Георги ВЕНИН
Глобализацията е нещо много по-метафизично от геополитическото налагане на един език за световен, или за водещ. Глобализацията започва с промиването на мозъците ни и, уверявам ви, това в момента ефективно и „върло“ успешно се върши и спроти родния ни език. Без да говори непременно и тотално на английски, образователната ни система тихомълком прокарва англо-американския просвèтен (по-скоро – обезпросветяващ) модел. Забравата на българския език, подмените на българската лексика и дори на българския синтаксис с английски думи и постройки на изречèния, е нищожна част от това. По-страшното е, че нашите учени, и особено университетските преподаватели, които имат „грижата“ да пишат учебниците за средния курс, говорят не-български много отдавна, далеч-далеч преди Десети ноември. Те са абстинирани от научната терминология, която е 95% латиноезична. Изпитах го на гърба си. Когато трябваше да пиша доктората си, бях предупреден, че ако искам публичната защита да мине гладко, не бива в никой случай да пиша „междуличностно общуване“ и „възприемане“, а непременно и задължително – „интерперсонална комуникация“ и „рецепция“. И тъй като все пак бях хвърлил три години труд и, разбира се, исках да успея, леко склоних глава. Леко, защото навсякъде, където изписвах тези смехотворни чужди думи, в скоби след тях разгръщах българските им съответки.
Още в четвърти клас учебниците започват да объркват хлапетата, като вавилонски смешават свидния ни майчин език с латински и англоезични заемки. Защо трябва да издишваме въглероден ДИОКСИД, а не въглероден ДВУОКИС!? А ако толкова отрадно сме възлюбили чуждиците, поне да бъдем последователни и да замърсяваме въздуха с КАРБОНЕН ДИОКСИД…
В глобалното село, в което отдавна живеем (чудесен израз-прогноза на Маршъл Маклуън от 60-те години на миналия век), в епохата на Интернет, тягата към общ световен език е естествена, разбираема и дори неизбежна. И аз лично предпочитам този световен език да е английският, нежели изкуствен език като есперантото, измислен от някой самотен мозък. Защото английският е естествено развил се език, служил за общуване между хора от различни прослойки, хора с ум, сърце и душа; преминал свое историческо избистряне, жив, а не мъртвороден език с незиблемо „закована“ граматика.
Английският е признат за най-богатият език в света, това е записано в Книгата на рекордите „Гинес“, която, макар и английска, е сериозно обективна: през декември 2009 г. в словника на този език влезе и бе дори чествана 1 500 000-ната дума.
Любимата ми английска дума, колкото и чудато да звучи това, е behave (държа се прилично). Радвам се на откритието си, че тази дума е съставена от двата морални антинома на Ерик Фром (всъщност заимствани от Блажения Августин): be (съм) и have (имам). Да имаш или да бъдеш… В тази философска словосъставност (be-have) изящно се прокрадва намекът, че доброто, почтеното или поне разумно поведение е съчетание, единство или мост между двете.
Имам и още една англоезична любимка: will – дума, с която се обяснява сътворяването на световете – воля, желание, непоколебимо намерение. Но и частица за бъдещо време – английското „ще”! Волята на високите духове сътворява бъдещето!
Затова ми се струва, че смесваме различни пластове на отношение към езика на Шекспир. Проблемът е друг. Като приемем който и да е език за световно общително средство, да го използваме само когато пишем или говорим с чужденци, които не знаят български. А помежду ни родната словесност не само да циркулира като конституционно официал(изира)на, а като вътрешно потребна, свидна, наша си. Да я поим, да я торим и прекопаваме, с грижа за отглеждането, овардването и култивирането й; с любов като към наше дете… макар че тя е и наша майка.
И тук вече не английският сам по себе си като налагащ се хегемон в международното общуване, а нашата будност и осъзнаване, че без свой език ние не може да имаме свое „аз“, трябва да ни опълчи (прабългарска дума!) против заменките на родна българска лексика с англоезична. Да, понякога – понеже нямаме подходяща съответка. Но в 90% от случаите – за да се правим на каубои, та да не се разбере, че сме кравари.
Да се върнем на будността и осъзнаването за родния ни език, или на непукистката взепозволеност, с която в него се наместват англицизми.
В един стар брой на в. „Уикенд“ (28 май – 3 юни 2011 г.) една българка (Диляна Тилева), завършила философия и английска филология, се надигна против многото „нонсенси“ в нашите масови медиуми и припомни, че съществува Закон за радиото и телевизията, в който под чл. 6, ал. 3, т. 2 от тях се изисква да „съдействат за развитието и популяризирането на българската култура и българския език…“, а под чл. 10, ал. 1, т. 9 – „съхраняване на чистотата на българския език“. Само че хората в СЕМ са същите онези университетски преподаватели, за които вече поменах, че никога не са говорили „чист български език“. По-лошото е, че въпреки многото езикови гафове в предавания като някогашното „Модерно“, а тем паче в младежките предавания, най-зловредният наплив на англицизми не е дело на журналистите, а на рекламодателите, които Тилева нарича „знаменосците на кръстоносния поход срещу езика ни“, защото „децата ни са хипнотизирани от тях и попиват в незатормозените си мозъчета всяка чута думичка“. Това са най-обикновени търговци на дамски превръзки, електронни джаджи, шампоани против пърхот и прахове за пране. Те ни развращават, на тях позволяваме да „развиват“ езика ни, както повелява ЗРТ. Те ни заливат с дресинги (поливки), с иновации (новости, нововъведения), екстракти (извлеци), таргети (мишени), клиър систъми (почистващи системи или устройства), рилейшъншип-и (/взаимо/отношения), дарк чокълити (тъмни шоколади), слайдове (диапозитиви) и пр. Натрапват ни да си купим Айфон фор (вместо Четири). Дамата иронизира, че има опасност „съвсем скоро да престанем да бъдем умни, а да станем просто смарт“, сиреч хитри и находчиви, а не мъдри.
Да, много е тъжно да се превърнем в убийци на нещо, което не сме създали, а сме наследили. И тъкмо затова – много лесно. Великата опасност обаче е собственият ни отказ да бъдем българи. Защото „когато ни бъркат в джоба, сме готови да крещим и хапем, а когато ни бъркат в мозъка – нехаем“.
Да не говорим, че от нашето езиково наследство се ползват и същите тези англичани и американци, над чиито речници днес правим метани. Доказателства – в следващата част.
|
