 април 1913 г. между двете балкански страни и съюзният договор от 19 май с.г. против България, Атина и Белград взривяват отвътре Балканския съюз. Нещо повече. Двете държави извършват дръзки провокации спрямо България. От една страна, Сърбия заема не само спорната, но и голяма част от безспорната зона в Македония. От друга – Гърция окупира Егейска Македония. В София не остават безучастни и цар Фердинанд издава заповед за офанзива срещу доскорошните съюзници. Военните действия започват в Македония след опитите на Втора и Четвърта български армии на 16 срещу 17 юни да изтласкат сръбските и гръцките войски от заетите от тях територии.
Българската армия в Балканските войни (1912 - 1913 г.)
По това време Осми приморски полк, започнал да напуска Тракия още на 24 и 25 май с.г., вече е част от Четвърта българска армия, съсредоточавайки силите си по линията Кочанско – Щипско – Струмишко. Вечерта между 16 и 17 юни 1913 г. те предприемат особено тежък преход по каменистата почва и достигат десния бряг на р. Злетовска. Рано сутринта на 17 юни Четвърта дружина влиза в сражение със сърбите, които са принудени да се изтеглят в бяг. Успехът на приморци е стихиен, като храбрите български мъже успяват да завземат и височината до с. Ратавица . През следващите няколко дена варненският полк извършва още два подвига, които вечно ще се помнят и дават за пример.
На 17 юни по обед Четвърта рота, командвана от подпоручик Фиков, получава задача да овладее височината северозападно от с. Злетово. Това място носи звучното прозвище „Разбий глава“, получило ги поради изключително стръмните си склонове. Българските „лъвове“ бавно, но уверено и целеустремено започват да катерят върха. Под урагана на куршумите приморци едва успяват да се прикрият, движейки се от камък на камък. Накрая група смелчаци, начело с подпоручик Фиков, свалят тежките си раници и с вик „На нож!“ достигат крайната цел. Там те са посрещнати от безмилостен вражески огън, който ги принуждава да се изтеглят и прикрият зад една скала. В този момент те получават така нужната помощ от Пета и Шеста роти. Няколко часа по-късно към тях се присъединява Тридесет и първи пехотен варненски полк и още три роти, едната от които картечна. Отрядът на Фиков стабилизира позицията си, окопавайки се на 700 крачки от противника .
20 – 22 юни – дни велики! Дни на слава и памет! Вече четири денонощия, откакто младите дружини бранят достойнството на Отечеството по чукарите на Македония. Врагът, превъзхождащ на моменти по численост цели 4 пъти българите, принуждава родните войни да отстъпят по долината на р. Злетовска. Тук те вече остават и без муниции. Загиват, но геройски, със съзнанието, че изпълняват своя дълг към Родината! Но ето че и в този критичен, безизходен момент, приморци намират последни сили не само да защитят себе си, но и да помогнат на своите другари от Седма пехотна рилска дивизия, която е отстъпила зад Кочани. Части от полка на Нейно Царско Височество Княгиня Мария-Луиза заемат височина 550 източно от града, водейки ожесточени боеве, прикривайки събратята си. Младите момчета са принудени с голи ръце да теглят тежките оръдия по линията Ястребник – Новичани. Отбити са няколко атаки на сърбите, а Седма пехотна рилска дивизия – спасена!
На 28 юни Румъния се включва в конфликта на страната на антибългарската коалиция. На 6 юли се намесва и Османската империя, като армията ѝ преминава линията Мидия – Енос и завладява Одринската крепост. Настъплението на сърби и гърци в Македония е спряно след сраженията при Калиманци и Кресненския пролом. Междувременно румънските войски преминават Дунав, достигайки околностите на София, и принуждават българското правителство да поиска мир . С подписването на Букурещкия мир на 28 юли 1913 г. се слага край на една двумесечна одисея, превърнала се в национална катастрофа, а договорът, парафиран в столицата на Румъния – в един своеобразен процес срещу България. Ще мине едва една година, докато страстите отново се разгорят, но този път с прякото участие на великите европейски сили, които за първи път ще ни въвлекат в голям световен конфликт.
* * *
„Чувствам, че не ще се върна вече,
но нали тъй ще е по-добре.“
Големият сблъсък на народите избухва на 15/28 юли 1914 г., когато Австро-Унгария обявява война на Сърбия и нахлува на нейна територия по повод убийството месец преди това в Сараево на австро-унгарския престолонаследник Франц Фердинанд. Световният конфликт се води между две основни военно-политически групировки – Централните сили (Германия, Австро-Унгария, Османската империя и България) и Антантата (Съглашението – Франция, Великобритания, Сърбия и др.) .
През Първата световна война българската армия се състои от 800 000 войници, което я превръща в най-голямата армия на глава от населението в света.
В тази напрегната обстановка и само година след националната катастрофа, българската държава поема курс към неутралитет, но „с пушки при нозе“. Събитията на Стария континент се развиват твърде динамично и през пролетта на 1915 г. от София осъзнават, че страната ни се е превърнала в „стратегически ключ на Балканите“ . Започват „пазарлъците“ и „наддаването“ за България. По-примамливо се оказва предложението на Германия, направено на 19 юли: безспорните и спорната зона във Вардарска Македония; Югоизточна Македония; Южна Добруджа; Моравско и Тимошко; Беломорска Македония . Решението е взето, макар да не са оценени трезво вероятностите за успех на коалицията, а по-скоро е „свирено“ на емоционалната струна и надежда за така бленуваното национално обединение.
„Жребият е хвърлен… Нашето дело е право и свято.
Ние не отиваме да туряме окови, а да ги трошим;
не отиваме да завоюваме, а да освобождаваме.”
На 1/14 октомври България обявява война на Сърбия. Срещу нея настъпват Първа и Втора армия, а Трета армия е оставена в Северна България да противостои при евентуална заплаха от Румъния. В началото на войната българската армия наброява 530 000 войници и офицери, но до нейния край достига 850 000 , или 20% от населението!
За няколко седмици – от края на октомври и началото на ноември, успяваме да овладеем Ниш, Прищина, Призрен. Последват ги Битоля, Охрид и Струга.
През 1916 г. се установява равновесие на силите между воюващите групировки и както на Западния, така и на Южния фронт се налага позиционна (окопна) война.
На 1 септември с.г. България обявява война на Румъния и с песента „О, Добруджански край“ на уста родните войници започват своя освободителен поход. Съпротивата бързо е сломена, а боевете при Тутракан карат фелдмаршал Август фон Макензен да отбележи: „За мен е чест да стоя начело и да командвам такава храбра войска като българската, която не стои по-долу от германската“.
Другият важен, стратегически и чутовен успех на българската армия в Добруджа е овладяването на Добрич. Знаковото дело е извършено от варненските войски, предвождани от ген. Тодор Кантарджиев, в чиято основа стои не кой да е, а Осми приморски полк. Сред първите редици на 4 септември 1916 г. са бойните части и на полковник Тодор Габарев. Малко по-късно те са подкрепени и от Шеста пехотна бдинска дивизия. Нещо повече. Габарев оглавява и главните сили, влезли в града, посрещнати най-възторжено от населението.
Но трудно се води война на два фронта. Дори и силите на българските „лъвове“ се изчерпват. Излизането на Русия от войната, последвалият Брест-Литовски договор и включването на САЩ във военните действия, силно размества пластовете както на бойното поле, така и в Четворния съюз и Съглашението. Нещо повече. През 1918 г. България и нейните съюзници изпадат в тежко икономическо положение. Настъпва сериозна стагнация в стопанския живот на отечеството, издръжката на огромната войска е непосилна за страната. По всичко личи, че решаващият фронт ще бъде Западният!
Началото на края за българските надежди е сложено през май 1918 г. Кулминацията е в средата на септември 1918 г., когато съглашенските войски предприемат атака на Южния фронт срещу българските позиции. След тридневни ожесточени сражения те извършват пробив в района на Добро поле, предприемайки незабавно настъпление към старите граници на България . За втори път, и то в рамките само на няколко години, България ще бъде изправена пред национално крушение, а датата 27 ноември 1919 г. – една от най-черните в родната ни история.
***
Едва проходила, България е принудена да води четири войни само в рамките на 41 години. Десетки хиляди убити по бойните полета, ранени, безследно изчезнали… Повече от един милион бежанци, хиляди квадратни километра земи, населени с българи, предадени в чужди ръце! Да, понякога съдбата несправедлива, жестока, дори вулгарна! Така ни се отблагодарява тя за това, че ни веднъж българска ръка не посегна на чуждото, а защитаваше своето! Защото след Освобождението си България НИКОГА не поде и не води завоевателна война! Защото „балканският лъв“ показа твърдост, характер, непримиримост, смелост и боен дух, възхитил целия свят!
Помни, но не отмъщавай!
-----------------------------------------------------------------------------------------------------------------
12 Това заявява кралица Виктория, когато става дума за интересите на Британската империя.
13 https://archives.bg/wars/bv [достъп към 5.12.2021 г.].
14 История на приморци, фототипно издание, том 2, Изд. Морски свят, Варна, 2019, 160 – 161.
15 Пак там, 162 – 163.
16 https://archives.bg/wars/bv [достъп към 5.12.2021 г.].
17 Думи на Димчо Дебелянов към неговите приятели, когато се отправя към фронта по време на Първата световна война.
18 https://archives.bg/wars/ww1 [достъп към 5.12.2021 г.].
19 Велев, Г. и колектив, История на българите..., с.185.
20 Пак там.
21 Из заповед на главнокомандващия българската армия към войници и офицери, В: Ганчев, Ал. Войните на Третото българско царство..., с.360.
22 https://archives.bg/wars/ww1 [достъп към 5.12.2021 г.].
23 Велев, Г. и колектив, История на българите..., с. 190.
24 https://archives.bg/wars/ww1 [достъп към 5.12.2021 г.].
|
