Хатшепсут – коварна мащеха или велика владетелка на Египет

culturespace.bg Когато в един горещ и прашен ден в началото на 1927 г. американският археолог и египтолог Хърбърт Уинлок (през цялата си кариера той е отдаден на Музея на изкуствата „Метрополитен“ в Ню Йорк) работи в Дайр ал-Бари, комплекс от древноегипетски погребални храмове и гробници, разположени на западния бряг на Нил, срещу Луксор, той остава поразен от намерените в голяма яма натрошени статуи с извадени очи, отсечени глави, изтръгната „кобра“ –символ на царската власт, от мраморното чело… и всички признаци на оскверняване. За древните египтяни фараоните са били богове. С какво може да се оправдае подобно богохулство? Статуите са на Хатшепсут, шестият фараон от 18-ата династия, една от малкото - и безспорно най-успешната - жени, управлявали Египет като фараони. Доказателствата за нейното забележително управление (около 1479 – 1458 г. пр.Хр.) се появяват едва през XIX век. Обикновено фараонската линия е преминавала от баща на син, за предпочитане – син на царицата, но ако няма такова потомство, на сина на една от „второстепенните“, или „харемните“ съпруги на фараона. Хатшепсут – и друга по-малка дъщеря, която очевидно е умряла невръстна – се смята за наследница, защото Тутмос I е имал и двама сина с кралица Ахмес, но и двамата също са починали. Така синът на второстепенната съпруга Мутнофрет е коронясан за Тутмос II. Накратко (и вероятно за укрепване на кралските кръвни линии на това „дете от харема“), младият Тутмос II се жени за полусестрата си Хатшепсут, което я прави кралица на Египет на около 12-годишна възраст.. Историците обикновено описват Тутмос II като крехък и неефективен – точно такъв човек, какъвто би могъл да върви по свирката на ужасната Хатшепсут. Но обществените паметници изобразяват една послушна Хатшепсут, която стои подобаващо зад съпруга си. Тя му ражда дъщеря Неферър (единственото ѝ известно дете), но не успява да изпълни по-важното задължение: да роди син. Така че, когато Тутмос II почива млад (около 1479 г. пр.Хр.), вероятно на 20 години - тронът отново отива при „дете от харема“. С надлежното име Тутмос III, това дете е предназначено да се превърне в един от великите воински царе на Египет. Но по време на смъртта на баща си той вероятно е бил бебе, „ястреб… все още в гнездото“ – и се е смятал за твърде млад, за да управлява. Тутмос III е бил роден от Изида, по-малка царица от харема, и е имал всички права на престола, но поради крехката му възраст Хатшепсут е действала като регент на младия цар. Поне през първите няколко години от управлението на доведения си син. Но в края на седмата му царствена година тя е коронясана за фараон и приема пълната титла по царския протокол, приет от египетските владетели. Хатшепсут и Тутмос III сега са съвладетели на Египет, като Хатшепсут е доминиращ цар. Дотогава Хатшепсут е била изобразявана като типична кралица, с женствено тяло и подходящо женствени дрехи. Но след кратък период на експерименти, който включва комбиниране на женски образ с кралски (мъжки) регалии, официалните ѝ портрети започват да показват Хатшепсут с мъжко тяло, носещо традиционните регалии от килт, корона или покривало за глава и фалшива брада. Това отговаря на египетската художествена концепция, която показва нещата не такива, каквито са, а такива, каквито трябва да бъдат. Като се изобразява като традиционен цар, Хатшепсут смята, че това е основание да стане такъв. Поради пола си Хатшепсут трябва да е знаела, че нейната легитимност като фараон е слаба. Вероятно поради тази причина тя приема новото име Мааткаре, което буквално се превежда като „Истината е душата на Слънчевия Бог“ . ‘Маат’ е древен египетски израз за ред и справедливост , установен от боговете . Като взема такова име, Хатшепсут уверява поданиците си, че тя е законен владетел, който може да говори с боговете. Хатшепсут никога не обяснява защо е заела трона или как е убедила елита на Египет да приеме новата ѝ позиция. Съществен елемент от нейния успех обаче са група лоялни служители, умело подбрани, които са контролирали всички ключови позиции в нейното правителство. Най-виден сред тях бил Сененмут, който се грижел всичко да върви нормално и е бил учител на Неферър. Традиционно египетските царе защитават земята си срещу враговете, които дебнели по границите на Египет. Но по времето на Хатшепсут царял мир, а външната ѝ политика била насочена към търговия, а не към войни. И все пак сцените по стените на нейния храм Дайр ал-Бари в западна Тива разкриват, че тя е провела кратка, успешна военна кампания в Нубия. По-подробните сцени показват морската търговска експедиция на Хатшепсут до Пънт, търговски център (в момента не съществува) на източноафриканския бряг отвъд най-южния край на Червено море. Злато, абанос, животински кожи, бабуини (жълт павиан) са донесени в Египет заедно с 31 живи дървета смирна (дърво, от което се получава смола с приятен аромат), чиито корени били внимателно съхранявани в кошници по време на пътуването и които били засадени в градините на Дайр ал-Бари. Възстановяването и строителството са важни царски задължения. Хатшепсут твърди, че е възстановила щетите, нанесени от хиксоските (азиатските) царе по време на управлението им в Египет. Тя предприема обширна строителна програма. В Тива това се фокусира върху храмовете на нейния божествен баща, бог Амон-Ра. В храмовия комплекс в Карнак тя реконструира хипостилната зала на баща си. Червеният параклис на Карнак, който е замислен като светилище за барове (за почивка на боговете), бил е облицован с резбовани камъни, които са изобразявали значими събития от живота на Хатшепсут. По-късно тя нарежда изграждането на два обелиска, за да отпразнува 16-ата си година като фараон. Най-голямото ѝ постижение е нейният храм Дайр ал-Бари; проектиран като погребален паметник на Хатшепсут, той е бил посветен на Амон-Ра и е включвал поредица параклиси, посветени на Озирис, Ра, Хатор, Анубис и кралските предци. Хатшепсут е трябвало да бъде погребана в Долината на царете, където тя удължава гробницата на баща си с нова гробна камера, така че двамата да лежат заедно. Статуя на Хатшепсут в Музея по изкуствата "Метрополитен", Ню Йорк Към края на управлението си Хатшепсут позволява на Тутмос да играе все по-важна роля в държавните дела. След смъртта на Хатшепсут през 1458 г. пр.Хр., нейният доведен син, тогава вероятно още в началото на 20-те си години, най-накрая се възкачва на трона. Тутмос III, а след това и синът му Аменхотеп II, систематично премахват нейния образ от паметници, релефи, статуи, картуши и от официалния списък на египетските владетели. По-рано се е предполагало, че Тутмос мрази мащехата си и това е акт на отмъщение. Тази теория сега се пренебрегва от някои историци, тъй като Хатшепсут отглежда Тутмос като свой наследник, вместо да го убие. Нещо повече, той е бил началник на армията – позиция, дадена му от Хатшепсут, и никога не се е опитвал да свали мащехата си от престола. Но фактите са си факти. Унищожаването на нейните паметници, извършено с такава явна ярост, е почти универсално интерпретирано като акт на дългоочаквано и горчиво отмъщение от страна на Тутмос III, който, пише Уинлок, „едва можел да чака да отмъсти на мъртвите за това, че не се е осмелил в да го стори приживе“. Въпреки многобройните теории, повечето съвременни египтолози се съгласяват, че усилията за заличаване на царуването на Хатшепсут са свързани с опасенията на Тутмос III относно наследяването на властта след смъртта му. Има ли някаква заплаха за легитимността на собствения му син Аменхотеп II, който всъщност го е наследил? Вероятно. Но Питър Дорман (роден 1948 г., епиграф, филолог и египтолог) смята, че нестандартното управление на Хатшепсут може да е било твърде успешно, опасен прецедент, и „най-добре да бъде изтрито“, предполага той, „за да се предотврати възможността друга могъща жена някога да се вмъква в дългата линия на египетските царе мъже“. Историята на Хатшепсут вероятно никога няма да бъде пълна. „Тя е като айсберг“, казва Джойс Тилдсли, учен и автор на биографията от 1996 г. „Хатшепсут: Женският фараон“. „На пръв поглед знаем доста много за нея. Но има толкова много неща, които не знаем“. Тилдсли вярва, че Хатшепсут може да е осъзнавала своето изключително място в историята. „Това е само предположение“, казва тя, „но мисля, че тя е била почти наясно, че може да бъде забравена или че нейните действия ще бъдат разбрани погрешно“. Към края на управлението си Хатшепсут издига още два обелиска в Карнак. На единия надписът гласи: „Сега сърцето ми се обръща, докато мисля какво ще кажат хората – онези, които ще видят моите паметници след години и които ще говорят за това, което съм направила“.  Подбор, превод и редакция: М. ВЕСЕЛИНОВА