ЮРИ АТАНАСОВ
Няма съмнение, потокът тече, залива всичко. Дори най-съкровеното, оставено ни от дедите – народното творчество се именува фолклор, обичаите са традиции, обредите – ритуали, а везбите – бродерия. Една госпожа, представяща се за „професор по фолклористика“, предложи: „Българският фолклор трябва да се ъпгрейдва…“.Емблематични и харизматични журналисти, лингвисти, юристи, джендър-активисти инициализират, стартират, обзървират, комуникират, интегрират, маргинализират, сегрегират, дерогират, дискриминират, инкриминират, финализират и накрая съвсем го пресират горкия български език. Както в смисъла на латинския корен „прес“, така и в смисъла на нашенския „ср…“.
Някои ще кажат: „Тоя пък какво иска? Да спре развитието, прогреса?“. Други, по-начетени, ще забележат: „Ами то, човечеството, както пише в Библията, е тръгнало от един език и отново ще се върне към това“. Да, най-вероятно. Но затова трябва да има човечество, съставено от человеци. Сега имаме само общности от хора, обитатели на безмилостен пазарен свят, където силните поглъщат слабите. А за един народ няма по-голяма сила от езика. Трети ще се усмихнат под мустак и ще рекат: „А бе, стъпиш ли в нещо рядко, винаги ще се опръскаш…С тия дето разказват как сутрин след своя джогинг си хапват хем енд егс… с яйце, на обяд се радват на лънчовимитчета, а вечер отиват да релаксират, след като са изяли десерта си с дрИсинг, е безсмислено да се бориш. Можеш най-много да им се присмееш“. Да си призная, и аз бях от тези третите. И дори се опитах да се присмея (Език свещен на моите деди*).
Така беше допреди няколко месеца, когато случайно не се задълбах в миналото на нашите северни съседи. От училището и от именити справочници знаех твърдо, че живеещите на север даки (по-вероятно техните невести) се смесили с римските войници и се получил народът, който днес говори език от романската група. Разбира се, кои са тези даки, в споменатите източницине пише, а и аз не съм се замислял. Всъщност замислял съм се, но не съм търсил отговор. Защо тия наши хъшове и въстаници са бягали в Букурещ, а цели родове са се селили в Молдавия? Оказва се, че преди по-малко от 200 години хората по тези земи не само са говорили нашенски, а и всичките им кръщелни, имотни удостоверения, а и цялата им книжнина са били написани на стария книжовен български. А после? После техни „прерожденци“, вероятно не без помощта (добронамерена) на тогавашните велики сили от северозапад, сменили най-напред азбуката, а след това постепенно, лека-полека, започнали да лепят лепенки и да въвеждат „иновативни“ думи. И така до ден-днешен са облепили вече 70% от предишните думи. Е, едва ли тия лепенки са от римските войници, но приличат на езика на техните командири. Все пак 30% са останали нашенски. Та като се има предвид този способ и иновациите, с които той вече се прилага и у нас, може да заключим, че след десетина-двадесет години в Уикипедия или в други бъдещи педии ще бъде записано:„Български – език от англосаксонската група“! Някой ще възрази: „Е, при тях всичко е било преднамерено“. А нима предложението на един от последните ни президенти да сменим своята азбука с латиница не беше преднамерено?! Чуждото влияние върху езика се промъква като змия – тихо и неусетно, в много случаи – с нашата (не)волна помощ. А можем ли да спрем змията? Да, можем, още не е късно!
Какво ни пречи да избършем „начинанието“ от „инициативата“, „нововъведението“ от „иновацията“, „насърчаването“ от „промоцията“, „подтика/подбудата“ от „мотивацията“, „оздравяването“ от „санирането“, „съгласието“ от „консенсуса“, „обединяването“ от „интеграцията“ и т.н., и т.н. А защо да не възкресим хубавите български думи, избутани в ъгъла преди десетки години: продавница, гостилница, пивница, ивица, черта, търг, тържище, и дори средец, среда и средище вместо център. Нима не можем новите чужди думи да ги пускаме най-напред през главата си, а след това през устата? Както това отдавна правят други народи. Например „журналист“ на сръбски е „новинар“, а на полски „денникар“. Дори за такова тясно понятие като „диференциални уравнения“ поляците са въвели свое име – „ровнаниярозничкове“, сиреч „уравнения на разликите“.
Да, това е трудно и изисква огромни усилия. Нужни са възрожденско единение и възрожденски устрем. И за това по възрожденски призовавам: „Дорде е мъничка змията, да вземем да се съберем. С крака да й строшим главата, та българи да се зовем“.
---------------------------------------------
* Език свещен на моите деди
Преди много време, някъде през 60-те години на миналия век, когато българският език току-що беше започнал да се обновява, далеч от своето модернизиране и съвременното му иноватиране, във вестник „Стършел“ по повод започващите езикови нововъведения имаше чудесен надпис: „Език свещен на моите деди, язък за тази, дето ги роди!“. Какво ли би казал този остроумен шегаджия днес, ако беше се запознал дори само с Един ден на Алекс Серсемски –българската постмодерна журналистка.
Алекс Серсемски беше постмодерна журналистка в една българска постпост модерна медия.
Нейният мейнтаргет беше чистотата на постмодерния български език. Алекс беше дииплиинволвирана в своя таргет. Прекарваше часове в Уеба. Следеше блогове, изучаваше трендове, Участваше във форуми, партисипираше в дискусии. Чатеше, лайкваше, хейтваше. Беше по-скоро лайкър, отколкото хейтър. Но се изправяше срещу всеки инвейзор в българския постмодерен език. Като онези старци от БАН, одобрили само половината от нейния постмодерен вокабюлер. Обсервираше, маргинализираше, сегрегираше, дерогираше, дискриминираше, инкриминираше.
Създаваше репортажи за прайм-тайма на телевизията. Публикуваше съмтайм съобщения в Уеба. Пишеше енитайм за жълтия вестник.
Съпортваше бранда на медията и брандираше всички нейни ивенти. Инициираше началото им, мотивираше задвижването им и финализираше техния край. Влагаше много креативност в творчеството и креираше творчески хитове. Наблюдаваше мониторинги и мониторингваше наблюдения. Промотираше подтикването и подтикваше промоциите…Беше фен на почитателите си и почиташе феновете си. Менаджираше управлението на своя стаф и управляваше второто ниво на мениджмънта. Вярваше в тийм билдинга, но разчиташе на боди билдинга.
Днес Алекс беше супербизи. Предстоеше й бизнес трип. Както винаги, Алекс беше във Уеба.
– О ,Май Год, вече е лейтафтърнун! – възкликна Алекс. Кликна тук, кликна там. Клоузна всички сесии и излезе от офиса. Както обикновено, влезе в близкия фастфуд, за да хапне хем енд егс… с яйце или лънчовимитчета.
На път за дома се отби в любимия си марков Гащи магазин. Избра си подходящ кейжуьлъндеруеър. Показа своята гащи кард. Получи страхотна редукция. Излезе хепи и не забеляза как се озова ет хоум. Свари само дядо Сандьо. Родителите казваха, че носи неговото име. Дядо Сандьо беше старец с бистър ум и Алекс много го обичаше. Само дето горкият нищо не вдяваше в пост модерния български.
– Дядо, какво правиш?
– Вечеря, чедо, вечеря.
– Губиш си времето. Сега навсякъде предлагат толкова хубави неща.
– Така е, чедо, така е, много са и се са убави. Само дето не стават за ядене.
Алекс преглътна забележката на дядо си. Явно й липсваха следобедните чатове и дискъшъни.
– Дядо, утре пътувам в бизнес трип. Трябва да представя две презентации, да партисипирам в пет панелни дискусии, а после съм заета с триуърк шопа.
– А бе, то, дядовото, биваше ли толкова път да биеш за трима шопа? И овде си ги имаме. Верно, не са сите фърк, ала би могла да найдеш.
– Не бе, дядо, то е нещо друго… – започна да обяснява Алекс. – Важното е, че имам оупън бизнес тикет. Осигурява ми място в ениклоузд флайт. Чекирах се два пъти в Уеба и сега хванах трипа в ръцете си.
Дядо Сандьо премигна няколко пъти. Това за бизнеса беше ясно, Другите думички звучаха странно, някои дори неприлично. Ала те младите сега какво ли не говорят!
– О, М. Г.! – простена Алекс. – Времето за слипинг вече тече. Така ще пропусна сутрешния си джогинг. Гуднайт, дядо!
Дядо Сандьо се замисли. Много му се щеше да отговори на внучката си с някаква завързана думичка, каквито тя толкова много знаеше. Или както би казала Алекс –да отговори в нейния стайлинг. Дядо Сандьо помисли, помисли, па си спомни нещо. Стори му се подходящо.
– Айде, чедо, СЕРВУСТ!
|
