culturespace.bg
Преди 50 години, в ранните часове на 2 юли 1961 г., неделя, Ърнест Хемингуей, най-известният американски писател и титан на литературата от XX век, се събужда в къщата си в планините Сотут (Sawtooth) в Айдахо, става от леглото си, като внимава да не събуди жена си Мери, отключва вратата на склада, където държал огнестрелните си оръжия, и избира двуцевка, с която обичал да стреля по гълъби. Отнася я пред къщата и във фоайето опира двойните цеви в челото си, посяга надолу, натиска с палец спусъка и пръсва мозъка си.
На Мери Уелш Хемингуей ѝ отнема няколко месеца, за да признае, че смъртта на съпруга ѝ е самоубийство; и минават почти 50 години, за да се разберат причините, поради които тази гигантска личност, този шумен човек на действието, този тореадор, дълбоководен рибар, голям бял ловец, герой от войната, стрелец и четири пъти женен, корав отвсякъде човек, когото всеки чистокръвен американски мъж-герой боготвори, е трябвало да се самоубие. Как би могъл? Защо го е направил? Биографите му – А. Е. Хохтнер, Карлос Бейкър, К. С. Лин, А. Дж. Моние, Антъни Бърджис – са предъвквали наличните факти, неспокойните му пътувания, многото му любови, върховете и спадовете на писателската му кариера. Но в крайна сметка бил необходим психиатър от Хюстън, Тексас, за да извади всички доказателства на бял свят и да обяви обезпокоителните си заключения.
Джон Уолш
Идеализираният живот на Ърнест Хемингуей, този, който самият писател иска да продаде на света, бил прост: той е идеалният мъж, перфектният синтез на мозък и мускули. Воден от жажда за приключения, той е пъргав, пиян боец, който обича да е в разгара на действието, независимо дали на предната линия на битката или на разстояние от поредния воден бивол. Той се оказва и най-добрият писател в момента, който презира грандиозната многословност на викторианската проза заради изчистената простота, която предава емоция от това, което не е казано, повече от това, което е. Ранен на италианския фронт през Първата световна война, той е красив пациент на оздравяване, който се влюбва в красива медицинска сестра и в резултат написва „Сбогом на оръжията“. През 20-те години на миналия век той е в челните редици на американските писатели и художници, които се мотаят в Париж, „заедно като гении“. През 30-те отива в Испания, за да се бие за републиката против Франко, и пише „За кого бие камбаната“, в която смел американски герой се влюбва в селска партизанка на име Мария. През Втората световна война участва в десанта в Нормандия и в освобождаването на Париж. След войната е оттегля с четвъртата си съпруга в Куба, където лови марлини и написва „Старецът и морето“, печели Нобелова награда, винаги лъв -където и да отиде, – но пада убит при нещастен инцидент с огнестрелно оръжие.
Това е официалната история. През годините след смъртта му обаче постепенно започват да се появяват парченца от мозайката на един „обратен“ живот. Военният му рекорд, например. Хемингуей е само на 18, когато се записва за Първата световна война – но не като редовен войник. Той има дефектно ляво око, наследено от майка му, което го предпазва от участие в битки. Той отива в Италия, за да обслужва столовата на Червения кръст и да евакуира ранените. Помагайки на ранен човек да се спаси една вечер, той е прострелян в крака и е хоспитализиран в Милано с още трима пациенти и 18 медицински сестри. Въпреки че любовта му със сестра Агню фон Куровски не е консумирана, той се влюбва в европейската култура и нрави, обикаля с италианско наметало, пие вино и от приятеля си – британския офицер Ерик Дорман-Смит, взема назаем преживяванията му и го прави герой в книгата си.
В Париж, където се наслаждава на временна идилия с първата си съпруга Хадли и бебето им Джон (или „Бъмби“), Хемингуей започва да си създава име като писател – но показва опасни промени в настроението: избухливост, злоба и принуда, обърнати против онези, които са му помогнали. Той зарязва Хадли и бебето и се заема с Полин Пфайфър – решение, което го измъчва, и е обладан от кошмари заради вината си. Тогава се премества в Кий Уест, Флорида.
По някаква причина той се увлича по коридата: възхвалата на кръвта, разпръснатите конски черва, пасовете на матадора с пелерина и меч, изкуството на убиването. В „Смърт следобед“ Хемингуей сякаш развива някаква лична философия за смъртта, но е трудно тя да се проследи. Критикът Макс Ийстман се оплаква, че неговият прозаичен стил се е превърнал в еквивалент на „фалшиви косми по гърдите“/„вълк в агнешка кожа“. Тъй като не може да участва пряко в убиването на бикове, Хемингуей се оттегля в Момбаса, където може законно да стреля по лъвове и куду. Не се задоволява с хаоса на сушата, купува 38-футов кръстосвач, наречен „Пилар“, за да лови в Кий Уест и Хавана марлин и други водни създания, два пъти по-големи от него. Между 1928 и 1936 г. той, изглежда, прекарва месеци, позирайки до различни рибни трофеи, и се помни като образ на мускулест мъж на действието, красив, загорял, пиейки с моряците в бара на Слопи Джо.
Ърнест Хемингуей и Марта Гелхорн
Той отива в Испания по време на гражданската война, не за да се бие като Джордж Оруел, а защото му е възложено да праща кореспонденции за войната на Северноамериканския вестникарски съюз – и понеже новата му любов, Марта Гелхорн, отива там. Той подчертава много пъти, че не заема страна и не иска да види САЩ въвлечени в чужда война. В Мадрид, въпреки бомбардировките, той прекарва времето си, като се наслаждава на хайвер и водка в хотел „Gaylord“, в руския щаб, снима филм, наречен „Испанската земя“, и предоставя грубите си коментари, като пише своите измислени съобщения за вестници, които се определят като „много неефективни“. Изглежда като въодушевен воин, но е щастлив любител, който може да напусне Испания по всяко време. Той написва пиеса за Мадрид през 1936 г., наречена „Пета колона“, за Дороти, смела журналистка, която се влюбва във Филип, корав, безстрашен, вечно пиян шпионин, маскиран като военен кореспондент. Самопроекцията се е превърнала в автопародия.
Когато Америка влиза във Втората световна война през 1944 г., Хемингуей стига до Англия по „приоритетна военна работа“ – писане на статии за RAF (Кралските военновъздушни сили на Великобритания – бел. ред.) в списание „Collier“. Това е трудна задача. Той наема стая в „Дорчестър“, където се подвизава като Великия американски писател, и ходи на партита, където го ласкаят с комплименти за неговата мъжественост и за… брадата му.
Когато получава сътресение на мозъка при автомобилна катастрофа, последвало пиянско парти с фотографа Робърт Капа, Марта Гелхорн – която пътувала до Англия с кораб, пълен с експлозиви – го посещава в болницата и се смее подигравателно на героичните му действия. Сякаш действително е ранен в акция, той се насочва към войната, присъединявайки се към флотата за нахлуване в Нормандия и по-късно – към бронираните дивизии на генерал Патън. И е толкова военен кореспондент, колкото нещо като воин. При освобождението на Париж е намерен в хотел с компания. Когато е помолен да напусне от френски генерал, той освобождава „Traveller's Club“ и се настанява в стая в „Ritz“, за да забавлява новата си любов, Мери Уелш…
Лесно е да бъдеш жесток към Хемингуей. Цялата му поза, редактирането на истината, тщеславните му измислици могат да замъглят несъмнената му смелост. Той обичал да бъде в разгара на войната – настъплението на танковете през Ардените – да избягва куршуми, да гледа как мъже биват застрелвани, по дяволите, навсякъде около него. Но е трудно да се отърсим от усещането, че това, което правел, не е смелост, а психотична самодраматизация. И когато разгледате образа на Хемингуей като герой, разкривате изключителен субстрат на самонараняване. Откривате, че малко повече от половината от живота си Хемингуей е изглеждал адски решен да се самоунищожи.
Горе-долу по времето, когато завършва „Сбогом на оръжията“, през 1928 г., когато научава, че баща му Кларънс се е прострелял в главата с револвер от Гражданската война, животът на Хемингуей започва да се разпада. Най-очевидното външно доказателство е поредица от странни физически инциденти, много от които са удари по черепа. Единият, в Париж, го оставя с разцепена глава, с необходимост от девет шева, след като дръпва верига в банята, мислейки, че е за измиването на тоалетната, а върху него се стоварва капандурата. Той става странно податлив на произшествия. Автомобилната му катастрофа, която предизвиква спора му с Марта, го хвърля през предното стъкло, разкъсвайки скалпа му и изисквайки 57 шева. Три месеца по-късно той излита от мотоциклет, избягвайки германския огън в Нормандия. Месеци наред страда от главоболие, шум в ушите, диплопия, проблеми с говора и паметта. Обратно в Куба след войната, той разкъсва челото си в огледалото за обратно виждане, когато колата му се подхлъзва по пътя. Пет години по-късно, докато пие, се подхлъзва на палубата на „Пилар“ и получава сътресение на мозъка. Защо? Почти бихте си помислили, че се опитва да подражава на покойния си баща, който се самоубива с изстрел в главата.
Ърнест Хемингуей
Най-сериозното нараняване обаче се случва през януари 1954 г. Той и Мери излитат от Найроби с малък самолет, насочвайки се към Белгийско Конго. Близо до водопада Виктория се приземяват аварийно в гъсталаци с тръни и Ърнест изкълчва рамото си. Докато слуховете за смъртта му се разпространяват, той и спътниците му са спасени и качени в 12-местен „De Havilland Rapide“, който – невероятно – избухва в пламъци на пистата. Тъй като вратата е залостена, Хемингуей доброволно използва главата си като таран, блъсва вратата два пъти и излиза. Той обичал да го представят като класически пример за прагматизъм на супермен, но това едва не го убива: счупва черепа си и разкъсва скалпа си; от ухото му изтича цереброспинална течност. В Найроби е диагностициран с тежко цялостно сътресение, временна загуба на зрение в дясното око, глухота в лявото ухо, парализа на сфинктерния мускул, изгаряния от първа степен по лицето, ръцете и главата, изкълчени ръка, рамо и крак, смачкан прешлен и спукани черен дроб, далак и бъбрек. Учудващо, той отново успява само месец по-късно да помогне да се потуши малък пожар, като пада в пламъците и получава изгаряния втора степен по краката, корема, гърдите, устните, лявата ръка и дясната предмишница.
Вкусът на Хемингуей към хроничното самозапалване е съчетан с невероятните му подвизи на пиене: „Управителят на двореца Грити във Венеция ми каза, пише Антъни Бърджис по-късно, „че три бутилки „Валполичела“ (първото питие за деня) не са били нищо за него, след това имало дайкири, скоч, текила, бърбън, мартини без вермут. Пиянството се влошава, след като баща му се застрелва. Ърнест отива на лекар през 1937 г., оплаквайки се от болки в стомаха; и е диагностициран с увреждане на черния дроб. Казано му е да се откаже от алкохола. Той го отказва. Седем години по-късно, през 1944 г., когато Марта Гелхорн го посещава в болницата, тя намира празни бутилки от алкохол под леглото му. През 1957 г. неговият приятел лекар А. Ж. Моние (A.J. Monnier) пише спешно: „Скъпи мой Ърни, трябва да спреш да пиеш алкохол. Това определено е от изключителна важност“. Но дори и тогава той не спира.
Какво гложди Хемингуей? Защо са цялото това пиене, прекаляването с мачизма, маниакалните прояви на перчене? Защо е толкова привлечен от войната, стрелбата, бокса и конфликтите? Защо иска да убие толкова много същества? Опитва ли да докаже нещо? Или да заличи нещо от живота си?
Ърнест Хемингуей и Мери Уелш
Някои отговори са предложени през 2006 г. в дълга статия в списание „American Psychiatry“, наречена „Ърнест Хемингуей: Психологическа аутопсия на самоубийство“, от Кристофър Д. Мартин, чиято официална титла е инструктор и щатен психиатър в катедрата по психиатрия и поведенчески науки „Менингер“ в медицинския колеж „Бейлър“ в Хюстън, Тексас. Мартин бил прочел около 15-те биографии и мемоари на Хемингуей и предложил своя експертен анализ. Той без проблем диагностицира автора като страдащ от „биполярно разстройство, алкохолна зависимост, травматично мозъчно увреждане и вероятно гранични и нарцистични черти на личността“. Той отбелязва, че мнозина от семейството на Хемингуей – баща му и майка му, техните братя и сестри, собственият му син и внучката му Марго – са били склонни към маниакална депресия (самоубийството на Марго е петото или вероятно шестото самоубийство в рамките на четири поколения) и предполага, че маниакалните епизоди на Ърнест са го тласнали към удивителните му творчески подвизи. Но той локализира травмата на писателя в две детски преживявания.
Изглежда навик на майка му Грейс е било да го облича като дете в дълги бели рокли и да оформя косата му като на малко момиченце. Било е обичай от XIX век бебетата да се обличат еднакво, но тя го е довела до крайност. Наричала го, в неговата сладка дантелена рокля, „холандска кукла“. Казвала, че е нейната Сладуранка или, както той я произнасял, „Fweetee“. Веднъж, когато Ърнест бил на две и Грейс твърде често го наричала кукла, той отговорил: „Аз не съм холандска кукла… Бам, стрелям по Fweetee“. Но също така го хвалела, че е добър в ловуването из гората и риболова в потока, вече в дрехи на момче. Било е твърде объркващо за чувствително дете. Винаги е мразел и маниера ѝ да контролира. Той я наричал „тази кучка“. Щял да прекара остатъка от живота си в непрекъсната пародия на мъжественост. Наистина холандска кукла. Щял да покаже на кучката, че няма объркване в главата му.
„Снимам Fweetee“. Проблемът бил, че той също искал да застреля баща си. Кларънс Хемингуей бил побойник с гърди и висок шест фута, дисциплиниращ, който биел сина си с бръснач. Ърнест не отговарял пряко. Той се скривал в барака в задния двор на семейството със заредена пушка и се прицелвал в главата на баща си. Мартин спекулира, че когато Кларънс се е застрелял, Хемингуей, тогава на 29 години, е почувствал ужасно чувство за вина, че си е фантазирал да го убие. Неспособен да се справи с това, той започва да обвинява майка си за смъртта на баща си. „Мразя я в червата и тя така ме мрази“, пише той през 1949 г. „Тя принуди баща ми да се самоубие“.
След смъртта на Кларънс Хемингуей казал на свой приятел: „Животът ми повече или по-малко беше избит изпод мен и пиех все повече и повече изцяло по моя вина“. Той страдал от хронична криза на идентичността. От тогава нататък той можел да бъде топъл и щедър или безмилостен и властен. Приятелствата му често били нестабилни (той можел да стане порочен или жесток, дори с близки приятели), а отношенията му с жените били пълни с конфликти. Той се нацупва като дете, когато на първото му сафари жена му Полин застрелва лъв преди него. И до края на живота си е преследван от натрапчиво предсмъртно желание – или да се присъедини към покойния си баща, или да оправдае вината си за смъртта му, като я отрази.
Смъртта се настанява в сърцето на живота на Хемингуей – постоянен стимул за творческото му въображение, постоянен спътник, тъмен, таен любовник. Темите за насилието и самоубийството пронизват историите му от самото начало. Писмата му са пълни с препратки към бъдещото му самоубийство. И когато не обмислял собствената си смърт, той се излага на опасност и битки, сякаш за да я ускори. Войни, бунтове, лов на бикове в Памплона, лов на едър дивеч в Африка, риболов в Хавана – всички те били неговият начин да се хвърли пред Онази с косата. „Прекарвам адски много време в убиване на животни и риби“, казва той на Ава Гарднър, „така че няма да се самоубия“.
И ,разбира се, писането е неговият начин да избегне нуждата да умре. Той можел да излъска реалните си преживявания по време на война в Италия, Испания, Ардените и да излъска живота си в ретроспекция. Получаването на Нобелова награда през 1954 г. трябва да е било триумфално потвърждение на неговия гений, но той се тревожел, че след получаването на наградата повечето лауреати никога повече не са написали нещо стойностно. За щастие, след като намира две кутии с бележки от 20-те години на миналия век в хотел в Париж, той успява да се справи с още една книга: A Moveable Feast (прекрасната „Безкраен празник“) неговите трогателни мемоари за това, че е млад, беден и щастлив във френската столица, с първата си жена и бебе, преди всичко да тръгне по дяволите.
След 1960 г. обаче установява, че вече не може да пише. Думите не идват. Вместо това идва депресията, а с нея (както научаваме от мемоарите на A. E. Хочнър „Папа Хемингуей“), параноичните налудности. Той смятал, че двамата мъже, които видял да работят до късно в банка, са „федерални“, които проверяват банковата му сметка за нередности. Мислел, че приятелите му се опитват да го убият. Когато колата му блъсва леко друго превозно средство, той се разтревожва, че ще го хвърлят в затвора. Било жалко да се вижда този велик мъж да се поддава на деменция.
Дават му лекарства и, което било ужасно (а сега вече и отречено) – курс на лечение с електроконвулсивен шок. През пролетта на 1961 г. той е помолен да допринесе с едно изречение за презентационен том за встъпването в длъжност на Джон Кенеди. Хемингуей не смогва. „Това просто няма да се върне повече“, казва той на Хочнър и се разплаква. През април съпругата му Мери го намира седнал с пушка и две гилзи. Той е изпратен в болница в Кечъм, Айдахо, родното му място, но се опитва още два пъти да сложи край на живота си, веднъж като пресича пътя на самолет, който рулира. Следва двумесечен период на хоспитализация и сравнително спокойствие и тишина, когато той изглежда нормален пред лекаря си и откачен пред жена си. Изглеждало, че играе, чак до края. Още веднъж го пускат вкъщи, обядва на пикник с вино (вижда няколко щатски полицаи и е сигурен, че ще го арестуват за притежание на алкохол) и на следващата сутрин се застрелва.
„Натрупващите се фактори, допринесли за утежняване на болестта му в края на неговия живот, са изумителни“, пише Мартин, изброявайки биполярното разстройство на Хемингуей, депресията, хроничния алкохолизъм, повтарящите се травматични мозъчни наранявания, появата на психоза. Но изглежда ясно, че определящият проблем в живота му е преживяването му от детството. Неговото объркване относно пола, едиповото му желание да убие баща си, защото го бие, всичко това вкупом водят до това, което Мартин нарича „отстъпление в защитна фасада на свръхмъжественост и самодостатъчност“.
Изграждането и поддържането на мита за Хемингуей (the Man's Man), за неговата свръхмъжественост) изисква смелост и решителност, но това е нещо, което той трябвало да прави – и когато то намалява, заедно с изключително важната способност да пише, той нямал друг отговор, освен да тръгне по същия път като баща си. Образът на баща му, мрачен, тормозещ, депресивен мъж, но въпреки това – модел за подражание, преследва живота му. Той иска да го съживи, за да се освободи от отговорността за смъртта му. Иска да бъде големият, силен, героичен мъж, когото светът може и наричал да „Татко“.
Източник: „The Independent“
Джон Едуард Уолш-младши (роден на 26 декември 1945 г.) е американски телевизионен водещ, криминолог, активист за правата на жертвите и водещ/създател на „America's Most Wanted“ („Най-издирваните в Америка“). Той е известен със своя противопрестъпен активизъм, с който се включва след убийството на сина си Адам през 1981 г.; през 2008 г. починалият сериен убиец Отис Тул беше официално посочен като убиец на Адам. Уолш беше част от собственика на вече несъществуващия Национален музей на престъплението и наказанието във Вашингтон, окръг Колумбия. Той участва в разследващата документална поредица „Преследване с Джон Уолш“, която дебютира по CNN през 2014 г.
Превод от английски: Мария ВЕСЕЛИНОВА
|
