„А смелостта и презрението към смъртта у българите растеше и след първите успехи достигна до гигантски размери. Българите не усетиха бурята. Буйстваха като поток, който всичко завлича. Спиране нямаше. Колкото и да паднеха, празнините незабавно се попълваха.
Офицерите и генералите даваха заповеди за спиране, за връщане, за да не се дават излишни жертви – никой не ги слушаше. Този поток не можеше да бъде спрян. Нямаше земна сила, която би могла да го отклони.“
Курт Арам – военен кореспондент, 1912 г.
Мария ВЕСЕЛИНОВА
През първите години след Руско-турската война 1877-1878 г., освободителна за изстрадалото ни Отечество, българският народ изправя бавно исполинската си снага, отърсва се от страховете и униженията от годините на робството и поглежда напред, към съграждането на новия си живот. Покаралото самочувствие, плахата увереност на свободния човек той вгражда в строежа на днешния и на бъдещия си ден. Но идва страшният момент, когато още ненарадвал се на свободния си живот, той трябва да поеме по калните пътища на войната, в студ и пек, и в жестоки битки с врага да защити родното си огнище, семейството си, българското си име, Отечеството.
Пламва Сръбско-българската война (1885 г.). Сърбия, недоволна от осъщественото Съединение на Княжество България с Източна Румелия, обявява война на България. По това време Русия, която подкрепя младата българска армия с висши офицерски кадри, за да ѝ помогне да има своя самостоятелна войска, изтегля своите инструктори. Българската победа в тази кратка война, наричана „капитаните побеждават генералите“, прави международното признаване на Съединението на Княжество България с Източна Румелия неоспорим факт.
Варненци не могат да останат настрана от това велико дело. На 12 октомври 1884 г. излиза указ N41, с който от Раховска №12 пеша дружина, Провадийска №16 пеша дружина и Варненска №20 пеша дружина е образуван Осми пехотен (пеши) приморски на Н.Ц.В. Княгиня Мария-Луиза полк.
В пожълтелите страници на военните архиви откриваме вълнуващи документи – портрет на една действителност, отдалечена във времето, но която разтърсва с драматизма си, с невъзвратимостта на жестоките събития, с болката от човешките загуби, които всъщност са хиляди прекъснати животи, хиляди драми… хиляди погубени светове. Победите и загубите на бойното поле, трудните преходи, задъханите заповеди, спомените на преките участници в жестокия делник на войната… откриваме в архивните документи, в тържествените укази, в бележките, написани на ръка, в снимките на хора: погледите на героите, пълни с решителност, ни показват един друг свят – силата на едно поколение, расло в робство, но вече усетило сладкия вкус на свободата и изпълнено с желание да покаже на какво е способно, да покаже непоколебимостта си, храбростта си, обичта си към Отечеството… Готово да заплати най-високата цена – младия си живот, без съжаление и страх, с ясно осъзнатото чувство, че го дава дан за велико дело, за своя род и Родина.
И бойците от новосформирания Осми приморски полк тръгват по трудните пътища на войната. След обявяването на Съединението се извършва мобилизация на българската войска, при което Осми приморски полк е изпратен на южната граница при гр. Ямбол. Полкът е под командването на възпитаника на руската военна школа капитан Сарафов. При обявяването на войната от страна на Сърбия Осми приморски полк се насочва към сръбската граница. Краен пункт – Сливница. Полкът изминава част от пътя с железница, а останалите 112 км до Сливница – пеша с цялото си бойно снаряжение. Прекосяват го за 36 часа. През гори и планини вървят воините приморци, без сън, без почивка, посред непрогледна тъмнина и заслепяваща виелица, водени от устрем към победния бой. Но в Сливница сърбите вече отстъпват. Варненци се включват в сраженията заедно с Шести пехотен търновски полк и Пловдивския пехотен полк.
И в тези боеве Осми приморски полк дава свидна жертва, първата: загива капитан Иван Златев – според архивните документи, той е единствената офицерска жертва на Приморския полк в тази война.
Пътят на младия капитан към героичния подвиг е кратък, но последователен. Корените на неговата смелост, боен дух, самоотверженост и неимоверно чувство за дълг ни връщат в Русе, където е роден през 1854 г. От малък Иван Златев е будно момче, обича да учи и успехите не закъсняват. На двайсетгодишна възраст вече е взел всички необходими изпити и става учител. Като млад и интелигентен човек, който живее в угнетителната принуда на турското робство, той се интересува от политическата обстановка в страната и този интерес го кара да издири и да се включи в един от клоновете на Българския революционен комитет в Русе. При избухването на Руско-турската война Златев веднага се записва като доброволец. Преживява атаките на града, артилерийския обстрел и други тежки мигове. Подписаният мирен Сан-Стефански договор е сякаш лъч светлина, която трябва да даде на изтерзания народ поне за кратко отдих от войните. Но младежът не може да остане равнодушен към изпитанията, които предстоят на новоосвободеното Отечество. И през първата година на свободата, на 8 август 1878 г., постъпва на служба в Русчукска №23 пеша дружина. При откриването на Военното училище в София Иван Златев веднага се записва в първия му випуск, през 1879 г., завършва го и на 10 май е произведен в чин прапоршчик (по-късно същата година званието е преименувано в „подпоручик“). Зачислен е във Варненската №20 пеша дружина.
В дружината служи като ротен командир, завеждащ въоръжението, ковчежник и др., а през размирната 1879 г. е командирован в околностите на гр. Балчик да преследва разбойници, като след завръщането си е назначен за член на полевия военен съд за съдене на заловените разбойници и хората, които ги укриват.
.jpg)
Капитан Иван Златев
На 30 август 1882 г. е произведен в чин поручик. На 12 октомври 1884 г. с указ №41 се въвежда полкова организация в българската войска, според която 24-те отделни пехотни дружини са сведени до осем пехотни полка с по три дружини във всеки полк. Така Варненската №20 пеша дружина става Трета дружина от Осми приморски полк. За неин командир е назначен поручик Иван Златев. През зимата на 1884/1885 г. Иван Златев сключва граждански брак. На 30 август 1885 г. е произведен в чин капитан.
Когато започва Сръбско-българската война, той е командир на Трета дружина от Осми приморски полк. На 7 ноември полкът пристига на Сливнишката позиция, когато вече сражението е приключило. На 10 ноември българската войска извършва съсредоточаване и формиране на нови отряди във връзка с предстоящото общо настъпление. Дружината на капитан Златев се включва в обходния отряд на капитан Радко Димитриев, който настъпва към Цариброд. Настъплението на отряда започва на 11 ноември. Бойците на капитан Златев и на Втора дружина от полка атакуват височината и я завземат. Същият ден се получава заповед на 12 ноември частите да се укрепят на заетите позиции и да не предприемат никакви настъпателни действия, докато не пристигнат подкрепленията от Източна Румелия. Въпреки заповедта, нищожен повод става причина за започване на сериозни военни действия. Ротите от Втора приморска дружина, които са на позицията на връх Бабина глава използват като източник за вода извор, който се намира в долината по пътя за с. Паскашия. Сърбите обстрелват подстъпите към извора. Българските части отговарят и в продължение на един-два часа се поддържа непостоянен огън, който прераства в непрекъсната стрелба. Към 10:30 ч. са забелязани сръбски части пред фронта и по фланговете на позицията. При това развитие на нещата командващият позицията капитан Васил Делов заповядва на дружината на капитан Златев да заеме левия фланг в приготвените преди това окопи. Развръщане извършва и Четвърта плевенска дружина чието движение е възприето от сърбите като настъпление и те откриват огън.
При създалата се ситуация командирът на отряда към 14:30 ч. капитан Делов издава заповед да се извърши настъпление и да се прогони противника. Настъпват дружината на капитан Златев, както и Втора дружина от полка, Четвърта плевенска и Четвърта търновска дружини. Към 15:00 ч. се включва и Шеста батарея от Първи артилерийски полк. При подадения сигнал за атака Единадесета и Дванадесета рота се втурват стремително напред, а Девета и Десета роти се насочват към десния фланг.
В този момент командирът на Трета дружина капитан Златев с извадена сабя, на бял кон, води ротите от резерва в настъпление. Пада пронизан от вражески куршум в гърдите. По-късно вечерта умира.
На платото на Нешков връх, в пространство от около 250 – 300 м2 падат убити около 130 сърби, а ранените са около 140. От българска страна, освен капитан Иван Златев, са убити още 14 подофицери и войници, а 73-ма са ранените. Но всички ще запомнят устрема на младия капитан, тогава той е само на тридесет години, и извадената му сабя, която ги повежда към победата.
На 13 ноември тялото на Иван Златев е погребано на същата височина, неговите войници го заравят тъкмо там, като знак, че заръката му е изпълнена. Когато войната приключва, Приморският полк се завръща на същото място, за да отслужи панихида (около 4000 души) в името на своя капитан и боен другар. Запомнен е от своите войници като мълчаливият командир, който рядко говори, но същевременно делата му вдъхновяват.
Но пътят на приморци продължава… Труден, но славен. Идват още по-големи изпитания за воинските качества и бойния дух на воюващите. Започват балканските войни… България се бори, за да отхвърли смазващия диктат на Берлинския конгрес (1878). Значителни територии, населени с българи остават извън пределите на Отечеството и обединението им с Княжество България (от 1908 г. Царство България) и Македония се превръща в основна цел и на политиците, и на цялото общество. Неуспехът на Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. показва, че отговорът е друг. По-силен, по-смазващ... война. Жестока и безмилостна, насочена към вековния османски поробител. Балканските страни се обединяват в един юмрук, който ще изгони завоевателите на бащин дом, и родна стряха. Затова съвсем на място е изпратената нота на България на 30 септември от името на балканските съюзници, която поканва османското правителство да предостави в срок от шест месеца автономия на етническите малцинства в империята. В отговор, на 4 октомври, Цариград обявява война на съюзниците. България и Гърция, на свой ред, обявяват война на османците на 5 октомври, а Сърбия се включва два дена по-късно.
През Балканската война 1912/1913 приморци отново са в стремително настъпление. Този път техен командир е полковник Пантелей Киселов. Осми приморски полк се сражава в състава на Втора бригада на Четвърта преславска дивизия.
Пантелей Георгиев Киселов е български офицер (генерал от пехотата), герой от отбраната на Видинската крепост през Сръбско-българската война (1885), от сраженията при Гечкинли и Селиолу в Балканската война 1912/1913, а по-късно – от Тутраканската епопея (1916) в Първата световна война. Командир на Четвърта пехотна дивизия (1914 – 1918).
(Следва)
Откъс от албума „Приморци в атака”, подготвен за печат, по проект,
финансиран от Фонд Култура, Община Варна
|
