Симеон КУЛИШ
Недялко ИЛИЕВ
Култът към Свети Йоан Рилски по българските земи се появява още приживе на Чудотвореца. В наше време за по-широкото отдаване на почит към него може да се определи инициативата на Светия Синод от 1999 г. Тя е във връзка с 530-годишнината от пренасяне на светите мощи на Рилския чудотворец от Велико Търново до Рилската света обител. Символично се пренася плащеницата му.
През следващите години идеята се развива в различни посоки. Една от тях е на двама търновчани – Евгени Коев и Паскал Пиперков. Отделят години за изследване и проучване на максимално близкия път до реалния от 1469 г. Стига се до 2019 г. когато се навършват 550 години от събитието по пренасяне на светите мощи. От 1 до 31 юли се осъществява изцяло пешеходен поход, максимално близък до процесията от XV век. Този поход се повтаря през 2020 г., а през 2021 г. се провежда за трети път. Трябва да отбележим, че походът е все още в своя пръв период – на възникване, а от това следва, че маршрутът продължава да се променя. Разделен е на пет етапа: Велико Търново – Никопол, Никопол – Плевен – Луковит, Луковит – Враца – Черепиш, Черепиш – София, София – Рилски манастир.
Манастир "Свети Йоан Рилски"
Участниците в похода са от цялата страна. Ето как се осъществи този поход през 2021 г. Започнахме да се събираме на 30 юни в Катедралния храм „Рождество Богородично“ във Велико Търново. На 2 юли от храм „Успение на Света Богородица“ тръгна походната колона. Около 30 души поехме по Пътя; имаше и изпращачи. В храма „Света Ирина“ в с. Самоводени влязохме по-малко от половината. До с. Ресен, където беше първата нощувка, групата се редуцира още малко и практически се стабилизира. В Никопол влязохме десетина души. До края на похода се наблюдаваше силна динамика на състава. Едни се отделяха, други се присъединяваха. Имаше и участници, които прекъсваха, после отново се вливаха – с една дума, походът беше в процес.
Голям интерес предизвикваха хората, които се присъединяваха инцидентно. Интересуваха се от начинанието и след като разбираха идеите, се включваха най-често в рамките на селището си, но имаше и случаи, когато вървяха по-дълго – от едно място до друго.
И така, стигаме до мотивацията. Коя е движещата сила? По-специален ли е този механизъм? Можем ли всеобхватно да го представим със съществуващите думи и понятия?
Поклонникът тръгва с тези и с много други мисли, вълнения, дори – терзания. Основното, разбира се, е Вярата. Вярата, че Свети Йоан Рилски прави много за българския народ… Вярата, че като го почитаме, създаваме обратна връзка за реалността, от днешна, наша гледна точка. Може би тук е мястото да припомня, че походът е религиозен. А това означава, че в себе си съдържа молитвена програма. В конкретния случай тя е доста тежка и за неподготвения може да се окаже бреме. Но с общи усилия се намира индивидуалният подход. Винаги имаме предвид, че сме човешки същества и носим със себе и добрите си, но и всички други свои страни. Това кореспондира с другия съществен елемент – социалнопсихологическата нагласа: как индивидът се вписва в общата група. Този момент не е от трудните. Приелият християнската ценностна система няма как да не се впише в подобна общност. И остава предизвикателството от профила на самия Път. При правилен подбор на отсечките, при хармонично разпределение на почивките, походът е под контрол.
Тези три елемента – духовност, психологическо и физическо натоварване, правят този поход по-различен от всички други, които познавам или за които съм чувал. Това хармонично триединство не се наблюдава при другите подобни прояви.
Ето един случай… Влизаме в едно селище от Никополския край. До нас спира автомобил, в който седи двойка пътници от третата възраст. Мъжът пита: „Вие роми ли сте?“, „Не сме, но откъде Ви хрумна това?“, „Какъв е този байрак?“, „Това е църковно знаме и се нарича хоругва“… Обясняваме надълго и нашироко какво е Светият път и т.н. Жената ни гледа с невярващ поглед и повтаря: „До Рилския манастир?… Пеша?...“. Уверяваме е, че с Божията помощ ще стигнем за 36 дни… Прагматичността в нея бавно отстъпва място на дързостта и вярата, пожелава ни: „Да сте живи и здрави!“.
Емоциите и вълненията ни съпътстват на всяка крачка. Да се обиколи половин България за 37 дни е голям емоционален взрив. Да се пресече Дунавската равнина, пет планини, като в Стара планина се преодоляват три дяла, дузина реки, е повече от достатъчно за натрупване на незабравими впечатления и голямо вълнение. Няколко души от участниците в похода сме с голямо уважение към водната стихия и тя ни се отблагодарява с милувки. Къпахме се в реките Росица, Дунав, Вит, Чернялка и Искър. С нас бяха и много от местните жители, но това е цяла сага…
Пред титаничността на Балкана, пред Ржана планина и на други места погледът ни „занемяваше“.
В основния курс на училището учихме за Дунавската равнина. Един съученик стана и каза: „Дунавската равнина е хълмиста“. Целият курс избухва в смях. Учителката по география обяснява какво е имал предвид съученикът ни, но смехът си е смях. Когато вървях по безводните хълмове на Дунавската равнина, изобщо не ми беше до смях.
Разбира се, контактите с хората си остават най-същественото. Изградените нови приятелства, размяната на информация и дискусионни теми се превръщаха в предизвикателство и за времето пред нас. Често нощувахме в палатки на различни удобни места. Една вечер лагерът се разгърна в църковен двор. Реших да правя компания на приятел, който спи само със спален чувал. Изгаснаха лампите и на небесния фон пред нас се откроиха паметници. Обърнах се към съседа си: „Фил, ние май ще спим в гробище…“. А той ми отвърна: „А на теб какво ти пречат мъртвите?“. Всъщност, колко беше ясен: това бяха заслужили, достойни и всеотдайни хора, а съм взел да се притеснявам от тяхното съседство.
С отец Георги в с. Въбел
На другата крайност бе срещата с Мария. Тя е от посрещачите – художник, учител, певица и т.н. В групата имаме народна певица. И след като цяла вечер сме се смели, разказвали случки и изпълнили много песни, идва време да си лягаме. И тя, за да се измъкне, казва, че трябва да даде прясна вода на коня. И ние всички питаме: „Какъв кон?“. Оказа се, че в стопанството си тя имала бял кон. И решихме да го видим. Наложи се да го оседлава и посред нощ яздихме кон и си правихме снимки.
Когато на празника на Света Марина в пещерата „Божиите очи“ Анна Мария запя „Лале си, зюмбюл ли си…“ и акустиката усили гласа ѝ, множеството от посетители замря. А на овациите можеше да завиди и най-голямата шоу звезда.
Не мога да не спомена свещенослужителите, с които се срещнахме по Пътя. От архиереите са митрополитите на Велико Търново и Враца, както и архимандритът на Рилския манастир. Всеки от свещениците остави по нещо от себе си в нашето съзнание. Мога да изброя всички, но за да не пропусна някого, нека да спомена само отец Георги от с. Въбел, отец Киприян от с. Дъскот, отец Борис от Никопол, отец Сава от с. Коиловци… Специално място в сърцата ни вече имат двамата монаси от Осеновлашкия манастир („Седемте престола“) – Гавраил и Натанаил. 90% от това, което споменаваха по време на службите, беше разбираемо за мен.
Походът е от трудните: Поход-изпитание… На два пъти бях на ръба да прекратя участието си. Да превъзмогна кризите, най-много ми помогнаха Филип и Люба. Освен физическите и ред други качества, които се изискват, тук участието се крепи и на Вярата.
Походът освен преклонение пред светеца, обогатява поклонника, прави го по-толерантен и мъдър. Изживяването е трайно и неповторимо.
|
