Цветя „от Маяковски“

https://umbrella.green/tsvetyi-ot-mayakovskogo/ Най-трогателната история в живота на Владимир Маяковски се случва в Париж, когато той се влюбва в Татяна Яковлева. Между тях не би могло да има нищо общо. Руската емигрантка, тънка и изтънчена, възпитана с Пушкин и Тютчев, не възприемала и дума от насечените, резки, раздърпани стихове на модния съветски поет, „ледоразбивачът“ от Страната на съветите. Тя изобщо не възприемала нито една негова дума – дори в реалния живот. Яростен, неистов, настъпателен, живеещ задъхано на ръба, той я плашел с невъздържаната си страст.Не я трогвала кучешката му преданост, не я подкупила славата му. Сърцето й останало равнодушно. И Маяковски се върнал в Москва сам. От тази искрометна и несподелена любов му останала само тайна печал, а на нас – вълшебното стихотворение „Писмо до Татяна Яковлева“ с двустишието: „Все някога аз все пак ще те взема – сама или ведно с Париж!“. За нея останали… цветя. Или по-точно – Цветята. Целият свой хонорар от рециталите си в Париж Владимир Маяковски вложил в банка на името на известна парижка цветарница с единственото условие няколко пъти в седмицата да носят на Татяна Яковлева букети от най-красивите и екзотични цветя – хортензии, палмски фиали, черни лалета, чайни рози, орхидеи, астри и хризантеми. Парижката фирма със солидно реноме строго изпълнявала указанията на безумния си клиент – и оттогава, независимо от времето и сезона, година след година на вратата на Татяна Яковлева потропвали разносвачи с фантастични букети и с една-единствена фраза: „От Маяковски“. Той се простил с белия свят през 1930-а: вестта за това я потресла с неочаквана сила. Тя вече била свикнала с това, че той редовно нахлува в живота й; била свикнала да знае, че него го има и й изпраща цветя. Те не се виждали, но съществуването на човек, който така я обича, влияел на всичко случващо се с нея: така Луната в една или друга степен влияе на всичко живо на Земята само защото постоянно се върти наоколо. Тя вече не знаела как ще живее по-нататък – без тази луда любов, дъхаща на цветя. Но в разпореждането до цветарската фирма от влюбения поет не се казвало нищо за евентуална негова кончина. И на следващия ден пред прага й отново се появил разносвач с неизменния букет и с неизменните думи: „От Маяковски“. Казват, че великата любов е по-силна от смъртта, но не всекиму се удава да потвърди това в реалния живот. На Маяковски се е удало. Донасяли й цветята през 1930-а, когато той е мъртъв; през 1940-а, когато вече са го забравили. През годините на Втората световна война в окупирания от немците Париж тя оцеляла само защото продавала на булеварда тези разкошни букети. Ако всяко цвете било думата „любов“, то в течение на няколко години думите на неговата любов я спасявали от гладна смърт. После съюзническите войски освободили Париж; после тя, заедно с всички, плакала от щастие, когато руските солдати превзели Берлин – а букети все й носили, и носили. Разносвачите остарявали пред очите й, нови сменяли старите, и тези нови знаели, че стават част от велика легенда – малка, но неотменима. И вече като парола, която им дарява пропуск за вечността, изричали, като се усмихвали с усмивката на заговорници: „От Маяковски“. Цветята на Маяковски станали вече и парижка история. Дали е истина, или измислица, но веднъж, в края на седемдесетте, съветският инженер Аркадий Ривлин, който чул тази история като юноша от своята майка – попаднал в Париж. Татяна Яковлева била още жива, и охотно приела своя съотечественик. Те дълго беседвали за всичко на света край масичка с чай и пирожки. В този уютен дом имало цветя навсякъде – като дан към легендата, а на Ривлин му било неудобно да разпитва среброкосата царствена дама за романа на нейната младост: смятал това за неприлично. Но в един момент все пак не издържал и попитал истина ли е, че цветята от Маяковски са я спасили по време на войната. Или това е само красива приказка? Възможно ли е толкова години подред… – Пийте чай – отвърнала Татяна, – пийте. Нали заникъде не бързате? И в този миг на вратата се позвънило…. Той никога не бил виждал такъв разкошен букет, зад който почти не се виждал разносвачът, букет от златни японски хризантеми, прилични на слънчеви гроздове. И иззад наръча на това великолепие, искрящо на слънцето, гласът на разносвача произнесъл: „От Маяковски“…