Георги ВЕНИН
Този текст не е компромат. Днешните журналисти вече „компрометират“ само архитектурни развалини. И „радикализират“ метеорологията (времето, климата)…
На какъв език говорите, майцепродавци! Преди дни един промит мозък, който се опита да набута във финансовия си отчет към Община Варна фактура, издадена в Кралството, на тактично отправеното му изискване да я преведе на български, взе да настоява, че главната счетоводителка е длъжна да знае английски, защото сме в Европейския съюз. Този нехранимайко сигурно говори на английски и с баба си, но на въпроса дали британците говорят някакъв чужд език гледаше с овнешко недоумение. Клепоухо снобарче, в ЕС в момента няма нито една англоезична държава-членка. Великобритания напусна ЕС, но ти не си напуснал тинята на фанфаронското си отродяване… И командваш българската конституция, в която е записано кой е официалният език на тази свята земя. „Генерал“ на арогантното тъпоумие.
Да, много се навъдиха „генерали“…! Всички всичко „генерират“ – енергии, идеи, чувства, мисли. Но да не генерализирам…
В София осъществяват проект „Поезия в метрото“. Та в подземния здрач, разкъсван от неонови светлини, изумените минувачи и чакащите по спирките може да прочетат блестящи образци постмодерна лирика.
Например:
„Небесни органи…“ (очевидно става дума за музикалния инструмент, ама – ох, тези омоними, пък дори паронимите, неотличими при изговор! – например вместо „небесно пиано“ ви се счува „небесно пияно“ (и двете – като последица от „вина“, първото – от напитката в множествено число, второто – от опущение). Е, това беше малко насилена игра на думи…
Да се върнем в метрото с един шедьовър на чуждопоклонството:
„Когато спиш,/ лицето ти е ХОМОГЕННО“ (това трябва да го е писал „хомо“, който мрази „хетерогенността“, сиреч разнородността, или разнозначността, на думите в българския лексикон).
Ето как от омонимите, през паронимите, стигнахме до антонимите… И след такова езиковедско „мутиране“ да ни потрисат с простотии за „хомогенни“ лица е кощунствено, угодливо (към новия литературен „тренд“) бездарие.
И ако за автора то може да е донякъде извинително поради умствен недъг по рождение, как да простим на кавалерията литературни критици, литературоведи, университетски преподаватели и (много от тях) журиращи повсеместните поетични конкурси в иначе оскъдната ни отечествена територия! Тези „кавалеристи“ с широки пръсти (но с пълни шепи…) ръсят хвалебствия и с несмилаеми (не)разбори(и) въздигат на пиедестал подобни безподобия! Не ви ли се чини, че в конюшнята на кавалерията цвилят немощно само куци кранти…
Позволявам си да открадна нещо от бележка на Кеворк Кеворкян в „Уикенд“, понеже не следя спортните емисии по телевизиите и съм пропуснал езиковите „бисери“ на някакъв репортер по повод патакламата на 16 ноември. Като същий дебил, той назовал парче от бордюр, метнато по полицаите, „артикул“; после сътворил думата „несконечно“ („креативен“ невежа – истински образец на оксиморон!). Има и още, но аз съм само дребен джебчия, а не обирджия на чужди текстове…
Но и без да гледам телевизия, мога да се забавлявам. Например с „атрактивни събитийни концепции“ (прочетено в Интернет). И като верен поданик на езикова гимназия, надзърнах в сайт на „същата такава“ (това се нарича квазиместоимение). И чета: „Ученици от две иновативни и едно неиновативно училища на обмен за добри практики в град Правец“. Или: „Главен заподозрян за сценария по процеса се оказа младият учител по история и цивилизация г-н…“… „Сценарий по процес“ навярно е езиков изблик на библейски пророк, защото, както е известно, Библията е препълнена с неясни иносказания…
Устата пусна в ЮТубата поредното си рап парче. Той и Хазарта са от малкото рапъри, които умеят да каламбурят на български. Но в „Свободата на словото“, иначе добро попадение, главното послание е „Между старото и между новото/ избирам свободата на словото“, което е спънато от това повторено „между“ – напълно излишно и очевидно вмъкнато, за да уплътни двете нужни на ритъма срички. Но излиза, че иде реч за сравнение не между старото и новото, а отделно – вътре в раздвоеното старо и отделно –вътре в раздвоеното ново. Което е несмислено.
И накрая – да „осветля“ безродната черна рат, която се надигна да брани Слава Янакиева – университетската пре(по)давателка на чужди внушения и пре(по)да(ва)телка на род, народ и родина, която охрачи българския фолклор… да ги „светна“, че има разлика между „не харесвам/не обичам…“ и „не понасям/мразя…“. И ако един културолог не знае това, по-добре да изучава травматология (най-вече мозъчна). А политизирането на езика и фолклора е вече не просто пропаганда на ненавистна идеология, а си е par excellence идиотология.
Въпрос към „бранниците“ на Янакиева: Щом трябва да не понасяме народните песни, понеже ги е харесвал Тато, защо трябва да обичаме операта, която е харесвал Хитлер?!…
Нейсе, запуши я!
|
