Мария ГЕНЧЕВА
На 7 ноември 1918 г. германска делегация с пет коли прекосява фронтовата линия, минава през опустошените земи на Северна Франция, промъква се през оголените дървеса на Компиенската гора и стига до малко градче, където ги чака с надменно засукани мустаци маршал Фердинанд Фош... По време на тридневните преговори той се появява само два пъти - отначало, за да попита германците какви са исканията им, и накрая – за да подпише договора. Държавният секретар в правителството на принц Макс фон Баден, Матиас Ерцбергер протака преговорите до максимално договорения предварително срок от 72 часа, но в края на краищата на 11 ноември сутринта полага подписа си и Компиенското примирие става факт.
Оръдията замлъкват; в необичайната тишина птички се опитват да запеят. Голямата война, една от най-тежките войни в човешката история, е приключила. Убити са повече от 15 милиона души. Танкове, картечници, бойна авиация, подводници, мини и газови атаки сеят смърт в апокалиптични мащаби. След прекрасната епоха в началото на XX век и след сребърния век на изкуството и литературата, цивилизованият свят стига дъното. И не се спря... Човешкият живот не струва нищо, цивилното население става заложник на смъртта...
А всичко започва с една грешка... На 28 юни 1914 г. Франц Фердинанд, наследник на Хабсбургския трон, заплаща с живота си за необмисления ход на Австрия да анексира Босна и Херцеговина през 1908 г. Дори начинът на неговото убийство не избягва изключителната смесица от трагизъм и абсурд, белязала разпадането на Австрия. Младият сръбски терорист не успява в първия си опит да убие Франц Фердинанд, като вместо него ранява шофьора на ерцхерцога. След като пристига в губернаторската резиденция и нахоква австрийските администратори за небрежността им, Франц Фердинанд, придружаван от съпругата си, тръгва да посети жертвата на атентата в болницата. Новият шофьор на кралската двойка завива в погрешна посока и връщайки на заден ход, спира пред смаяния убиец, който през това време гаси разстроените си чувства с алкохол на маса на тротоара пред кафене. След като самото Провидение му изпраща наново жертвите, този път той не греши.
Изстрелът на сръбския терорист отекна в сърцето на Европа и го взриви. Намеси се Америка... Намеси се светът...
Много млади хора, на 18-19 години, в зората на своя живот тръгват по пътищата на войната, като мобилизирани или доброволци... с една романтична представа за битки и победи, за героизъм и приключения... Първите гърмежи, първите атаки, калните окопи, зловещите облаци смъртоносен газ... и мъртви, много мъртви. Довчерашни другари, с които си споделял за момичето си, с които си се шегувал, с които си делил цигарата... днес вече ги няма... И изведнъж светът се срива като в кошмарен сън без край. За тези юноши краят на войната не е начало. Те никога няма да бъдат същите. Илюзиите, представите им, вярата в моралните ценности на един нормален мирен свят... не, те вече не вярват в тях. Едно поколение, изгубило пътя си, безпощадно търси смисъл в един следвоенен свят, в един друг свят. И се чувства изгубено...
И някак естествено се случва, щото в парижкия двор на Гъртруд Стайн – представителка на американския модернизъм, шофьорът, поправяйки колата й, недоволен от небрежността на младия си помощник, да му каже: „Всички вие сте изгубено поколение“. Близкият й приятел Ърнест Хемингуей взема това изречение и го включва в епиграфа на знаменития си роман „И изгрява слънце“ („Фиеста“). „Изгубено поколение“ става термин, събирателен за всички тези разочаровани млади хора, които след войната не могат да намерят своето място в един чужд, непознат свят.
Двадесетте години на миналия век група американски писатели емигрират в Европа, откриват сладостта на евтиния живот в следвоенния Париж, литературните кафенета, интелектуалните раздумки, говорят, пишат, пият... един „безкраен празник“ на сетивата и ума, на чувствата и на таланта... Така е в Европа между края на Първата световна война и Голямата депресия. Но защо са тук? Само заради скъпия долар? Не, тези млади американци, талантливи писатели, осъзнават, че домът и животът им не може да бъдат възстановени в „тези“ Съединени щати. Те трудно си представят едно невъзможно бъдеще в тази страна.
Бохемският начин на живот на интелектуалците се оказва много по-близък и по-приятен от живот в едно общество, лишено от вяра, със съмнителен морал. И се раждат техните романи, пълни с тревожни въпроси, труден делник, объркани човешки взаимоотношения – и с неистово желание за просто, обикновено щастие.
Ърнест Хемингуей, Скот Фицджерълд, Джон Дос Пасос, Томас Елиът, интелектуалката Гъртруд Стайн и нейният гостоприемен дом... това не е пълният списък... Но ми е любимият.
Истории на война. Истории в мир... Сцената на действието: от дълбоките коловози на военните пътища до уютните френски литературни салони, от арената на бикоборците в Памплона до тихите парижки кафенета... Чуват се стенанията на ранените войници, гръмкото „Оле“, оживените разговори, чукането на пишещата машина, синкопите на джаза... Страдаме с лейди Брет Ашли и нейната невъзможна любов с пострадалия от войната Джейк Барнс, насърчаваме Еймъри за битка за едно истинско бъдеще, изпълнено с нови възможности, съчувстваме на Фредерик Хенри и Катрин Барли, които търсят близост по време на война...
И всичко е толкова истинско, защото, както казва Константин Симонов (казал го е за Хемингуей, но важи с пълна сила за всички писатели от „изгубеното поколение“): Не всички харесват еднакво онази степен на откровеност, с която Хемингуей описва отношенията между мъже и жени. Но трябва да отбележим, че тези отношения интересуват Хемингуей само тогава, когато зад тях има любов или когато с тях започва любовта. Онова, което не е дорасло дотам… Хемингуей споменава, но не описва… Хемингуей сам насочи жизнения си път така, че да премине през няколко войни, макар че е могъл и да не ги преживее; външните обстоятелства не само не са го принуждавали към това, но по-скоро са му пречили… Имало ли е смисъл? Той е смятал, че има — за да може да напише истината…
Такива са тези писатели – откровени до болка, експериментиращи със структурата на изреченията, диалозите и разказа, понякога пестеливи, понякога разточителни... но винаги истински.
Благодарни сме им за това, че без да сме участвали в жестоката действителност на войната, преживяваме с героите им катарзис, за да посрещнем този труден и сложен живот с надежда; за това, че вече не сме същите.
|
