ЕЗИКОВИ НЕВОЛИ Прехапване на езика,

Петя ГРАМАТИКОВА Случи са през 2015-а, малко преди Рождество Христово. Получавам имейл с учтива молба да напиша друг сценарий за 6 януари (рождеството Ботйово и Богоявление) и прикачен файл на наличния сценарий с вмъкнати забележки-коментари-мотиви. В текста ми няма крайности; съкратил съм някои бунтовни фрази спроти попщината в „Народът – вчера, днес и утре“, защото си давам сметка, че на тържеството ще има представители на митрополията; но е зачеркнат Ботйовият изблик „… маймунство в сяко едно отношение“, макар той да е „контрапунктиран“/опониран чрез следващото му изречение и макар че тук се разкършваше истински диалог между двамата водещи. Не можело да има дума „маймунство“, сакън! Да редактираш Ботйов – какво самочувствие! Имало по-други негови текстове (непосочени): значи ще пресяваме Ботйовите мисли през собственото си нискочелие…! А щом се боим, че тази думица („маймунство“) може да обиди някого, значи предполагаме, че край паметника на Ботйов ще има „човекоподобия“ – дали пък не е правдиво прозрение!?… Трябва да добавя още конкретика – моите контрадоводи. Ето: Аз пиша различно, пиша своеобразно. Дори дисертацията си написах „не по правилата“, защото изначално смятам, че не бива да има правила (регламенти) за писане на дисертации или на сценарии, тъй като те не са обособени като ЖАНРОВЕ, а под „изисквания“ за начина, по който да се пишат, се разбира мярката на усреднената стойност от такива писания в масово обращение, което значи: общ знаменател от наличното, а не принцип на надграждане – а то ще рече: безлично количество с клишетно качество. По-простичко казано, „изискванията“ са извод от анализ на МНОГОТИРАЖНИТЕ, а НЕ на НАЙ-ДОБРИТЕ текстове. (Поначало дори в жанровите дефиниции няма КАЧЕСТВЕНИ параметри.) Да се иска от мен да пиша стандартно, трафаретно, „като другите“, е равнозначно на това, да се иска ДА СТАНА ДРУГA. И то – по-ниска. Да си срутя доброволно горните етажи, за да се нагодя към средностатистическия, или дори към епидермално посредствения слушател-читател. Да скъсам част от собствената си жива тъкан – тъканта на душата ми. Да се самоубия публично. Но да нагазим в детайлите. Първо, зачернен е цял абзац, в който говоря за това, как и днес убиваме Ботйов, как го низвергваме, като го вадим от учебниците и кандидатстудентските програми; или като се опитваме да прекръстим една варненска детска градина от „Христо Ботев“ в „Теменужка“. Защо? От страхливост (това е истинският скрит „мотив“, който обяснява до едно всичките несъгласия със сценария: СТРАХ от оригиналност, от открито новаторство, от хъс, от разкрепостеност, от свободата да изричаш истината! – плюс вече очебийната липса на мерило за качественост). Щраус с глава в пръстта на Вола: „не!“ на истината за предателствата ни спрямо гения. И как иначе, след като самият редактор чрез бъзливостта си и нелепите си „ремарки“ е личен пример за предателство спрямо воеводата! За него един сценарий за Ботйов трябва да е балсам (или балсамация), ето: „да кара младите да се чувстват горди, че са потомци на Ботйов!“. За бога, не може да си наследник на Ботйов само защото си българин по националност като него. Трябва да имаш дух като неговия! Парадоксът е, че заличителят на сценарии иска да е горд с Ботйов, но с един кастриран и прецеден през неговите представи Ботйов, щампосан: „поет-революционер, загинал за свободата на отечеството“ и пр. (Тук отварям скоба. Неколкократно съм заявявала, че е нелепо в сценариите непрекъснато да се говори какво се е случило на съответната дата, след като всички присъстващи са наясно с това; че по-важно е текстовете да не преписват учебниците по история, а да правят паралели с днешния ден.) Трепетен страх е предизвикало споменаването, че украинското посолство не разрешава да се сложи паметна плоча на последната тайна квартира на даскал Христо Ботйов (припомням: годината е 2015, Украйна още не е разтърсваща световна новина!). И пак парадокс: предпочитаме да избегнем „политически оценки“ (намек за дипломатически скандал…), наместо да защитим Ботйов и неговата памет. Продължавам с цензурните коментари: Зачеркнат е и текстът, че в обърканите времена, в които живеем, Ботйов и априлци може да минат за терористи. Това е нужен паралел, за да отличим праведния гняв и акт на един бунтовник против злото от малтретирането на невинно дете, да речем. И накрай – долу дори „прочистеният“, съкратен вариант на „Народът – вчера, днес и утре“! Очевидно искат фанфарна, оптимистична патетика. И не знаят, че Ботйов е озарен отвътре, но външно, като проявление, е тъмна стихия. Той не си пада по хвалебните дитирамби. Пише: „А вий, вий сте идиоти!“ и „сърце зло, в злоба обвито“! В публицистиката и поезията си той е всичко друго, но не и милозливо сантиментален. Нямало го образа на Ботйов! Излиза, че в НЕГОВИЯ СИ текст го няма НЕГО! Значи като вестникар е бил долен двуличник?!? А къде тогава да го дирим? В някаква букварна, стерилизирана и блудкава представа!? В полето на сценария е драснато, дори с главни букви, че по този начин присъствието на актьора (в ролята на самия Ботйов) „стои неоправдано“. Значи Ботйов (актьорски) чете свои текстове – и това е несъстоятелно!?? Кое тогава е състоятелно – да чете „от отвъдното“ последващи, писани след смъртта му, преценки за себе си ли?! Нямам думи. … Сценарият ми за Ботйов бе написан по ботйовски. Винаги така съм правила, това е мое изстрадано верую: стилистиката да е в съзвучие с повода. Ако самият Ботйов беше писал този сценарий, дава ли си сметка пишман редакторът колко по-хлестящ щеше да е езикът му!? Но анонимникът и на него би посегнал одма! Защото си въобразява, че знае всичко за всичко, особено за писането на сценарии… макар че никой не е чувал, камо ли виждал, да е написал този „дресьор на словото“ каквото и да било стойностно и запаметяващо се. Имам сетен въпрос: След като управниците са толкова загрижени с какво послание ще подхранят сърцата си младите хора от тържеството за Ботйов, защо бъкел не казват с каква миазма ще си тръгнат след края на новогодишните и младежките концерти, където с първосигнален цинизъм и простотия ни обливат Криско и 100 Кила?! Да махаш цитати на Ботйов, а да приемаш спокойно хъшлашките дебелащини на пишлемета с нисък интелект и още по-нисък морал, е шизофрения. Лекувайте се, мили цензори, лекувайте се! *** Всичко се повтаря през 2022-ра, този път – по повод сценарий за Деня на народните будители. Клъцват ми две изречения – едното е, че скромността на Паисий е в благороден разнобой с епохалното му дело, а другото – че днес може да ни преграждат пътя към Шенген, но визите към европейската култура ние сами отдавна сме си подпечатали: първото – за да е по-елементарно; второто – от евросъюзна боязън. *** Страх. Треперят им кунките. И коленцата. Ръкавелите и наколенките чак. Нагаждачество. Бранят се от призраци – бранят постовете си. Представете си, че някой гламав „деен гражданин“ пише до Община Пловдив три реда писмо от Чикаго, набрано с латински букви (случаят е почти действителен), с което иска да се премахне паметникът „Альоша“. Ръководството ви поръчва да му отговорите вие, редовият общинар – божем експерт по темата. Съчинявате цяла страница (не от свое, а от името на общинските кормчии, естествено…), където обяснявате тънките процедурни зигзази, които ще се проточат дълго. Най-същественото обаче се съдържа в изречението, че Законът за културно-историческото наследство (ЗКИН) вменява само на министъра на културата да взема решения за срутването на подобен паметник (цитирате член, алинея, точка). Това изречение предизвиква истинска буря в чаша вода сред висшето началство. И от вас се иска главният довод да придобие следния вид: „Община Пловдив ще приложи Вашето писмо към питане до министъра на културата, съгласно ЗКИН“. Вие изумени се питате: „Че каква е разликата! Все същото…!“. Разликата е в паническото, напълно нелогично разтреперване пред министъра. Въпреки че Законът го слага на пангара при такива казуси, вие не трябва да му го напомняте, не трябва да (му) го сочите с пръст; трябва елегантно и раболепно да възложите на себе си поне натискането на спусъка за старта на предстоящия маратон по пресечения терен „Етапен ред“. *** Но и страхът, и послушничеството имат предел. Нека завършим с надежда, или както пишеха някога газетите, с „положителен пример“. Българските общински администрации наскоро масово проявиха дързостта да откажат ангажимент към депешата на Министерството на външните работи, което им предлагаше да измислят и да организират събития по проект „България – по-красива в НАТО“. „По-красива“??! Да не би НАТО да е фризьорски салон или козметична фирма!! Да беше поне „по-стабилна… по-сигурна… по-безопасна“! Но както е забелязал един мъдър мъж, умът е органичен, но глупостта не знае граници…