Джордано Бруно: „Съществуват безброй слънца, безброй земи...“ Първа част

Мария ГЕНЧЕВА По изронения път, останал още от Империята, бърза конник към Рим. Един доминикански монах, свалил ниско качулката си, лети, сякаш триста дяволи го гонят. Годината е 1576-а. Конникът е Джордано Бруно. Биографията му дотук е кратка, но бурна. Роден е през 1548 г в Нола, Кралство Неапол. На седемнадесет години влиза в Доминиканския орден в тукашния манастир „Санта Доменико Маджоре“. Приема името Джордано, показва изключителни способности, особено в изкуството на паметта, и по този повод дори пътува до Рим, за да демонстрира своята мнемонична система пред папа Пий V и кардинал Ребиба. След седем години го ръкополагат като свещеник, но след още четири вече бяга, за да предотврати съдебен процес по обвинение в арианска ерес. Целта е Женева. Започват митарствата на Бруно по Европа. Присъединява се към група италиански калвинисти. Откриваме името му в книгата на ректора на Женевския университет през май 1579 г. През август той публикува текст против работата на Антоан де ла Фей, изтъкнат професор. Следва незабавен арест. Вместо да се извинява, Бруно защитава блестящо тезите си в публикацията. Отказано му е да приеме тайнството и той напуска Женева. Преподава философия в Тулуза, после в Париж става фаворит на Анри Трети. Впечатлява го с паметта си – „естествена или придобита с магическо изкуство”, както казва той. В Париж Бруно се радва на защитата на силните си френски покровители. През този период той публикува няколко произведения върху мнемониката, включително „De umbris idearum“ („За сенките на идеите“, 1582), „Ars Memoriae“ („Изкуството на паметта“, 1582) и „Cantus Circaeus“ („Песента на Цирцея“, 1582). Всички те се основават на неговите мнемонични модели на организирано знание и опит, за разлика от опростените, основани на логиката мнемонични техники на Петрус Рамус, които след това стават популярни. Следва  Лондон, влиза в обкръжението на кралица Елизабет. Поканват го да преподава в Оксфорд. И там не намира покой. В книгата си „Пир върху пепел“ той атакува оксфордските интелектуалци, които според него „разбират повече от бира, отколкото от гръцки“. Разкрива подкрепата си на теорията на Коперник за планетите, които обикалят около слънцето, но отива по-далеч. Той говори за безкрайната вселена и за безбройните светове. Отхвърлен от обществото в Оксфорд, Бруно отново странства из Европа. Париж, Бохемия, Дворът на император Рудолф в Прага, Хелмщет и Франкфурт на Майн в Германия, Падуа в Италия... По време на пътуванията си той попада под влияние на калвинизма, лутеранството... все общности, на които Църквата гледа с подозрение и отрицание. Но свободният му дух не намира пристан. В разговори Бруно се осмелява да говори, може би на шега (в показанията си пред Папския съд той наистина казва, че не е бил сериозен или че не разбира някои постановки), еретични мнения за Христос, пророците, култа към светиите; отрича църковните догми... Но Инквизицията, като всяка тоталитарна институция (а в Папската държава, макар и през Късното средновековие, тя е била наистина такава), няма чувство за хумор. А Джордано Бруно не може да постави граници на мисълта си. Блестящ философ, с два доктората, той съгражда своя философия... Споделените възгледи за религията и Църквата, издадените книги, по чиито страници шества свободната му мисъл, пламенните проповеди (той мечтае да бъде проповедник и да проповядва собствено учение) – всичко това привлича вниманието както на обкръжението му, така и на ортодоксалните църковници, и то не за добро. Остава загадка защо, при надвисналата заплаха и неплатени сметки с Инквизицията, през 1592 г. Джордано Бруно откликва на поканата на граф Джовани Мочениго да отиде във Венеция, за да го „научи на тайните на паметта му и на другите [тайни], които той изповядва“. Имало е и „щедри икономически предложения“. Венеция става прологът на трагедия в две действия, поставена и режисирана от Светата инквизиция, а финалът е един: смърт. На първо време Бруно си живее добре във Венеция, обгрижван от графа, поглеждайки дори към преподавателско място в университета в Падуа... но до 22 май 1592 г. В двореца на графа гръмва свада. Джордано Бруно казва, че ще замине за Франкфурт, където ще публикува книга за новия папа Климент VIII, с надеждата да установи с него диалог... Но богатият венецианец Джовани Мочениго не е доволен. Той смята, че е излъган; че Бруно не му е разкрил достатъчно магическите изкуства, затваря го в къщата си и на 23 май подава първия си донос до Инквизицията за ерес. Доносите са хлябът на тоталитаризма. Така той се пази, вдъхва страх и ужас, избуява и укрепва. Следват още два доноса. Започва Венецианският процес. Доносът съдържа обвинение с 20 пункта. Интересното е, че обвиненията не се отнасят към свободомислието, философията и възгледите на Джордано Бруно за света, а се сричат някакви теологични формулировки...: Бруно бил казал, че не харесва никоя религия; че католическата вяра е богохулство против Божието величие; че е необходимо да се повдигне въпросът за доходите на братята, защото обичат светското и всички са магарета... Ясно е, че обвинения от този род, като срещнат блестящата философска защита на мислителя Джордано Бруно, ще помогнат да се оформи „основателно съмнение“ във вината му. За книгите си той казва, че са „философска материя“ и не засягат религията. Отрича практикуването на магически изкуства, съмненията си в Христос, чудесата, апостолите, католическата вяра. Бруно стига дотам, че изповядва грешките си, иска прошка и обещава да направи „забележителна реформа на живота си“. Защо? Венецианските инквизитори не са били достатъчно строги. И Бруно се е надявал, че отречението ще бъде само външен израз на християнската му същност, а философията му ще остане непокътната. И това едва не се е случило...