ЕЗИКОВИ НЕВОЛИ Постмодерният изказ,

Георги ВЕНИН (Тези спонтанни бележки се превръщат в непредумишлена поредица. Може да видите в текста по-долу продължение на „неволите“ ми от 13 декември миналата година.) *** Цитат от постмодерно стихотворение: „Животните прославят доенето“. Кратък анализ: 1) Всички животни ли прославят доенето – не само природно одарените с вимета? Значи лъвовете и зайците, жирафите и слоновете прославят кравите, козите и овцете? 2) А какво прославят хората? Нещо, което не ми иде да напиша, защото прякото му назоваване е вулгарно (ето един евфемизъм: Хората прославят акта/процеса на зачеване…). *** Митко Новков завършва статията си по повод новия роман на Захари Карабашлиев с думите: „Като Толстой. Като Вазов…“. Посмали, манго… имай поне малко мяра… и съвест. *** Поредното недоразумение: Йордан Ефтимов – с наградата „Иван Пейчев“ (който навярно се върти на шиш в гроба…). Не политизирам: в този сайт това е самоналожено табу. Говоря за качеството на словесността. Само припомням два свои литературовед/рски постулата: 1) не са виновни пишещите, виновни са оценяващите; 2) когато се връчва награда на името на доказан поет или белетрист, тя трябва да осенява автор, близък по дух на патрона на конкурса (у нас, за беда, някой новопръкнат лирически паразит за едни и същи строфи спокойно може да бъде облажен с несъразмерни награди – да речем, на имената на Димчо Дебелянов и на Биньо Иванов). Та… да се върнем на г-н Ефтимов. Той получава приз в конкурс на името на един от най-нежните български лирици, за повечето, уви, познат само като автор на текста за песента „Адаптация“ (от едноименния филм), която изстреля към звездния небосклон Васил Найденов. Вместо това Ефтимов е скалъпил „поетичен“ трибунал против руското нахлуване в Украйна и ръси в стихоплетеницата си „Преди да измият кръвта“ ей такива „бисери“ (повече от осемдесет!): ЦЕНТРОФУГА Обявена е пералня в местния OLX, бате. С центрофуга, трофейна, от Харков. А в центрофугата като в Ада на Данте се мятат забравени ръце и крака. Това пройдошко тъпоумие дивно се е харесало на една професорка – български филолог, и на още неколцина видни „кръвни лаборанти“ в журито. Ето това е политизиране! Защото в такива хашлашки кретенизми няма и капка поезия, камо ли от типа на Иван-Пейчевата. Но го има „верния курс“. Човекът е напипал конюнктурната жила, само че го прави с толкова непохватни пръсти, от които стърчат неподрязани кални нокти, че дори не внушава състрадание към жертвите на тази война. Няма нужда дори от анализ: „обявена е пералня…“ (вместо „има/появила се е обява за пералня…“, „забравени ръце и крака“ (защо пък „забравени“! от кого? от собствениците им?). Да го питам този „поет“ защо вметнатата част „като в Ада на Данте“ не е обрамчена в запетаи и знае ли изобщо що е рима, дори непълна („Харков – крака“ според него, очевидно и според журито, е римуване!??). Ако трябваше да съчинявам по-пространна рецензия, щях да я озаглавя „Преди да ми кипне кръвта“… Или „След като отмием бездарието“. Но след такава „промивка“ нямаше да остане какво да преравям… Защото, както гласи един паметен български стих, „Бездарието е фашизъм“. И май трябва да припомня още един постулат – верую на всеки средноинтелигентен поклонник на изкуството (но явно – не на журиращите поплювковци с академични звания – звани, но непозвани…): 3) Темата е най-незначително мерило, когато се преценява качеството на един художествен текст; нещо повече: колкото по-дълбинна и/или възвишена е тя, толкова по-кощунствено е да се подмята като мазна салфетка в кръчма. *** След тези три трагикомични примери ще си позволя и малко по-отвлечено теоретизиране. Мисля, че отчетливо ярък белег на модерния срив в битието на т.нар. изящна словесност е изтриването („канселирането“, хм…) от всякакви отзиви, разбори и от учебниците по БЕЛ на термина „естетическа наслада“. Защото изчезна тъкмо насладата от чувств(ит)е(л)ната, красива поезия. А „естетика“ според мъдреца Исак Паси (който също шава мъчително в гроба) означава „наука за красотата“. Което значи, че от съвременните лирически ребуси на трубадурите и глашатаите на постмодерното не бива да очакваме красота, и значи – и наслада от красотата. А красотата на художественото слово е многоизмерният и двупосочен мерител на качеството. Многоизмерен – защото пронизва всички пластове от бита до духа; и двупосочен – защото говори за високо равнище и на автора, и на ценителите му. Но… явно живеем в апогея на посредствеността. Чието слънце е черно.