Георги ВЕНИН
Днес е денят, в който България дава на света един Апостол. Неговото раждане е рождество на надеждата.
Без раждането на Васил Кунчев нямаше да го има раждането на Апостола Левски. А то значи – раждането на българската голгота към свободата!
Без раждане няма живот.
Без достоен живот няма безсмъртие.
И 18 юли е първата брънка от възшествието, което изходи пеш Дяконът на Отечеството, геният на неканоничната българска святост!
Според Ваклуш Толев, Левски свещенодейства само пред един олтар – народа; дава на людете само едно причастие – революцията; обрича и дава само една жертва – себе си!
Не неизбежният край му дава величие, а величието на неговото дело му отрежда достоен край – такива жертви не се оплакват – нарича богословът, – а се митологизират!
Какво е житието на този Апостол?
Бащата Иван Кунчев е майстор-гайтанджия, справедлив, пожертвователен, състрадателен и отзивчив; рус, здрав, среден на ръст.
Дядото по майчина линия Кара Иван (Иван Тахчиев) е майстор на чешми и калдъръми.
Майката Гина се омъжва рано и ражда пет деца. Васил е на 14, когато умира баща му. Характер, хладнокръвие, смелост и воля наследява от майка си.
Но сякаш и от съвкупния народен ген.
И щом в ретортата на наследяването, щом в глъбините на българския геном е могло да се зачене такава личност, значи има надежда, значи има потреба от нашето семе в световната нива!
Марко Семов казва за него:„Левски бе лично повикан от съдбата на България! Дякон Игнатий, на чиито плещи Провидението е възложило да бъде главният апостол на българската национална революция, е един от посветените духове в новата ни история. Той доброволно приема и избира пътя си, който в очите на непосветените изглежда само като жертва, защото е разбрал, че това е не просто индивидуалният неотменен избор на неговата душа, но и вярната посока за постигане на възкресението и възраждането на националния дух“.
Левски е нашето, българско свето причастие. Жертвата и саможертвата. Нашият агнец или козел опущения.
Безумец ли беше Левски? За тесногръдата мисъл саможертва без сигурност в успеха изглежда като обикновено самоубийство.
Но ако Буда, Иисус, Гарибалди, Ботйов и Левски чакаха да се изпълнят някакви сгодни условия, та да се жертват, нищо в света нямаше да се промени. Защото все пак тук има някакво, прощавайте, еснафско сметкаджийство… и, ако щете – честолюбие. Напротив, истинската саможертва – и истинската свобода! – не знае предпазливи ограничения: тя е безкористна.
И самият Левски го потвърждава:„… Ний, дейците, сме си посветили живота на отечеството, да работим за толкова милиона народ. Трябва да се мисли зряло да не изгубим и сега – правило се е, захващало се е, трябва да се съветуваме един други и да се слушаме; да избегваме даже и най-малка гордост. Да не присвояваме на себе си нищо, но да го отдаваме на народното ни тогавашно свободно решение. Всеки, каквото заслужи, то не му се изгубва: било, каквото било – добро или зло“.
В едно интервю проф. Дойно Дойнов, многогодишен председател на Общонародния комитет „Васил Левски“, разсъждава на глас:„… как едно момче от Карлово, което не е учило университети, не е израсло в среда, която да го подготви, стигна до тези резултатни идеи за организацията на българския народ, за политическото устройство на страната след Освобождението, до мечтата за демокрация. … загадка си остава природата на този човек. Как така той е съвършеният, хомогенният образ и в нравствено, и в идейно, и в поведенско отношение. Толкова много хора шестват през нашето Възраждане, получили образование и на Запад, и на Изток… а ренесансова личност е той… подобен на Жана д’Арк“.
Но професорът тъжно добавя, че ако Апостола бе доживял Освобождението, вероятно щеше да има съдбата на Щастливеца…
Само Хайтов си позволява да зададе въпроса бил ли е Левски щастлив. (Въпреки онова страховито „Народе????“, с четирите въпросителни.) И родопският сладкодумец сам отговаря: „Мисля, че Левски е бил щастлив, дори много щастлив. Той е бил така дълбоко вдаден в своята мисия, че съвсем логично е всичко, извършено за постигането й, да му е доставяло наслада и най-висше удовлетворение. Само така може да се обясни свръхестествената му неуморимост, издръжливост и вътрешно съзвучие“.
Лесно ли му е било? Не. Не се ражда Васил Кунчев разсъдлив, трезв, практичен и организиран. Това добре е уловил Захарий Стоянов. Ето го и този прочут епизод, който с потресаваща яснота ни показва какви чутовни усилия е трябвало да положи водачът на българската революция, за да потуши буйната си кръв, да стегне водопада на емоциите си между бреговете на едно планувано русло и да превърне изстъпления си нрав в хладнокръвен, методичен и бдителен характер, потребен на всеобщото дело…:„Разказват очевидци, че когато един път сръбският княз отишъл на смотър на българската чета… запитал някои от момчетата каква е целта на тяхното военно обучение. Раковски, който имал най-голям интерес от благоволението на правителството и който освен чистия патриотизъм знаел и дипломатическите тънкости, отговорил верноподанно на сръбския господар, че целта на момците не е друга никоя, освен да помогнат сами на себе си, частно.
– Изверг! – извикал нашият герой и турил ръка на револвèра си, без да вземе пред вид височайшето присъствие на светлата особа, дисциплината и лицемерното благоприличие“.
Левски по чудо не улучва Раковски.
„Свободата и благоденствието на неговото отечество – пише медвенчанинът, –чистосърдечието му и непривикването да се лигави пред високите особи принуждават ни да потвърдим истинността на тоя факт…“.
Ала и в ония времена този толкова земен и чист човек е имал своите хулители, предатели и безсрамни съдници, как иначе!. Вазов го вижда навсякъде гонен, всякъде приет. Той е най-предаваният българин. Предавали са го по време на комитетските му хождения. А след залавянето му кàта ден по трима-четирима негови сподвижници са чукали на каймаканските порти. Удряли са чела òземи и са вопили: „Издавам го, за да ми се присвои званието доносник!!“. Сред тях – и даскал Пиво от Сопот, братовчед на Левски, че и възпетият от Ботйов Петко Страшника…
Найден Геров го клейми, че лъже народа, че ще бъде свободен и му взима парите; подглася му Христо Георгиев, един от ктиторите на Софийския университет.
И „поругаване“, и „об-ругаване“ все иде от „ругаене“. Той сякаш няма човешки слабости, дори враговете му не забелязват у него нищо неуважително, а не е бил обичан от всички – бъркал им е работите и сметките.
Както вярата в Богочовека, така и вярата в Левски не бива да е упование за индулгенция, защото така е твърде евтина. Напротив, никаква истина, па била тя петънце връз измислените ни представи, не бива да покътва вярата ни. Тогава тя е истинска, тогава тя е твърд.
Искат да детронират страшния магьосник от Оз. Да сочат с пръст маломерността му. Магьосникът от Оз може да е на ръст колкото фъстък, но пак е величав дух. Защото лекува духа на колебливите. Вдъхва кураж.
Изтънява не само озонът. Изтънява съвестта ни.
Затова възгласът „Само Левски” трябва да се пише не с удивителен, а с въпросителен на края. Или с четири въпросителни!
В зората на новото хилядолетие избрахме Апостола на свободата за най-велик българин в едно състезателно наддумване по БиБиСи-калъп.
Левски обаче няма нужда от подобни преборвания.
Той е победил роба в себе си, показал е на българина, че може да е близо до Отца, и без да е в расо.
Все се мерим с него, но въпросът е доколко народ като нашия приляга и е достоен на, или за, този светъл, праведен и мъченически образ на Апостола, който ни рисува нашият мит за него.
И Левски, и останалите титани на възрожденските ни извисявания не са липси, а антиподи. Антиподи на това, което сме днес: уседнали и малко егоистични, без идеали и без достатъчно българска свяст.
18 юли – рождеството на Апостола Васил Иванов Кунчев – ни спомня, че имаме свещен дълг: да се надмогваме непрестанно, за да бъдем достойни за България.
И че не трябва да забравяме още непостигнатия му идеал – чиста и свята република!
Дали помним този най-съкровен негов завет?! Не изпитваме ли поне малко страхопочит пред портрета му, пред погледа му?
Днес, когато всеки държавник и всеки политик бърза да си украси кабинета с неговия лик, дали обреченият на свободата се чувства в по-голяма безопасност?
Не е зле покрай тези раболепни евроантлантически, либерални,съюзни и какви ли не метани да си спомним думите му: „Работим чисто български и не искаме вече да се водим по никого извън България“. И още: „… да бъдем равни с другите европейски народи, зависи от нашите собствени задружни сили“.
Амин.
|
