Черната смърт в средновековна Европа…

culturespace.bg Избухването на чума в Европа между 1347 и 1352 г., известна като Черната смърт, напълно променя света на средновековна Европа. Силното обезлюдяване разстройва тогавашната социално-икономическа феодална система, а действието на самата чума засяга всеки аспект от живота на хората и променя фундаменталната парадигма на европейския живот в различни области. Преди чумата феодалната система твърдо разделя населението в кастова система – кралят на върха, следван от благородници и богати търговци и след това идват селяните (крепостните селяни) в долната част на пирамидата. Животът по това време в никакъв случай не е лесен, но хората знаели - или са мислили, че знаят – как работи светът и как да живеят в него; чумата променя всичко това и въвежда ново разбиране, което намира израз в движения като протестантската Реформация и Ренесанса. Чумата идва в Европа от Изток (колко познато!), най-вероятно по търговските пътища, известни като Пътя на коприната по сушата, и със сигурност – с кораби от далечните страни. Черната смърт – комбинация от бубонна, септицемична и пневмонична чума (а също и вероятно щам на мурейн) – набира скорост на Изток поне от 1322 г. до 1343 г. Били са заразени войските на монголската Златна Орда под командването на хан Джанибек (от 1342 до 1357 г.), който обсажда италианския град Кафа (днешна Феодосия в Крим) на Черно море. Тъй като войските на Джанибек поголовно гинат от чумата, той кара техните трупове да бъдат катапултирани над стените на града, за да заразят хората от Кафа чрез контакта им с разлагащите се тела. В крайна сметка много жители на Кафа побягват от града с кораби, като първо пристигат в пристанищата на Сицилия, а след това в Марсилия и по други мета, откъдето чумата се разпространява във вътрешността на страната. Инфектираните обикновено умират в рамките на три дена след проявата на симптомите, а броят на жертвите нараства толкова бързо, че жителите на Европа нямат време да разберат какво се случва, защо или какво трябва да направят при тази ситуация. Ученият Норман Ф. Кантор (канадско-американски историк: 1929 – 2004) коментира: „Чумата била много по-тежка в градовете, отколкото в провинцията, но нейното психологическо въздействие прониква във всички области на обществото. Никой – селянин или аристократ – не е в безопасност от болестта и след като се зарази, ужасната и болезнена смърт е почти сигурна. Мъртвите и умиращите лежали по улиците, изоставени от уплашени приятели и роднини“. („Цивилизация“ , с. 482). Тъй като чумата бушува и всички усилия за спиране на нейното разпространение или излекуване на заразените се проваля, хората започват да губят вяра в институциите, на които са разчитали преди. Социалната система на феодализма започва да се разпада поради широко разпространената смърт на крепостните, тези, които са били най-податливи, тъй като условията им на живот ги поставят по-често в тесни контакти един с другиго, отколкото тези от висшите класи. Най-потърпевши са по-ниските слоеве, които търсят подслон и помощ от монасите, църквите и манастирите и така разпространяват чумата сред духовенството, а от духовенството тя се разпространява и сред благородниците. По времето, когато болестта се вихри през 1352 г., милиони са мъртви и социалната структура на Европа е също толкова неузнаваема, колкото и голяма част от пейзажа, тъй като, както отбелязва Кантор, „много процъфтяващи градове се превръщат във виртуални градове-призраци за известно време“ („Цивилизация“, с. 482) и културите гният по нивите, без никой да ги прибере. Има области от живота, които Черната смърт променя така, че светът след нея вече не е същият. На първо място – социално-икономическият ефект. Преди чумата кралят притежава цялата земя, раздава я по свое усмотрение на благородниците, тя се обработва от крепостни селяни, които не печелят нищо от труда си, освен нощувките и храната, която сами отглеждат. По това време Европа е силно пренаселена и няма недостиг на крепостни селяни, които нямат друг избор. С разпространението на чумата обаче обезлюдяването значително намалява работната сила и трудът на крепостните изведнъж се превръща във важен и все по-рядък актив. Господарят на имението не може да изхранва себе си, семейството си или да плаща десятък на краля или църквата без труда на селяните си и загубата на толкова много означава, че оцелелите вече може да преговарят за по-добро заплащане и по-добро лечение. Животът на членовете на най-низшата класа значително се подобрява, те са в състояние да си позволят по-добри условия на живот и облекло, както и луксозни предмети. След като чумата отминава, висшата класа се опитва да възстанови стария ред, но усилията на богатите да върнат крепостния селянин в предишното му положение довеждат до въстания като селския бунт във Франция през 1358 г. , бунтовете на гилдиите от 1378 г., както и до известния селски бунт в Лондон през 1381 г.: няма връщане назад. Класовата борба ще продължи, но авторитетът на феодалната система вече е нарушен. Промените засягат и религията. Лекарите и теоретиците не са единствените, чийто авторитет е оспорен от чумата, тъй като духовенството е подложено на същия вид проверка и вдъхва същото (или много по-голямо) съмнение в способностите си да извършва услугите, за които твърди, че е в състояние предоставя. Братя, монаси, свещеници и монахини умират също толкова лесно, колкото и всеки друг; в някои градове религиозните служби просто спират, защото няма власт, която да ги ръководи; и освен това муските и амулетите, които хората купуват за защита, шествията, в които участват, молитвата и постът – всичко това не прави нищо, за да спре разпространението на чумата, а в някои случаи дори я насърчава. Движението „Флагелант“ (flagellant, англ. – самобичуващ се, бел.ред.), в което групи каещи се пътуват от град до град, шибайки се с бичове, за да изкупят греховете си, започва в Австрия и набира скорост в Германия и Франция. Тези групи, водени от самопровъзгласил се Учител с малко или с никакво религиозно обучение, не само помагат за разпространението на чумата, но и разрушават общностите чрез настояването си да атакуват маргинализирани групи като евреите. Тъй като никой не знае причината за чумата, тя се приписва на свръхестественото (като предполагаемото еврейско магьосничество), и по-специално – на Божията ярост към човешките грехове. Умрелите от чумата са заподозрени в някаква лична простъпка спроти вярата и въпреки това е ясно, че същите духовници, които ги осъждат, умират от същата болест по същия начин. Скандали в Църквата и екстравагантният начин на живот на много духовници, съчетани с нарастващата смърт от чума, генерират широко разпространено недоверие към схващанията и реномето на Църквата. Разочарованието, което хората изпитват от безпомощността си срещу чумата, поражда насилствени изблици на преследване в цяла Европа. Движението „Флагелант“ не е единственият източник на преследване; в противен случай мирните граждани е можело да бъдат нападнати с ярост, да се атакуват общности от евреи, роми (цигани), прокажени или др. Жените също са малтретирани с убеждението, че насърчават греха поради връзката си с библейската Ева и падението на човека. Голям ефект страшната болест има и върху развитието на медицината, като наука и практика. Дотогава лекарите основават своите медицински познания предимно върху работата на римския лекар Гален (130 – 210 г.), както и на Хипократ (около 460 – 370 г. пр.Хр.) и Аристотел ( 384 – 322 г. пр.Хр.). Ученият Джефри Сингман коментира: „Средновековната наука далеч не е примитивна; всъщност това е много сложна система, основана на натрупаните писания на теоретици от първото хилядолетие преди новата ера. Слабостта на средновековната наука е нейната теоретична и книжна насоченост, която подчертава авторитета на приетите светила. Задължение на учения [доктор] е да интерпретира и съгласува тези древни авторитети, вместо да проверява техните теории спрямо наблюдаваните реалности“. („Средновековието: всекидневието в средновековна Европа“, 2013 г.). Лекари и лица, които се грижат за тях, са наблюдавани да умират с тревожна скорост, докато се опитват да излекуват жертвите на чума, опрени на традиционното си разбиране; и освен това нищо, което са предписали, не прави нещо за техните пациенти. Още през 1349 г. става ясно, че хората са се възстановили от чумата или са умрели от нея без видима причина. Лек, който е възстановил здравето на един пациент, не смогва да помогне на следващия. Според средновековния историк Филип Дейлидер, вероятно е за четири години 45–50% от европейското население да е умряло от чума. Норвежкият историк Оле Бенедиктов предполага, че може да иде реч дори за 60% от европейците. През 1348 г. в претъпканите градове е обичайно да умират до 50% от обитателите им. При населението на Париж от 100 000 души загиват около 50 000. Данъчните регистри на Флоренция сочат, че 80% от населението на града е умряло в рамките на четири месеца през 1348 г. Преди 1350 г. е имало около 170 000 селища в Германия и те са намалели с близо 40 000 до 1450 г. Монасите, монахините и свещениците са особено тежко засегнати, тъй като се грижат за жертвите на Черната смърт. След чумата лекарите започват да поставят под въпрос предишната си практика и знанията от миналото. Ученият Джоузеф А. Леган пише: „Медицината бавно започва да се променя през поколението след първоначалното избухване на чумата. Много водещи медицински теоретици загиват в чумата, която отваря дисциплината за нови идеи. Втората причина за промяната е, „е когато университетската медицина се проваля, хората започват да се обръщат към по-практикуващите хирурзи… С развитието на хирургията се отделя повече внимание на директното изследване на човешкото тяло, както по отношение на болестите, така и по отношение на здравето. Анатомичните изследвания и дисекции, рядко извършвани в Европа преди чумата, вече се прилагат по-масово и намират подкрепа в публичните власти“. Смъртта на толкова много писари и теоретици, които преди са писали или превеждали медицински трактати на латински, довежда до това, че новите произведения вече се пишат на всекидневния, разбираем език. Това позволява на обикновените хора да четат медицински текстове, които разширяват базата на медицинските познания. Освен това лечебниците се превръщат в институции, по-близки до днешните болници. Преди това те са се използвали само за изолиране на болни хора; след чумата се превръщат в центрове за лечение с много по-висока степен на чистота и внимание към грижите за пациентите. Способността на човека да придобие естествен имунитет разграничава поразително двете епохи на чумата. По време на втората фаза, при вече създаден естествен имунитет към болестта, се появява ново усещане сред населението за медицински прогрес и писмените източници от това време разкриват чувство на оптимизъм, което се характеризира с тенденция да загърбва астрологичните и тайнствени обяснения, преобладаващи в по-ранната фаза, и да се обръща към социални и политически визионерства. Това чувство на оптимизъм и надежда се разпростира отвъд медицинската сфера и полага основите на Ренесанса не само в Италия, но и в далечни райони, засегнати от болестта. Освен това, способността на човека да преживее болестта успоредно с промени в разбирането му за нея значително променя психологическия и културния опит, тъй като болестта се повтаря в цяла тогавашна Европа. Избухванията на чума ще продължат дълго след пандемията на Черната смърт от XIV век, но никога няма да има същото психологическо въздействие, което да доведе до пълна преоценка на съществуващата парадигма на човешкото познание. Европа – както и други географски области – основава напредъка си на Черната смърт, защото са унищожени традиционните конвенции – независимо дали са религиозни или светски, и когато те се провалят, трябва да се създадат нови модели за разбиране на развитието на света.   Подбор, превод, редакция: М. ВЕСЕЛИНОВА