 На 22 септември 1908 г. е обявена независимостта на България от Османската империя, в чиято власт страната преживява пет века. Този акт става възможен 30 години след освободителната за България Руско-турска война от 1877 – 1878 г. На 3 март 1878 г. между Русия и Турция се подписва Санстефанският мирен договор, с който България отново се появява на картата на Европа след петвековно османско владичество.
Борбите на българите за свобода най-после са увенчани с успех. Но много преди 3 март, от името на Русия, Горчаков приема да участва в обща среща на Великите сили, на която да бъдат решени всички въпроси, които засягат европейските интереси. Инструкцията на канцлера Горчаков до Н. Игнатиев от 1 февруари 1878 г. гласи:
„При това положение на работите, струва ни се, че е мъчно да се издържи без изменение на програмата, която ви беше начертана за предварителен мир… Очертанието на границите на България и на държавите, които ще станат независими и които се увеличават с територия, ще влезе вероятно в категорията на политическите интереси, подлежащи на ревизия и чието решение сега може да бъде само временно и случайно.“
Горчаков налага договорът да бъде предварителен (прелиминарен), за да не се дразнят останалите Велики сили. Самите османски делегати не виждат смисъл от преговорите в Сан Стефано – защо да се изготвя договор, който после ще бъде променен от европейските сили? За британската и австро-унгарската дипломация съгласието на Горчаков за участие в бъдеща конференция прави ненужен всякакъв предварителен договор.
Целият Санстефански договор (сключен на 19 февруари/3 март 1878 г.) показва, че интересът на Русия е насочен към създаване на Велика България, докато към арменците, към Босна и Херцеговина и други области се проявява незначителен интерес. Това само засилва подозренията на другите Велики сили, че в лицето на България Русия търси удобен плацдарм за бъдещо завладяване на Цариград.
Естествено възниква въпросът – след като е ясно, че договорът ще бъде ревизиран, защо изобщо е съставен, при това с ясното съзнание, че той нарушава предварително поети ангажименти? Игнатиев намеква, че с този договор ще се осигури завинаги благодарността на българите към Русия, а тези, които го разрушат, ще загубят всякакво влияние сред тях.
Всичко това е важно, защото за решенията на Берлинския конгрес, за клаузите в договора, които отреждат на възторжената новоосвободена държава, след като бъде жестоко разпокъсана, васално подчинение, не са виновни интересите само на европейските велики сили; активна роля играят и интересите на Русия.
Съгласно решенията на Берлинския конгрес Северна България заедно със Софийски окръг се обособява в Княжество България. Южна, под името Източна Румелия, макар и с пълна административна автономия, остава под политическата и военната власт на султана. Македония, Беломорска Тракия и Одринско са върнати в пределите на Османската империя. През 1885 г. след блестящо подготвена и осъществена с мирни средства акция Северна и Южна България се обединяват. Страната обаче си остава княжество, васално на Османската империя.
След Съединението през 1885 г. България се развива с темпове, удивили тогавашна Европа. Възходът на младата държава е всестранен – в областта и на икономиката, и на образованието, и на културата, и на военното дело. Затова от година на година става все по-неприемлив и нетърпим нейният международен статут на княжество, васално на Османската империя.
Благоприятният момент настъпва през 1908 г. По това време, на 11 юли с.г., в Истанбул е извършен младотурският преврат. Временната дестабилизацията на Османската империя още повече улеснява българските планове. А правителството не пропуска случая да завземе с войска Източните железници, формално собственост на Турция, и да ги национализира. Така, получил конфиденциалното съгласие на австро-унгарския император Франц-Йосиф, на 21 септември 1908 г. княз Фердинанд се завръща с яхтата си от Виена в България. И направо от Никополското пристанище на Дунав се отправя към Търново, където на следващия ден – 22 септември – България е обявена за царство, а самият Фердинанд получава титлата цар на българите.
Признаването на българската независимост не става лесно и бързо. Но за разлика от Съединението през 1885 г., никой вече не смее да заплашва България с военна намеса. В началото на 1909 г. българската независимост е призната от Турция и Великите сили, а след това и от останалите европейски страни.
С един замах на 22 септември 1908 г. България се откъсва от орбитата на Османската империя и се провъзгласява за независима. С оглед на историческата традиция тя се връща към ранга на българската държава от епохата преди падането под османска власт, обявявайки се за царство, а на главата на нейния владетел княз Фердинанд е сложена царска корона.
|
