Двама велики писатели: имало ли е омраза между тях?

culturespace.bg Хемингуей и Фицджералд се срещат за първи път през май 1925 г. Двама мъже с изключителен талант, които се борят с демоните си. Въпреки че първоначално са добри приятели, по-късно отношенията им стават неприятелски. Макар и впечатлен от писането на Фицджералд, Хемингуей никога не уважава самия писател. Не харесва потребността на Фицджералд от одобрение на това, което пише, бурните му отношения със Зелда и неговите самоунищожителни навици, свързани с пиене. В писмо до Артър Мизенър (биограф на Фицджералд) от 5 април 1950 г. Хемингуей пише: „Вярвам, че основно пишете за двама души; за себе си, за да се опитате да се направите абсолютно перфектен; или ако не, тогава е прекрасно; след това пишете за тази, която обичате, и дали тя може да чете или пише, или не, и дали е жива или мъртва, няма значение. Мисля, че Скот в странната си смесена ирландска католическа моногамия пишеше за Зелда и когато той изгуби всяка надежда в нея и тя разруши доверието му в себе си, той свърши.“ Въпреки че чувствата на Хемингуей към Фицджералд са ясни, фактите, с които той ги подхранва, са недостатъчни. Хемингуей има усет за драматизма и неговите разкази за хора и преживявания рядко могат да се разчетат като евангелска истина. Хемингуей изобличава Фицджералд в посмъртно публикувания мемоар „Безкраен празник“ (1964). Въпреки че историята показва, че не е рядкост писателите да одумват други творци, Хемингуей, с неговия ужасен характер, има голям опит в това. Предполага се, че литературните критици и историци са съгласни, че грубото мнение на Хемингуей към другите е акт на самосъхранение, тъй като той е човек с голямо его, тип „мъжкар“, и е чувствителен към най-малката снизходителност (спрямо която и Фицджералд няма нищо против) и често реагира с остър език. Хубаво е да си представим Хемингуей и Фицджералд - тези двама велики писатели, да се разхождат през 20-те години на миналия век като приятели, но те са твърде различни и като стил, и като светоусещане. Упоритостта и мъжествеността на Хемингуей са от съществено значение в работата му, точно както социалните перспективи и очарование на Фицджералд са от съществено значение за неговите творби. Самите личности и поведението, които са ги направили различни, са същите, които са ги направили велики писатели Хемингуей е снизходителен към творчеството на Фицджералд и дори десет години след смъртта му, не се посвенява да напише: „Никога не съм имал никакво уважение към него, с изключение на прекрасния му, златист, пропилян талант…“. Въпреки неприятното отношение на Хемингуей към Фицджералд като велик ум и писател си струва да припомним писмото на Ърнест до Скот, написано след публикуването на новия му роман през 1934 г. „Нежна е нощта“. Ф. Скот Фицджералд пита приятеля си Ърнест Хемингуей за честното му мнение за книгата. (Историята за Дик и Никол Дайвър се базира на Джералд и Сара Мърфи, които са общи познати на Фицджералд и на Хемингуей.) И Хемингуей отговаря. Прави го по неговия начин, безцеремонно, но точно и честно. Писмото, намерено в „Избрани писма на Ърнест Хемингуей 1917 – 1961 г.“, съдържа неподвластни на времето съвети за всеки писател. Кий Уест 28 май 1934 г. Скъпи Скот: На мен ми хареса. Започна с онова чудно описание на Сара и Джералд (по дяволите, Дос го взе /романа – бел.ред./със себе си, за да не мога да го посоча. Така че, ако направя някакви грешки…). Тогава ти започна да се заблуждаваш с тях, да ги караш да правят неща, които не са им присъщи, да ги променяш в други хора, а не можеш да правиш това, Скот. Ако вземеш истински хора и пишеш за тях, не можеш да им дадеш други родители, различни от тези, които те имат (те са създадени от техните родители и от каквото правят те), не можеш да ги накараш да правят всичко това, което не биха правили. Можеш да вземеш себе си или мен, или Зелда, Полин, Хадли, Сара или Джералд, но трябва да ги изобразиш такива, каквито са, и можеш да ги накараш да правят само това, което биха направили. Не може да направят друго. Фантазията е най-хубавото нещо, но не може да измислиш това, което всъщност не би се случило. Това е, което ние трябва да правим, когато даваме най-доброто от себе си - да го направим и да го измислим толкова истинско, че по-късно да се случи по този начин. По дяволите, ти имаш свободата да създаваш миналото и бъдещето на героите си, а правиш не истински, а проклети чудесни фалшиви истории. Ти, който умееш да пишеш по-добре, от всекиго, който си толкова талантлив, че трябва да го усещаш – по дяволите. Скот, за Бога, пиши и пиши наистина независимо от това кой или от какво страда, но не прави тези глупави компромиси. Можеш да напишеш прекрасна книга за Джералд и Сара например, ако знаеше достатъчно за тях, и те щяха да го разберат и да го приемат, ако беше истина. Има прекрасни места и никой друг, нито някое от момчетата не може да напише наполовина толкова добро четиво, колкото теб, но ти си се подхлъзнал дяволски. А не е нужно. На първо място винаги съм твърдял, че не можеш да си въобразяваш. Добре, ще признаем, че имаш въображение. Но например, ако нямаш въображение; тогава трябва да пишеш, като измисляш въз основа на това, което знаеш, и да се придържаш към миналото на хората. На второ място, преди много време спря да слушаш, освен отговорите на твоите собствени въпроси. А ти имаш добри заложби, дори повече отколкото са ти необходими. Това е, което изсушава един писател (всички пресъхваме: това не е обида за теб лично), който не слуша. Оттам идва всичко. Виждане, слушане. Виждаш достатъчно добре. Но спря да слушаш. Много по-добре е, отколкото казвам. Но не е толкова добре, колкото можеш да го направиш. Можеш да изучаваш Клаузевиц в областта на икономиката и психологията и това няма да ти донесе някаква дяволска полза, щом пишеш. Ние сме като отвратителни проклети акробати, но правим някои силни отлични скокове, Бо (хубавецо), и те го могат, всички тези други акробати, които няма да скачат. За Бога, пиши и не се притеснявай какво ще кажат момчетата, нито дали ще е шедьовър, или друго. Пиша една страница-шедьовър на деветдесет и една страници лайна. Опитвам се да сложа лайната в кошчето за отпадъци. Чувстваш, че трябва да публикуваш глупости, за да печелиш пари и да живеете. Всички пишат, но ако пишеш достатъчно и добре, както можеш, ще има същото количество материал за шедьовър (както казваме в Йейл). Не можеш да измисляш толкова добре, че да седнеш и да напишеш нарочно шедьовър, и ако успееш да се отървеш от Зелда и онези момчета, които почти те съсипаха, и ги махнеш, и позволиш на зрителите да викат, когато е добре, и да дюдюкат когато не е, би било добре. Забрави личната си трагедия. Всички сме наранени от самото начало и трябва да причиняваш адска болка, преди да можеш да пишеш сериозно. Но когато ти получиш проклетата болка, използвай я – не я пренебрегвай. Бъди й толкова верен като сциентист, но не смятай, че няма значение, защото това се случва на теб или на някого, който ти принадлежи. Затова не бих те обвинявал, ако изригнеш. Иисусе, чудесно е да казваш на другите как да пишат, да живеят, да умират и т.н. Бих искал да те видя и да говоря с теб трезвен. Бяхте толкова гадни, по дяволите, в N.Y., че доникъде не стигнахме. Виждаш ли, Бо, не си трагичен герой. Нито аз съм. Всичко, което сме, е, че сме писатели и това, което трябва да правим, е да пишем. От всички хора на земята ти трябва дисциплина в работата, вместо това да се ожениш за някой, който те ревнува от твоята работа, и иска да се състезава с теб и да те съсипе. Не е толкова просто, мислех, че Зелда е луда първия път, когато я срещнах, и се усложни още повече, като се влюби в нея и, разбира се, сте странни. Но ти не си повече странен от Джойс и повечето добри писатели. Но, Скот, добрите писатели винаги се завръщат. Винаги. Сега си два пъти по-добър, отколкото си бил по времето, когато си мислел, че си чудесен. Знаеш, че по онова време никога не съм мислил толкова много за Гетсби. Можеше да напишеш два пъти повече, отколкото някога си можел. Всичко, което трябва да направиш, е да пишеш истински и да не се интересуваш каква ще е съдбата на написаното. Продължавай и пиши. Както и да е, по дяволите, харесвам те и бих искал да имам възможност да говоря с теб понякога. Имахме добри разговори. Спомняш ли си онзи човек, който излязохме да видим умиращ в Ньойли? Тази зима беше тук. Проклет хубав човек, Canby Chambers. Видях Дос (Дос Пасос – бел. ред.). Сега е в добра форма, а миналата година беше много болен. Как са Скоти и Зелда? Полин изпраща любовта си. Всички сме добре. Тя ще отиде в Пигот за няколко седмици с Патрик. След това ще върне Бъмби обратно. Имаме хубава лодка. Тръгвам към много дълга история. Трудна за писане. Винаги твой приятел Ърнест Бел. ред. Честно, смело и искрено писмо с ценни съвети и за нашите писатели, които станаха повече от читателите. Като не броим „мемоаристите“ на по 20 години, но нахални да споделят бурното си „минало“ (че понякога и в два тома), както и нашенските „чиклит“ писачки, дано им влезе нещо в главите. Ще им е от полза, както и на читателите им (каквото и да означава това). Подбор, превод и редакция: М. ВЕСЕЛИНОВА