Георги ВЕНИН
„О неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш, и не говориш на своя език? Или българите не са имали царство и държава? Толкова години са царували и са били славни и прочути по цялата земя и много пъти са взимали дан от силни римляни и от мъдри гърци. И царе, и крале са им давали своите царски дъщери за съпруги, за да имат мир и любов с българските царе. … първо те са имали патриарх, първо те са се кръстили, най-много земя те завладели.
Но, рече, гърците са по-мъдри и по-културни, а българите са прости и глупави и нямат изтънчени думи. Затова, казва, по-добре да се присъединим към гърците. Но виж, неразумни, от гърците има много народи по-мъдри и по-славни. Оставя ли някой грък своя език и учение, и род, както ти, безумни, оставяш…?
… Четете и знайте, за да не бъдете подигравани от всички други племена и народи!“
Това написа преди 260 години Петър Баханов (наричан умилно Пенко), роден преди три века, замонàшен в Света гора и знаен като Паисий.
И още: „Внимавайте вие, читатели и слушатели, роде български, които обичате и имате прѝсърце своя род и своето българско отечество и желаете да разберете и знаете известното за своя български род и за вашите бащи, прадеди и царе, патриарси и светии как изпърво са живели и прекарвали. … събрах и обединих историята на българския род в тая книжчица за ваша полза и похвала“.
Постига ли целта си това свето усилие? Ами как инак да си обясним, че „книжицата“ му има повече от 70 преписа? И не случайно преди 60 години (още една кръгла дата!) Светият синод на Българската православна църква обяви отец Паисий за български светец.
Ръката на светогорския монах очертава раждането на бъдното за народа ни. С този свой будителски позив хилендарският вестоносец и хилядите му следовници кръстосват бългаската земя… и българските сърца, защото „… и ний сме имали царе, патриарси, ний сме кръстили целий славянский род“.
И доколкото Паисий е коренът на най-плодоносното родословно дърво будители в българската история – ние почитаме и тачим всички глашатаи на родната свяст, дори за онези, които нямат съградени паметници от камък и бронз, но имат паметници в душите ни и крепят духа ни.
„Колкото по-високо към слънцето се издигат цветята, толкова по-дълбоко в земята се устремяват корените им“, е отсъдил Фридрих Грим. Първият ни възрожденец извиква живеца на миналото, за да оплоди дървото на бъдещето!
Скромността на Паисий е в благороден разнобой с епохалното му дело: той свенливо омаловажава труда си и го зове все с умалителни: „историйца“, „книжица“…; пише, че е „неучен“ само понеже няма светско образование. Но „неученият“ не е неук: източниците, които лягат в основата на писанието му, сочат, че е владеел шест езика!
Единственото, което поменава той за тежката си работа над „История“-та, е, че я е съчинявал две години при главобол и стомашни болежки.
Паисий е таксидиот (пътуващ православен монах, който събира помощи – доброволни пожертвования), обикаля цяла България и епархии в съседни православни страни.
Вторият му баща Михаил Хадживълчов е заможен търговец от Банско, а по-малкият му полубрат Вълчо Хадживълчов продължава бащината дейност, включително като ктитор, спасил с огромно дарение Хилендарския манастир (където пък другият Паисиев брат Лаврентий е игумен) и Зографската обител от злощастна разруха. Той също е будител, който доказва, че не всички търговци са чужди на храма.
***
България бавно осъзнава значението на Хилендарския летописец. По времето на Българското възраждане името му не е познато дори в българските училища. Роденият през 1850 г. Иван Вазов споменава, че се е запознал с делото на Паисий едва след като навършва двадесет години от едно българско браилско списание.
Иначе не би го вписал в „Епопея на забравените“:
…. един монах тъмен, непознат и бледен
пред лампа жумèща пишеше наведен.
… той фърли очи си разтреперан, бляд
към хаоса тъмний, към звездния свят,
към Бялото мóре, заспало дълбоко,
и вдигна тез листи, и викна високо:
„От днеска нататък българският род
история има и става народ!“.
„Четете и знайте, що съм аз писàл,
от много сказанья и книги събрал,
четете, о, братя, да ви се не смеят
и вам чужденците да не се гордеят...
Нà ви мойта книга, тя е вам завèт,
нека се преписва и множи безчет
и пръска по всички поля и долини,
де българин страда, въздиша и гине.
Тя е откровенье, божа благодат –
младий прави мъдър, а стария – млад,
който я прочита няма да се кае,
който знае нея, много ще да знае.“
Първото публикуване на „История славянобългарска“ е едва 82 години след написването ѝ, като името на автора не се споменава. Дори Българската православна църква не бърза да го канонизира като светец – сторва го с писмен акт на Светия синод през 1962 г. (преди точно 60 години – ето още една кръгла годишнина).
Давам ви повод за размисъл: отде идва името ХИЛЕНДАР, дали не от HIGHLAND – което в свободен превод може да се преведе ВИСИНА. Като висината на народния дух, към която е летял блянът на родолюбивия монах Паисий!
***
На 1 ноември се прекланяме пред житейския подвиг на онези, които, както през 1922 г. (пак кръгла годишнина!) посочва министърът на народното просвещение Стоян Омарчевски, водят българския народ и младите ни поколения към просветата, към свободата на духа, към културата, към съхраняването и развитието на духовните идеали и ценности.
Празникът не угасва дори когато през 1945 г. е отменен – сякаш за да няма спомен, че народът ни е имал светини за свобода…
Заветът на онези български будители и днес звучи злободневно: „Без национална идея и културна програма никой народ не е белязал историческо присъствие“ – ни заклеват те.
В онова време нас ни няма на картите на Европа, но ни има в съзнанието на будителите. Така България вади жива вода от собствения си кладенец.
И не мога да не повторя това изречение, което написах на тази дата в този сайт преди три години:
Днес може да ни преграждат пътя към Шенген, но визите към европейската култура ние отдавна сами сме си подпечатали.
***
Имаме ли днес потреба от будители?
Имаме – понеже отново живеем не както подобава.
|
