Георги ВЕНИН
Сетих се за тази своя статия и този свой преводачески опит, когато една иначе начетена позната, искрен поклонник на Смирненски, не повярва, че ритмичната и римна структура на „Червените ескадрони“ е до последната сричка и последното ударение заимствана от знаменитата поема на По. Всички поетични (защото има и прозаични) български преводи на „Гарванът“ обаче я съблюдават безукорно. И моят (осми поред) превод – също. Та ето…
***
Всеки превод е субективен. Защо субективен? Защото не е измислен друг начин да се прониква в изкуството. Защото без взломния субективизъм на мненията (художествена) култура дори не би съществувала.
Това е мое убеждение.
Когато иде реч за различни преводи на едно и също произведение, тогава ние неизбежно предпочитаме, ние избираме, ние сме пристрастни: значи в този случай гарван гарвану око вади – или поне един гарван вади очи, а друг гарван изписва вежди... И е похвална безумната дързост на всеки интерпретатор.
Публична тайна е, че за поетите всяко преведено стихотворение е осакатено стихотворение. Варненският лирик Петър Алипиев отиваше и по-далеч: всяко преведено стихотворение според него бе убито стихотворение. А според крилатия афоризъм, поезията е онова, което се губи при превода... Тук му е мястото да вметна, че не само поетите са осенени да превеждат поети: достатъчно е преводачът да има поетичен усет (душа), и без да е написал ни едно стихотворение, той може да се справи убедително. Ярък пример за това е Георги Михайлов, който не е поет по звание, но очевидно е поет по призвание.
Всички теории на превода може да се вместят между два крайни възгледа. На Дидро: „Прочитам един-два пъти оригинала, като се мъча да овладея духа му; след това затварям книгата и пристъпвам към превеждането“. И на Шатобриан – който смята за висш майсторлък да преведе „дума по дума“ „Изгубеният рай“ на Милтън, и дори заявява, че подстрочният превод на поемата би бил връх на изкуството му, ако бе възможен.
Тук искам да изповядам, че колкото и неравновесно да звучи, втората крайност е за предпочитане. Първата ни предлага изкушението да дописваме – да не река, да донаписваме – оригинала със свои внушения, за които няма и намек у автора. Аз дълго вярвах, че поетичното верую на По е прекрасно изразено в „Израфел“, защото го знаех само по руския превод на Виктор Топоров, според когото поетът призовава твореца да преминава:
... Сквозь лабиринт страстей
Туда, где правит Разум,
охваченный экстазом!
Чудесно кредо: „Разум, обзет от екстаз“! Но в оригинала По изобщо не говори за разум, камо ли с главно „р“, камо ли обзет от екстаз. Там той нарича:
The ectasies above
With thy burning measures suit –
Thy grief, thy joy, thy hate, thy love...
Оставям на вещите в английския да решат дали „burning measures“ може да се преведе като „Разум“, а не като пламенна поетическа метрика, стихосложение, ритъм, такт или просто к(и това е най-близко до смисъла) ато пламенни строфи или ноти. Така се провали в очите ми това верую на По, защото то се оказа верую на... руския преводач!
Друг предразсъдък, от който трябва да се отърсим, е, че за съвършения превод се изисква съвършено владеене на оригиналния език. Когато преди повече от трийсет години интервюирах Кръстан Дянков във Варна, на въпроса ми, към кой речник най-често посяга, той отговори: „Към синонимния речник на Нанов. Най-важното за преводача е да познава възможностите на родния си език“. Под което се подписвам с две ръце.
Много често първият превод на дадена творба, като първия филм от дадена серия, е най-добрият. И сигурно си задавате безнадеждния въпрос: защо ли са се потили следващите? Дори първият да е върховната сполука, у всеки следващ преводач има отделни находки, разрешени мъчнотии, прекрасни догадки, които са си заслужавали напъна.
За съжаление на всеки превод се гледа като на лично творчество, защитено от авторското право, макар в най-добрия случай той да е интерпретативно съ-авторство. Това принуждава всеки следващ преводач да се пази от повторение на стихове, рими, и дори на отделни фрази, вече чудесно постигнати от неговите предходници, и да ги заменя с други, по-лоши, но принудително различни. Уви, за недопустима се смята практиката, от всички известни преводи да се подбере най-доброто и да се отсее един сборен съавторски вариант – ако е възможна подобна преработка, разбира се. Но това звучи направо кощунствено. Затова оставям дилемата да виси в набъбналия от пуристко негодувание въздух – като дамоклов меч над клетата ми глава...
|
