IN MEMORIAM Актьорът,

Сия ПАПАЗОВА Антон Павлович Чехов често казвал в приятелски кръг: „Човек цял живот трябва да изглежда такъв, какъвто е бил като гимназист“. Можем да сметнем това изискване за пресилено и нереално, ако през зрелите си актьорски години Данаил Мишев не беше точно това – тънък, строен, изпънат като струна. Без нито един излишен грам. Много знаещ, спорещ, момчешки избухлив, юношески сантиментален... С една дума – гимназист. А неговият забележителен глас! Най-хубавият глас във Варненския театър, а може би и в Републиката. Мъркащ, галещ, бълбукащ, обещаващ южни морета, едри звезди и мъжко покровителство. Между колеги, на шега и не съвсем, го наричахме „хормонален“. Глас, който се заражда в дълбините на едно гърло, търкаля там обли речни камъчета, гърми и си играе с тях. Един великолепен, природен, генетичен дар, може би от някой далечен прадядо – балканджия. Защото родът на Данаил Мишев е стар и балканджийски. Дори самият той е роден в полите на Балкана, в малкото, но забележително градче Ловеч. За първи път са залюлели люлката му на 5 януари 1936 г. Шестдесет и три години след онази люта зима, когато по тези места за последен път е минал Левски, мълчалив, загърнат в ямурлук, обзет от нерадостни предчувствия. А след него, грижливо и дискретно, виелицата е замела следите му... Данаил е първороден син на Динка и Тодор Мишеви, кротки и добри българи, занаятчии, които през целия си живот са изкарвали честно своя хляб с иглата. Детството му преминава сред будната и бедна махала „Дикисан“, където хората вечер тайно слушат радио, а на заранта се поздравяват с „Хитлер капут!“. Дори попът, забързан за утринната служба, развял черните поли на расото си, пътьом и набързо обменя с мъжете от местното кафене последни новини за фронта при Сталинград. Този махленски духовник няма нищо общо с позора на поп Кръстю. Малкият Данаил расте сред орляк от неумити хлапета. От време на време отваря по някой учебник под асмата, в дворчето с плочник, сред майчините цветя, в сянката на малката им скромна къща. Единственото мирно и тихо пристанище в онова разбунено време. Учи се добре, което е в областта на мистиката, като се има предвид времето, което най-скъпернически отделя за науките. Защото сред децата на „Дикисан“ в култ е издигната Играта и само Тя. По нрав той прилича на кротките си родители, но от време на време, когато го предизвикат или разсърдят, в него кипва кръвта на дядо му Дульо, баща на майка му, ковач-железар, с бурна биография, известен с непокорството си, пребиван в полицията и през 1923-та, и през 1925-а. Тогава в очите на Данил Мишев проблясват мълнии. Оттам наднича дядо му Дульо, борец за социална справедливост и голям инат. На дядо Дульовия ген Данаил дължи и фантазьорството, многознайничеството, пълната осведоменост по всички въпроси. Твърде възможно е на него да дължи и артистизма си, защото какъв артист е този, който не може да измисли една история, да преувеличи, да поукраси, красиво да излъже от сцената зяпналата го публика в салона. На баща си и майка си дължи скромното, философски сдържано, лишено от суета отношение към материалните блага, към парите и вещите... Веднъж грозно се скара на две учителки, които се опитваха насила да му дадат хонорар за някакво изпълнение. Данаил викаше от възмущение: „Аз пари от народния учител не вземам. Пред учителите аз изпълнявам безплатно“. Данаил Мишев завършва мъжката гимназия в родния си град. И както често се случва в живота на артиста, винаги има един учител по литература, който пръв пуска мухата да бръмчи в съзнанието на младежа, да тревожи сънищата му със сладкия копнеж по сцената. Това е учителят Хинов. Тук е място да кажем, че този учител е смутил душата на още един гимназист от Ловеч – Борис Луканов, по-късно известен варненски и столичен артист. „С Борето – казва Данаил Мишев – сме като омагьосани. От рождение сме все заедно. Той живееше през няколко къщи от нас. От първо отделение до края сме все заедно, в едно училище, в една паралелка. Където и да се обърна, все него виждам. Като дойдох във Варненския театър, гледам Борето е вече тук...”. – Значи ли това, че искаш да се огледаш за Борето и в София? – попитах го аз веднъж. – Всеки артист си има своя съдба. Моето място е тук, в този град, в този театър... – с достойнство и някак загадъчно ми отговори той. През 1954-та Мишев постъпва във Военновъздушното техническо училище – Горна Оряховица, което завършва успешно през 1958 г. И когато разправя, че разбира от мотори, двигатели, изобщо от самолетна техника, може да му се вярва. Тук няма никакво преувеличение. Той наистина разбира. Същата година кандидатства във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ и е приет в класа на проф. Филип Филипов. От август 1962 г. е в трупата на Шуменския театър „Васил Друмев“. Тук веднага забелязват природните му данни, особено гласа, за който стана вече дума. Младият артист получава награда на Националния преглед на българската драма и театър (1964) за ролите: Капитан Браво от „Почивка в Арко Ирис“ от Димитър Димов и Кирил от „Когато светлината се раждаше“. Тук, в този театър, Данаил изиграва и една злодейска роля – Поручика от „Бели нощи“ на Славчо Красински. Веднъж, непосредствено след премиерата, се нарежда на опашка пред една шуменска хлебарница и няколко чакащи бабички го наобикалят. „Я, гледай! Ами че ти си бил хубаво момче. Чуй сега какво ще ти кажем, баби. Недей повече да играеш лоши образи, защото хората ще те намразят и няма да ти дават топъл хляб...“. Забелязан е и от режисьора Любен Гройс, който има точно око и нюх към актьорската дарба. Той поканва Данаил Мишев във Варненския театър „Стоян Бъчваров“. Годината е 1964-та. Шуменските бабички-театралки със завидна прозорливост са забелязали нещо много съществено и важно. Нещо, което става съдба на актьора. Негова Голгота и Кръст. Данаил Мишев свързва изкуството си с най-големия и най-нерешения в естетическо отношение проблем по онова време, с горещите дискусии и прения, с така наречения „съвременен положителен герой“. Дето все го търсехме, все го чакахме, а той твърде рядко и в най-безличен вид ни спохождаше. Много даде от себе си Данаил на този герой. Много даде от своя глас, от душата си, от излъчването си на порядъчен и честен човек, за да го съживи и стопли, за да му вдъхне живот, кураж и сърце. И много взе този герой от Данаил Мишев. Много взе от младостта му, от органиката му, от енергията му. Известна истина е, че клишетата в областта на позитивното, особено в драматургията, сдържат изказните средства, не дават простор на въображението, консервират и умъртвяват добродетелите и ако актьорът не им се противопостави, те могат да изпият таланта му, да го превърнат в рупор, матрица, която произвежда лишени от правдивост и жизненост досадни копия. В борба с тези клишета, в търсене и намиране на разпилените в плявата зърна от разумност, искреност, правдоподобност преминава живота му на сцената. Може да се каже, че решаването на проблема за съвременната човешка положителност в театъра преминава през жертвената всеотдайност и нравственото сътрудничество на артиста Данаил Мишев, роден от майка, с божествен глас, темперамент, фигура на гимназист, на която би завидял самият Чехов. Защото друга известна истина е, че хората от край време свързват духовно прекрасния човек с мъжкото обаяние, с хубостта, с физическото съвършенство, с високото чело на Ботев, с разумните сиви очи на Левски... Данаил Мишев намира този герой и неговата неподправена нравствена сила в Димитър Кондов от „Комуната“ на Спас Левков. Тук, на тази територия, удобно, в целия си ръст се разполагат неговите данни и актьорски средства. Тук се събират в едно: благородство, безукорна човешка позитивност, земна, от плът и кръв, а не измислена от нечия развихрена фантазия. Този странен кмет, който в една тежка следвоенна зима създава първата професионална трупа във Варна, човек трагичен, с изпреварващи своето време урбанистични решения и идеи, намира своя аналог, своята проекция, своята реалност в творчески сътвореното от актьора Данаил Мишев. И ако актьорът в реализацията на този образ се стреми към нравствения идеал, зрителите му вярват и го обичат, и му избират от най-хубаво изпечения хляб, защото една от високите задачи на театъра е да внушава стремеж и движение към този идеал. Данаил Мишев се приближава доста плътно към съвременния герой, към неговата тревожна, неспокойна, конфликтна положителност. Това той постига в образа на Иван Антонов от спектакъла „Сако от велур“ на Станислав Стратиев, постановка на Станчо Станчев. Актьорът изразява многострадалната същност на интелигента чрез една иронична усмивка преди всичко към самия себе си, към собствената слабост и примирение, към собственото равнодушие и търпение, към благодушното свикване с безобразията в съвременния живот, към всичко онова, което се разполага домашно и уютно вътре в самите нас. И това познание за собственото несъвършенство също може да бъде израз на съвременна положителност, защото тревожи, предизвиква съзнанието и му напомня, че друга е мисията на интелигента, и изобщо на божественото творение – човек. Зрителите от нашия град обичат изкуството на Данаил Мишев може би и заради неговата романтична тръпка и лирична привлекателност. Арбенин от „Маскарад“ и Печорин от „Герой на нашето време“ на Лермонтов, Сирано дьо Бержерак от едноименната пиеса на Ростан, Живко от „Майстори“ на Рачо Стоянов... Образи, изградени от артиста с темперамент и благородна мяра, с мъжествено достойнство и нравствено великодушие. Тази романтична жилка не е случайна. Тя идва от дворчето, застлано с плочи, от витите улички на Ловеч, които още пазят тихите стъпки на Апостола, от легендите, свързани с този край, наситени с приказна героичност, юнашка дързост, с всичко онова, кътано от на-стари времена в пазвите на Балкана, прилежно събирано в бабините ракли... Данаил Мишев бе прекрасен и в паркетния герой Хигинс от спектакъла „Прекрасната моя лейди“ по Бърнард Шоу, постановка на Гриша Островски. Глезеното дете на цивилизацията, изтънченият и капризен учен, в чиито вени тече потомствено синя кръв... Внукът на железаря Дульо носи фрак на сцената леко и горделиво, с шик! Безукорно му стоят мундири, наметала, лачени обувки и всякакви други гиздила на мъжката благородническа суета. Леко преминава от образ в образ, като безгрижно сменя шпага, рапира, сабя... За да се приземи здраво, завидно устойчиво и зряло в образа на Андрей от „Живей и помни“ на Валентин Распутин, постановка на Цветан Цветков. Данаил Мишев е първият актьор, който прониква в тази трагична съдба. Великолепно изигра този сложен човек, страшно виновен пред Отечеството заради дезертьорството си. Безпаметно озлобление и мъки на съвестта, взети заедно... Но актьорът открива и нещо друго, съвършено ново. Нещо, което сега много вълнува и тревожи хората по света и разкрива бездна от въпроси: Дали светът също не е виновен пред Андрей? Дали не е виновен със своето най-зловещо, най-страшно, най-нечовешко творение – войната? Изобщо има ли нещо смислено и хуманно в това да се подлага на унищожително изпитание, на злодейски експеримент слабият, раним човек? Прозорливо, с изпреварваща интуиция актьорът Данаил Мишев напипва тази най-гореща, архисъвременна тема. Той иска милост за дезертьора, открива човешкото в него и тук полага своя акцент на артист, съвременник, гражданин, разтревожен до болка за планетарната съдба на мира. Защото войната със своята дълбоко антихуманна същност е нещо свръхнепоносимо, отвъд човешките сили. Априори. В това представление актьорът постига една от догадките на Толстой, великият старец, който отрича и заклеймява всичко, свързано с насилието и войната – Човекът трябва да се обича такъв, какъвто е, дори когато е паднал ангел, обикновен и грешен. Данаил донася на Варненския театър много награди: Награда от Друмевите тържества в Шумен (1967) Първа награда от Прегледа на историческата пиеса във В.Търново (1975) Два пъти награда Варна Притежава орден “Кирил и Методий” – I степен Заслужил артист (1981) Данаил Мишев зареди в съзнанието на много хора от нашия град високи примери на храброст и човешко достойнство. Те викат, водят, теглят обществото след себе си.