ЕЗИКОВИ НЕВОЛИ Функционална спроти „интелектуална“ неграмотност,

Георги ВЕНИН Всяка делнична сутрин, малко след 7:00 ч., поемам пешком към работното си място. Преходът е около 30-минутен. И почти винаги, още след някой от първите завои, като призрак от нощните ми кошмари, се изопва гърбът на друг ранобудник, залепил мобилката за ухото си и неспирно глаголещ с някой сънлив приятел, роднина или познат. Забавям ход от нездраво любопитство. Не подслушвам приповдигнатия лепет, просто засичам колко време ще продължи излиянието на „гърба“, обикновено оплетено в безсмислени и непотребни подробности. Много често то се точи през целия път – поне 20 минути, че и повече. И когато си мисля за картината на скъдния си български бит, че и на цялото днешно „глобално село“, с боязнена и болезнена тръпка провиждам огромен дяволски казан от милиард или повече несекващо ломотещи жени и мъже (въпреки /пред/убеждението, че са по-умълчани). И празните им думи се издигат от казана като черен дим, който се кълби към акаша или дявол знае към кое кътче на вселената. Но вярвам, че причинява не по-малко замърсяване на етера от праховите частици и бензиновите изпарения. Картината на днешния свят отразява един колосален шум, ефирна глъч. И диагнозата е: всеобща и вездесъща логорея. Космос, задръстен от принизен, блуден Логос. Ето, Кеймбриджкият речник на английския език определи за дума на годината ‘hallucinate’ (халюцинирам), понеже през последните 12 месеца придоби ново значение, свързано с развоя на изкуствения интелект. В съобщението се отбелязва доводът, че, тъй да се рече, се е появил още един призрак (или призраци) на злоупотреба с езика: обилие средства за публично използване като ChatGPT, Bard, DALL-E и BingAI. С тази нова технология иде и нов език (псевдочовешки, ако ме питате). Отгоре на това, в тази врява се надвикват противоположни словесности. Живеем в епоха на яростно разноезичие, пред което митът за Вавилонската кула е детска залъгалка. Защото не се проумяват не само разнобойните мисли, идеи и послания, а и езиците на отделните прослойки, с които се занимава социолингвистиката. И те са предмет на тази статия… след този многословен увод. *** В началото бе… несретният опит да се поучим от многократно огласявани грешки. Минаха поредните избори. Но в предизборната и следизборна гюрултия изборът на думи беше точно толкова нефелен, колкото и изборът на обществени водачи. Журналисти и пиари продължиха да „синонимизират“ ‘кмет’ и ‘градоначалник’ (шеф на общинската полиция): нещо очевидно и очебийно, но не и (пак погрешно разчетен уж-синоним) очевадно (защото значи будно, любознателно, ученолюбиво). Не спря и евроатлантическата реторика с привнесената си лексика. Българските евроатлантици не говорят български – дори да са родени в Полски Тръмбеш, те сякаш от пеленачета са се преселили в Брюксел. В програми и обещания ни опиваха и се опиваха с „креативност“, „иновативност“, „преструктуриране“, „клъстери“, „контрагенти“, „контракти“, „концепции“ „експертиза“ (вместо поне „експертност“) и „компетенции“, „слоугън“ (вече съм давал българските съответки на много от тези „мантрични“ чуждици, но да повторя: съзидателност/творчество, преобразуване, обединение/груп(ировк)а, подизпълнители, договори, замисли/намерения, вещина/опитност, умения/придобити знания, лозунг/призив/мото). Да не забравя залюбената напоследък (след „дестинация“) „локация“… А една пишман стожерка на културата преди няколко месеца изуми цяла културна дирекция с трепетния зов: „Инсент! Искам инсент!“ (сиреч събития/начинания, които въодушевяват/развълнуват). *** Като преход към следващата част – още малко журналистика, пиаристика и рекламна софистика… „Армеец“ ни примамва към своите „асистант услуги“. Вече съм роптал против въглеродния диоксид в школските учебници. Коктейлът в един термин от латински и български лексикални съставки е безвкусен. Защото двете не се просмукват една в друга. Нехомогенни са. Същото е с тази застрахователна реклама: мигар не може да се каже „помощни услуги“!? Да оставим асистентите сред универсалните (университетски) научни звания. „Макс фактор“ пък обещава на силиконовата половина от човечеството уголемени и извити ИЗКУСТВЕНИ мигли, за да разкрият „своята неповторима СЪЩНОСТ“ (?). Ако „неповторимата същност“ се разбулва чрез изкуствени разкрасители, тази същност е напълно несъщностно изкуствена! Да не говорим за нелепицата един ситен лицев, сиреч външен, атрибут да се отъждествява с нечия индивидуална същност… А в последния брой на в. „Уикенд“, над къса информационна бележка за делото против Робърт де Ниро (за „сексизъм“ спрямо бившата му секретарка… естествено) примигнах няколко пъти при фразата „журито от четири жени и трима души“…! Първо, аман от тези „журита“ (по филми, и книги, в газетни преводи): това е англоезичното понятие за „съдебни заседатели“! Но антитезата „жени – души“ направо съсипа традиционната ми логика! В българския език при бройни наречия ‘души’ (с ударение върху първата сричка, разбира се) е задължителен заместител на „хора, човеци, люде“ – без полово разграничение (нищо че няма как да кажем „три души“, освен ако не преместим ударението). Алтернативата в тълкуването на тази безумна фраза е: или жените не са хора, или „душите“ са с неопределена джендър-сексуалност – може би мъже, които се себевъзприемат като нежни женски създания… *** Пристъпваме в темата за словесната псевдоинтелектуалщина с усещането, че газим лук… понеже очите ни се насълзяват от напрягане да поднесат на мозъка смисъла на прочетеното… Тук лученото поле е порталът „Култура“ (не че е единствен!). Да започнем с три заглавия. „ВЪВЕДИ СВОЯ ПРОМПТ И ГЕНЕРИРАЙ БЪДЕЩЕ“ „НИВИ, ОБРАБОТЕНИ ОТ НЕБЕСА“ „МЕСТОПОЛОЖЕНИЯ НА ПАРАМОДЕРНОТО“ (тук поне не са споменатите вече „локации“…) Разборът е излишен. А ето и цитати от статии за изкуство, публикувани в портала: „Експанзия на баграта, пъзел от съчленени състояния, мултиплицирани емоции…“ „Картините маркират параболата на извървения път.“ (Сякаш не може простичко: „Картините отразяват натрупания /негов или неин/ опит“!) „Често пъти възприятието се свързва със задаване на въпроси към съзнанието.“ (Каква разтърсваща „с-връзка“!) О-па! – има продължение: „Знаем, че осъзнатата и артикулирана връзка на съзнанието с безкрайното е тази творческа инстанция, която конституира романтичната модерност.“ (Тук вече връзката придобива космически, извънвремеви измерения…) „Баева започва привидно с прости двоични структури (инсталация/видео; обект/звук), за да ги надгради впоследствие и да усложни общоприетите диалектически възгледи за въздействието на технологичния прогрес в условията на предстояща екологична катастрофа, люшкащи се между човешкото спасение и планетарната гибел.“ (Докато стигнете края, сте забравили началото и единственото, което ровичка ума ви, е питането какво се люшка в крайна сметка – възгледите или условията!…) Ето и още няколко не така протяжни „бисера“: „интимен концерт/интимна изложба“ „СРЕД нас СЕДИ въпросът…“ (Къде точно сред нас и на стол или по турски седи този стряскащ въпрос! Ами ако е в скута ми – о боже, къш, проклетнико!) Да си поемем солука. Цялата тази парвенюшка селфи-предвзетост, която се напъва да изглежда „концептуално-интерпретативна“, би била забавна, ако не бе поголовно насаждана като предписваща стилистика на „(пост)модерната“ художествена критика, попила дори в учебниците на непълнолетните българчета. А това – освен гавра с българския език – е една от причините за „функционалната неграмотност“ на повечето от тях. *** Наскоро чух проф. Иво Христов да разсича ефира с максимата, че гневът е срам, насочен навътре. (Не винаги, но често…) Няма как да не съм гневен (засрамен в самата си съкровеност): аз съм се посветил на Словото и макар да подозирам, че далеч още не съм посветен, не мога да не се срамувам, когато българи кривят, мърсят, кепазят и лоботомират „свещения език на моите деди“. Това е праведен гняв!