Мария ВЕСЕЛИНОВА
(Продължение)
Пантелей Киселов е роден на 23 октомври 1863 г. в гр. Свищов. Той е третото от шест деца в семейството на заможния търговец на зърно Георги Киселов и Томаица Дюлгерова. Фамилията идва от прозвището на бащата на Георги, бай Моньо – изкусен майстор-строител от с. Вишовград. Тъй като бил всякога сериозен и навъсен, всички започват да го наричат бай Моньо Киселия. Георги Киселов много държи на образованието на децата си и подготвя синовете си да продължат с търговията. Наред с уроците в класното училище, за децата е нает частен учител – даскал Георги Боров. Най-ученолюбив е Пантелей. Винаги сериозен, послушен и кротък, той обича науката и е любимец на баща си. Но търговията никак не му е по сърце. Постепенно у него се развива силно национално чувство. Несъмнено влияние за това оказва учителят Боров – голям патриот и член на местния революционен комитет. Бащата също подпомага родолюбивото дело.
В навечерието на Освобождението, на 28 юни 1877 г., руски части влизат в Свищов. По покана на Георги Киселов няколко руски офицери отсядат в семейната къща на Киселови. Пантелей е силно впечатлен от руските солдати – униформите, пушките, разказите им за битки предизвикват у него странни усещания и съвсем скоро той решава, че ще се посвети на военното дело. Като узнава, че в София се открива Военно училище, той поисква да кандидатства. Баща му приема избора на сина си, дори търси съдействие на руски офицери и получава обещание от генерал Бобринов, бъдещ началник-щаб на българските войски, че ще даде препоръка, каквато се е изисквала заедно с полагането на изпит. Пантелей започва да се подготвя, но се случва нещастие: баща му губи няколко решаващи сделки и от притеснение за поминъка си се разболява и умира. Въпреки това момчето не се отказва от желанието си, издържа успешно изпита и през 1880 г. е приет във Военното училище.
Малко след като се връща в Свищов, при нелепа детска игра, най-малкият му брат Ангел го прострелва по невнимание с револвер в корема. Раната не е сериозна, но поставя под въпрос постъпването на Пантелей в училището. Генерал Бобринов се застъпва за него и мястото му е запазено, докато се възстанови. Още неукрепнал, слаб и изтощен, Киселов пристига в София. Въпреки вида си, той уверява началството на училището, че ще се справи и ще навакса. Така и става. Бързо настига връстниците си, калява се и се превръща в издръжлив юнкер, готов за нелекия живот на войника.
След тригодишния срок на обучение, на 30 август 1883 г., мечтата на Пантелей се сбъдва: той е произведен в първи офицерски чин подпоручик. Получава назначение в родния си град Свищов, в Петнадесета пехотна ломска дружина. Бойното си кръщение получава през Сръбско-българската война, когато е назначен за командир на рота в Трети пехотен бдински полк и се отличава при защитата на Видинската крепост. Една трета от личния състав на ротата излиза от строя, но позицията е удържана и нахлуването на противника в Северна България е осуетено.
На 24 март 1886 г. е произведен в чин поручик, с година старшинство, както всички участници в Сръбско-българската война, и е назначен за ротен командир в Тринадесети пехотен рилски полк със седалище в гр. Кюстендил. От 1 януари 1888 г. е капитан. През 1896 г. е назначен за командир на Свищовския граничен участък.
На 1 януари 1899 г. е произведен в чин майор и заминава за Варна като командир на дружина в Осми пехотен приморски полк. На 1 януари 1904 г. получава чин подполковник и заема длъжността помощник-командир на полка. Хвален често от началството си, през 1906 г. е предпочетен пред мнозина, за да бъде назначен на длъжността комендант на София. Две години подполковник Киселов въвежда ред в столичния гарнизон.
.jpg)
Генерал Пантелей Киселов
През 1908 г. Щабът на нашата армия решава да изпрати кандидатите за командири на полкове на стаж за една година в чужбина, в старите европейски войски, за да придобият знания и умения. Един от осмината щастливци е и Киселов. Той заминава за Франция и е прикомандирован към Осемдесет и втори пехотен полк, квартируващ в гр. Монтаржи.
Непосредствено след завръщането си в България е назначен за командир на Пети пехотен дунавски полк в Русе и на 1 януари 1910 г. е произведен в чин полковник. Остава там до 1912 г., като успява да спечели любовта и уважението на войниците си и на русенската общественост. На 10 март 1912 г., в навечерието на Балканската война, е преведен във Варна като командир на Осми пехотен приморски полк. При обявяване на войната с Турция, на 5 октомври 1912 г., полкът на полковник Киселов влиза в състава на Втора бригада от Четвърта пехотна преславска дивизия към Трета армия, съсредоточена източно от Ямбол. Първият бой е на 9 октомври при с. Селиолу. С две дружини от полка си Киселов е изпратен в предната охрана на бригадата. След обстрел от турски батареи полковникът решава да не чака другите две дружини, заповядва да се развее полковото знаме и настъпва право към селото, над което се е окопал противникът. Целта му е да заеме селцето, чиито къщи са отлично прикритие, а покрайнините са подходящи да се превърнат в изходна позиция за атака. Замисълът е изпълнен. Турците се опитват да спечелят нощта и да се укрепят по-добре, но българите настъпват и на мръкване първите редици на полка вече са на 300–400 крачки от турските окопи. Следва страховита атака „на нож“. Врагът е изненадан и обърнат в бягство накъдето му видят очите. Неприятелската позиция е превзета. В този бой полк. Киселов проявява настойчивост, бързина и правилно разбиране и оценка на обстановката, а от Осми приморски полк започва неговата бляскава кариера на военачалник.
Първата световна война е епопея на подвига и саможертвата на българските войници, подофицери и офицери — тъжна за България поради несправедливите клаузи на Ньойския договор. Участието на България в Първата световна война е естествено продължение на борбите на българския народ за национално освобождение и обединение, каквито са и предишните три войни след Освобождението. Българската войска воюва за освобождаване на българските земи, населени с българско население.
Участието на България в Първата световна война не бива и не може да се забрави в името на 105 хилядите убити и повече от 150 хиляди ранени синове на майка България. Не бива и не може да се забравят подвигът и победите на българските воини в тази война.
Да помним загиналите от Осми пехотен приморски полк в Добричката епопея от 5 до 7 септември 1916 г. начело с командира на полка полковник Панайот Минков от Ловеч. Освен него са убити или умират от раните си двама поручици, трима фелдфебели, петима старши подофицери, четирима младши подофицери, четирима ефрейтори. След неговата смърт командването на полка се поема от полковник Никола Свещаров, също изпълнил докрай войнския си дълг и загинал геройски на поста си.
Това са приморци от Варненския полк – български герои офицери, подофицери и войници, сражавали се край Добрич от началото на боевете, от подвижния резерв на Варненския укрепен пункт начело с генерал Тодор Кантарджиев. Те освобождават града на 4 септември 1916 г., а на следващия ден първи посрещат атаката на руските войски, в това число руската кавалерия, и ги разгромяват с пушечен и артилерийски огън, като правят същото до самия край на боевете на 7 септември, проявявайки масова храброст.
Командирът на полка полковник Панайот Минков дава личен пример. Той е неизменно начело на приморци в Добричката епопея. Водят се изключително тежките боеве в защита на току-що освободения Добрич от идващите от север руски, румънски и сръбски войски. На десния фланг на българските позиции се сражава Оси пехотен приморски полк. На 6 септември привечер неговият командир полковник Панайот Минков получава заповед да настъпи и да атакува противника там, където го срещне. Командирът на, който е началник на страничното прикритие, още сутринта напуска Айдън Чухе и в боен ред приморци настъпват към Чаир Харман. Късно през нощта продължават до гребена на хълма, два километра източно от Геленджик и Минков изпраща към селото офицерски патрул. Узнал, че селото е заето от противника, той решава да използва нощта и мрака, за да го завладee отново, и нарежда през нощта на 7 септември селото да бъде атакувано първо от щурмовата рота, а след нея сам повежда Четвърта дружина от полка. В завързалата се жестока престрелка с руските нашественици той е тежко ранен, но отказва да напусне строя. В селото са заловени пленници от Дванадесети и Седемдесет и трети румънски и Двеста четиридесет и трети руски пехотни полкове. Благодарение на решителните действия на Осми приморски полк е подсигурен десният фланг на добричките войски. Успешната нощна атака „на нож“ разпилява заспалите руски войници край селото, а боевете са известни още като „Сливница при Добрич“. Командирът на Осми приморски полк полковник Панайот Минков се лекува от раните си в Александровската болница в София, където умира на 30 септември 1916 г. Погребан е в столицата. На загиналия приморски командир е кръстено добричкото село Панайот Минково. Там е поставена паметна плоча със следния текст:
„ДОБРИЧКА ЕПОПЕЯ
5 – 7 СЕПТЕМВРИ 1916
През есента на 1916 г. започва
освободителния поход
на Трета българска армия
в поробена Добруджа.
В землището на село
ПОЛК. МИНКОВО
се водят кръвопролитни
боеве срещу румънски
и руски войски,
завършили с победа
на българското оръжие.
От признателните потомци“.
Командването на Осми приморски полк се поема от полковник Никола Свещаров - героят с победи при Селиолу, Караагач и Чонгора през 1912 г. над турците, при Злетово и Калиманци през 1913 г. над сърби и черногорци, при Топра Хисар и Узунлар през 1916 г. над румънци и руснаци.
Полковник Никола Свещаров е роден през 1866 г. в Ески Джумая (дн. Търговище). Участва с Осми приморски полк в Сръбско-българската война като доброволец (1885), в Балканската война (1912/1913), в Междусъюзническата война (1913) и в Първата световна война в Добруджа (1916).
На 22 октомври 1916 г. Осми приморски полк се включва в преследването на разгромените войски на противника и настъпва на север към линията Абдулах - Омурча. Изтласква руските ариергарди в боя при село Омурча и ги преследва, като достига на около 3 км северно от жп линията Кюстенджа – Черна вода. При село Назърча на 23 октомври 1916 г. са разбити две руски дружини и са пленени 4 картечници и 96-има руски войници, като останалите са преследвани с огън на север.
В „Историята на приморци“ тази атака е описана по следния начин: „Противникът обаче упорито защитаваше позицията си. За да се облекчи нейното завладяване, полковник Свещаров нареди да се изпрати 7-а рота от дружинната поддръжка в обхват на неприятелския ляв фланг. Противникът едва дочака приближаването на веригите до 400 метра и в момента, когато те се вдигнаха за удар с нож, той напусна позицията си и в голям безпорядък отстъпи по посока на с. Назарча. Приморци се втурнаха по следите му да го преследват и не давайки му възможност да се опомни, го застигнаха в окрайнината на с. Назарча, гдето плениха 4 картечници и 96 руски войници“. Цената на тази победа е висока. При атаката на село Назърча пада убит от руски шрапнел командирът на полка. „Започнал своята служба като млад офицер в средата на приморци, той се срастна с техния дух и традиции, закрепна и възмъжа в службата, преминавайки всичките нейни етапи, докато пое най-после и командването на полка. Обичан от подчинените си, той успя да възпита в ред поколения чувства на обич към Родината и съзнателна готовност да се пожертват при върховни изпитания за нейните идеали. Доблестен войн, той бе съумял да спечели сърцата на подчинените си, които води към победи при Селиолу и Караагач, при Чогора и Злетово, при Топра Хисар и Узунлар. Той видя поражението на врага, дошъл от север и при Назарча, но тук, при преследването, той бе поразен от шрапнелен куршум и склопи очи спокоен, че неговите приморци ще изпълнят своя дълг докрай.“
Паметта е завинаги!
След подполковник Панайот Минков това е вторият боен командир, който полкът губи във войната в Добруджа. И двамата стават жертва на руските нашественици.
Полковник Никола Неделчев Свещаров е погребан в Добричкото военно гробище до другите български герои, защитници на Родината. Той дава името на днешното добричко село Полковник Свещарово.
Командването на полка поема старшият дружинен командир подполковник Стефан Николов.
И пътят на Осми приморски полк продължава…
През 1894 г. във Варна пред Съборния храм е изграден Паметник на падналите чинове от Осми приморски полк в Сръбско-българската война, върху чиято западна страна е паметната плоча на капитан Златев. На негово име са кръстени няколко улици в страната. А имената на загиналите войни от Осми приморски полк ще четем по стените на паметниците и ще поставяме цветя в знак на благодарност за смелостта им, за саможертвата им в името на свободата и човешкото достойнство. И никога няма да забравим подвига им, никога няма да забравим героите… Неизброими са незнайните войни, вдъхновените учители, бедните селски момчета и мъже, оставили имот и деца, за да отдадат живота си в името на идеала за национално обединение, за да се бият за Отечеството си, за нас.
Откъс от албума „Приморци в атака”, подготвен за печат, по проект, реализиран с финансовата подкрепа на Община Варна чрез Фонд „Култура”.
|
