Георги ВЕНИН
Април 1876-а!
Духовността, просветеността и бунтарството на свободолюбивия български дух родиха едно чудо: Априлското въстание. Въстание, което смути съвестта на Европа.
Това въстание е причастието на българския народ!
Последно причастие. И зачатие на свободата.
А първото е още през 1408 г. – на князете Константин и Фружин. После – две търновски, Чипровското и Старозагорското. Велчовата завера. Само година преди Априлското избухва Херцеговско-Босненското въстание, но каква разлика! Нашето има свой парламент – събран на Оборище; избрани правителства; своя столица – Панагюрище. И една „Кървава песен“ за химн. Няма в световната история невеста на свободата, която да отива на кървава венчавка с булото „Свобода или смърт“! И тази сватба свършва като агнец върху олтара в Баташката църква. Или може би – в черквата на Перущица.
Априлското въстание е следсмъртната въздишка на Левски и неговите комитети – въдишка за свобода.
То е дело на най-добрата част, на „соя“ на тогавашното българско общество – на най-непримиримите, на най-просветените, на най-дръзновените, на най-преданите – тези десет хиляди от поне милион здрави мъже в разцвета на силите си.
Воеводите на Април са били наясно, че въстанието е обречено. Какво надмогване, каква далновидност, каква пробуда и свяст! Те са знаели, че пасивността е по-безнравствена от поражението; че понякога участието в една жертвена битка наторява плода на бъдното. Както Христовото приношение осветява човешката съдбовност.
Може да се жертва само този, който не е изгубил идеята за бъдеще!
Само чуйте думите на поп Георги Дългодреев – Дабито, който спасява сотици българи от Ново село, Троянско, с оръжие в ръка и опазва девическия манастир „Св. Троица“. Когато майката на негов съратник му казва: „Прости ми, отче, но мен е мило за живота на младите! Боя се, че няма да дочакате „Българското царство“. Силни са читаците, много войска имат. Току тъй лесно не ще можете да ги победите“, свещеникът, заклел се пред кръста от пищов и кама, отвръща: „О, ние знаем, че няма да го дочакаме! Ний знаем, че ще измрем по Балкана, но какво от това!? – ний ще измрем, за да се радват децата ни, братята и сестрите ни. Ще измрем за вярата и народността си! Ще си пролеем кръвта за спасението на България, както си проля кръвта Христос за спасението на всички ни“.
Затова Бенковски с пророческо самосъзнание дръзко изрича: „В сърцето на тиранина аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравей“.
Изрича го гордо, но не годеливо; изрича го като победтел – не като победен; изрича го като бунтовник, сполучил в мисията си.
Дори само заради Априлската буна стремежът ни към европейско признаване не бива да ни смалява. Поне исторически нямаме основание да се чувстваме малоценни. Напротив, Европа ни е длъжник.
Защото…:
На 29 август във в. „Льо Рапел“ е публикувана речта на Виктор Юго пред френския парламент по повод жестокостите, с които е удавено в кръв Априлското въстание. Юго призовава съвестта на европейските управници: „Убива се един народ. Къде? В Европа. Този факт има ли свидетели? Само един – целият свят… Диваците, които вършат тези зверства, са ужасни… цвилизованите хора, които ги оставят да ги вършат, са грозни“.
Баташкото население от 9000 само за няколко часа се стопява до 1300 души.
Зверствата прдължават и през май. Само за две седмици, до средата на месеца, башибозукът, низамите, редифът и черкезките отряди избиват 30 000 души, опожаряват 80 и разграбват 200 селища, в които тогава живеят 75 000 българи. Тъкмо тези кланета и подпалвачества карат Уилям Гладстоун да напиише знаменитата си брошура „Българските ужаси и Източният въпрос…“, преиздадена после под заглавето „Уроци по клане, или Изложение по конфликта между Портата и България“.
Сякаш кървави писма в защита на подложените на зверска сеч българи пишат и Макгахан, Достоевски, Тургенев, Оскар Уайлд…
И днес когато сме много любопитни и загрижени за кризите и кончините в британското кралско семейство, сякаштова ще услади горчивия ни бит, не е зле да си припомним, че след Оскар Уайлд, точно три месеца след избухването на Априлското въстание, на 20 юли 1876 г., и Иван Тургенев пише стихотворението „Крикет в Уиндзор“:
Кралицата пак в Уиндзорския лес
следи как на крикет играят
придворните дами — туй модно е днес
и всички от гордост сияят.
И топки разменят си с радостен вик,
когато уцелят вратите…
Кралицата смее се… но подир миг
извръща си с ужас очите.
Тя вижда, че посред цветя и треви
подскачат не топки чевръсти,
а сякаш — стотици човешки глави,
отрязани с кървави пръсти!
Глави на жени, на моми и деца,
загинали след изтезания,
с издрани от нокти на хищник лица,
със знак от ужасни страдания.
А кралската щерка — играе и тя
с главите безброй, а едната
търкаля се, скача и пада в прахта,
на наш‘та кралица в краката.
Глава на дете, къдрокоса глава,
която шепти, укорява…
Кралицата тръпне от тия слова
и тежко, и страшно ѝ става.
„О, докторе, помощ! Лекарство ми дай!“.
А лекарят казва любезно:
„Мадам, много вестници чели сте май,
това не е никак полезно…
„Таймс“ пише, че българи, както личи,
са жертви на турски кланета…
Изпийте туй прахче… ще Ви облекчи!“.
Откарват я вкъщи с карета.
Но тежките мисли все тъй я гнетят,
тя мрачно е свъсила вежди…
О, божичко, с кръв е изцапан платът
на нейните кралски одежди!
„Отмийте кръвта! Заповядвам ви аз,
британски реки!“ — тя вопие…
„Кралице, уви! На света няма власт —
невинната кръв да отмие!“
Какво сме днес, какви сме днес? Съизмерими ли сме със своите герои? Ето думите на кмета на Панагюрище Никола Белишки отпреди три години: „През лето 1876-о тук, в Панагюрище, тази Свобода не била просто красива дума от отвъддунавските вестници… Не била повод за спорове в местните кафенета. Тук тази свещена дума оживява върху знамето на Райна Княгиня. Тук, в Панагюрище, за тази свобода не се шепнело – за тази свобода тук, в Пангюрище, се пеело“.
А не е било лесно. Уви, пръкват се много предатели (първият – още след събранието на Оборище) и осуетяват избухването на бунта в повечето революционни окръзи.
Една случка омива този срам от лицето ни. След Освобождението в Клисура идва комисия да определи кои от жителите трябва да получат пенсия за участието си във въстанието. Свикват общо събрание. На него една клисурка става и реква: „Аз не искам и не мога да ям от кръвта на моя мъж“. Друга скача след нея: „Това, което направихме, го направихме не за себе си, направихме го за родината!“. Всички единодушно гласуват да не получават пенсии за понесените жертви.
Колцина дне бихме го сторили?!
Ние, днешните потомци, вместо да браним истината и националното си достойнство, леехме сълзи по любовните трепети във „Великолепният век“, през който век за еничарските корпуси са откъснати от майка, баща, братя и сестри, от родина, език и православие най-много бъдещи кръвождани българоубийци; през който майките приспивали за последен път своите рожби и ги завивали с черната пръст… под тътена на камбаните в опожарените църкви.
Варна и Варненският край имат скромно участие в предосвобожденските борби на българите. Причините за това се коренят най-вече в пъстрия етнически състав на тукашното население (турци, гърци, евреи и по-малко българи). От голяма важност е и обстоятелството, че Варна е град-крепост със силен гарнизон. Затожва нашите дейци по Освобождението при подготовката на Априлското въстание възлагат на Варненския край само спомагателни задачи.
Иларион Драгостинов (помощник-апостол) вижда участието му по следния начин: „1. На определения ден и час Русчукът, Шуменът и Разград, па ако може и Варна, трябва да пламнат страшно. 2. Телеграфическите жици вред да се опропастят. 3. Много е важно линията (той има наум жп линията Русе – Варна) да се съсипе на много места, за да не може да се направи нито за един месец“.
На 20 март 1876 г. във Варна идва Тодор Твърдински (псевдоним на Тодор Велков), който изпраща на следващия ден писмо до Панайот Хитов. Твърдински се среща със стария хайдутин Пейо Буюклията в селото му Куюджук (днешно Дебрене, Добричко) и от него разбира, че подготовката на четата е напреднала. Пейо Буюклията бил готов да застане начело на тази чета и заедно с четите на Андрей Краев и Ваньо Кондов – Кадънката, да се насочат към Шумен, а оттам – към Търново.
Варненци получават помощ и от Стати Попов, който след разгрома на Червеноводската чета се укривал при Димитър Провадалиев. През града преминават и други революционери: в края на март – началото на април тук идват Коста Паница и Поп Харитон. По същото време във Варна пребивава Кръстю Кючука от Шумен – поборник, посветил се на освободителното дело. През Варна преминават Христо Ботйов и Иваница Данчев на връщане от Одеса и Цариград, където имали среща с граф Игнатиев.
Активна дейност развива и свещеникът Калю Минев от с. Аврен. Във Варненско възнамерявали да се създаде чета от около 300 души, да вдигнат въстание в Добруджа, с което да отвлекат вниманието на черкези и татари и да подсигурят свободните действия на въстаниците в Балкана. Но погромът ги изпреварва…
Независимо че този край не взема активно участие във въстаническите действия, жителите на околните села изживяват ужасите от разправата – грабежи, убийства, палежи на развилнели се банди от разбойници, башибозуци, черкези и татари.
След Освобождението град Варна става пристан на много поборници и опълченци. Тук се установяват съратниците на Ботйов Иван Драсов и Петър Енчев, участниците във въстанието Отон Иванов и Илия Мухлев, Ботйовите четници Иваница Данчев и Димитър Икономов. Във Варна живеят и умират още русенският деец Тодор Чунчулов и дъщерята на Баба Тонка Петрана Обретенова, ушила две априлски знамена, наричана „Българската сестра“ заради грижите, които полага за заловените и откарани в Русе Ботйови четници.
Всички преселили се в града бунтовници намират тук своето препитание, участват в обществения живот на града и оставят своя диря, която ние не трябва да заличаваме.
Никога не бива да забравяме, че националната идея е нещо отвъд всякакви политически стремления, затова остава неизменна, независимо от криволичещия ход на историческите събития.
Коренът на на българската национала идея се храни и първият ѝ кълн избуява от почитта ни към пожертавлите се за родината.
Поклон пред великото дело на априлци!
|
