culturespace.bg
През ноември 1885 г. канадецът Гилермо Фарини (известен още като Уилям Ленърд Хънт) написва доклад за странен и мистериозен град, на чиито руини попада в пустинята Калахари. Той представя тези данни на Берлинското географско дружество, а през 1886 г. – и на Кралското географско дружество на Великобритания. През същата година дори публикува книга, в която описва откритието си: мистериозни скални образувания, които според него са останки от древен град. Той твърди, че градът е построен във формата на дъга, някои от неговите части са под пясъка, други са над него. Той не намира никакви надписи и предполага, че този град е на няколко хилядолетия.
През годините има много слухове около този доклад за древен град точно в центъра на Калахари, който сега е изцяло покрит с пустинни пясъци. Понякога дори местните хотентоти казват, че тук е имало град, който не е построен от тях. Историкът Густав Прелюд твърди, че Хотентотите са били готови да го отведат до руини в северната част на района и до още по-далеч – там, където някога са били открити скъпоценни камъни.
Много експедиции се опитват да открият отломките на града и да докажат, че историята на Фарини е вярна. С течение на времето обаче мистерията се превръща в легенда, макар някои да твърдят, че са виждали кариери и дори останки от кораби насред пустинята.
През 2016 г., е предприета друга експедиция до Калахари. Открити са стени и скали, които отговарят на първоначалното описание на Фарини. Все още обаче остава неясно дали тези структури са изкуствени.
Гилермо Фарини, пионерът на „Изгубеният град на Калахари“ и странните структури в пустинята Калахари.
Предполагаемото откритие на Фарини предизвиква огромен интерес сред изследователите. През последните 130 години най-малко 30 експедиции са кръстосвали пустинята Калахари в търсене на този изгубен град. Един проблем, който усложнява тези ранни търсения, е, че Фарини оставя много малко бележки и подробности за точното местоположение на находката си. Освен това той казва, че останките са наполовина заровени и следователно ще бъде трудно да се разпознае мястото.
През 1964 г. изследовател и академик на име А. Дж. Клемент проследява това, което смята за действителния маршрут на Фарини. Той не попада на останки от човешки селища, но открива необичайни скални образувания, направени от долерит. Долеритът е мафична, интрузивна магмена скала, която има междинен размер на зърното между базалт и габро.
Долеритът често се среща в диги, които са геоложки образувания, където разтопената скала прорязва по-стари скали, за да създаде потенциално стеноподобни структури. Дигите на някои скали, като долерит, образуват блокови, подобни на стена сегменти, които за необученото око може да приличат на древни градски стени.
Ей Джей Клемент предполага, че Фарини може да е попаднал на необичайно скално образувание, направено от долерит, вероятно открита дига, и може да е взел образуванието за изкуствена структура. А. Дж. Климент също смята, че по-голямата част от Калахари е твърде суха, за да е място на цивилизация поне през последните 15 000 години.
Експедициите продължават и до днес. Две от най-новите експедиции бяха стартирани през 2013 и 2016 г. През 2013 г. бе извършено търсене чрез изследователски проект, наречен Marcahuasi Project, който използва Google Maps, за да помогне да се открият всякакви аномалии, които биха могли да представляват изкуствени структури. Това търсене е може би най-високотехнологичното досега, но и то не показа нищо, което безспорно да е от изгубен град.
Експедицията през 2016 г. б организирана от Travel Channel и беше отразено в поредицата „Неизвестна дестинация“. Експедицията от 2016 г. също използва въздушни проучвания и радар, за да търси в пустинята Калахари признаци на древен град. Бяха открити някои необичайни скални образувания , които биха могли да бъдат градски руини – стени и скали, които отговарят на първоначалното описание на Фарини.
Едно основно възражение против съществуването на града е, че пустинята Калахари има невероятно сух климат, което прави малко вероятно древен град някога да е съществувал в песъчливото ѝ лоно. Повечето от пустинята е полувлажна до полусуха област, която обхваща по-голямата част от Ботсвана и части от Намибия и Южна Африка . Технически това е савана.
Тъй като е толкова сухо, в пустинята Калахари няма много човешки общности. Една човешка популация, за която е известно, че живее в Калахари, са хората сан, или „бушмените“. Бушмените са живели в тук от хиляди години и може би са сред най-старите непрекъснати човешки популации в света . Археологическите записи предполагат, че хората от Калахари са били предимно ловци-събирачи през по-голямата част от човешката история и има малко доказателства, че някога са имали селища, по-големи от малки махали.
Въпреки сухотата, има два основни източника на вода. Под района има обширен подземен воден резервоар. Река Окаванго, единствената постоянна река в басейна, е основен източник на вода. Блата изобилстват по бреговете ѝ – дом на изобилие от диви животни.
От друга страна, човешките цивилизации са процъфтявали в изключително сухи условия в други части на света, в някои случаи – по-сухи от условията в пустинята Калахари. Един особено интересен пример за пустинна цивилизация, или протоцивилизация, е каньонът Чако.
Чако е каньон в басейна на Сан Хуан в северозападния ъгъл на Ню Мексико. Това е много сух каньон, където основният източник на вода е от водния отток от върховете на скалите, който захранва река Чако през дъждовния сезон. Въпреки сухите условия, сложно човешко общество успява да процъфтява в него в продължение на няколко века.
Част от намерените структури
До 800 г. сл.Хр. предците пуеблоанци са заселили каньона и в рамките на няколко века са създали сложна система за напояване, използвайки водния отток от скалите. В крайна сметка те създават мрежа от големи и малки села. По-големите села или центрове са били свързани с големи къщи – многостайни структури, които може да са имали ритуално значение.
Една от най-важните от тези къщи е Pueblo Bonito, където търговските стоки от далечни земи и са били събирани от елитите като престижни предмети. Мястото вероятно е имало голяма ритуална важност, както и социално значение в обществото на предците пуебло.
Чакоанците не са построили истински градове, но са имали социално сложно общество и големи населени центрове, които са били поне с размера на големи села. Вложили са достатъчно труд и средства и за монументална архитектура. Всичко това – въпреки трудностите на бита в каньона.
Около 1130 г. суша удря каньона и до 1200 г. основните населени центрове на Чако са изоставени. Периодът между 800 и 1200 г. днес се помни като славно минало от съвременните потомци на пуеблоанците – древния народ Чако.
Това е пример за общество, което е успяло да създаде относително гъсто населени селища с монументална архитектура в много сух район, където такава цивилизация е малко вероятна. Ако това може да се случи в каньона Чако в древния югозапад на Америка, може да се случи и в пустинята Калахари в Южна Африка!
Въпреки че днес пустинята Калахари е суха, тя не винаги е била толкова суха. Преди около 10 000 години басейнът на Калахари е бил в близост до няколко големи езера и вероятно е бил много по-зелен и годен да поддържа много повече растителност.
Тъй като басейнът на Калахари е бил по-влажен преди 10 000 години, може да се предположи, че този изгубен град на Калахари е съществувал през тази епоха, а не през по-нови времена, когато районът е доста сух. Тези по-влажни условия преди 10 000 години биха направили съществуването на истински град по-вероятно.
Въпреки че това е възможно, досега няма намерени доказателства за големи селища в Южна Африка, датиращи от това време. Ако изгубеният град в пустинята Калахари е съществувал преди 10 000 години, това би било първото голямо човешко селище от тази епоха, открито в Субсахарска Африка.
Търсенето продължава…
|
