Ерик РИТЪНБЕРИ
(Medium)
•
Най-добрите писатели са казали много малко, а най-лошите – твърде много.
— Буковски
Съвременното общество е препълнено със самопровъзгласили се „поети“, които се наслаждават на назоваването, но произвеждат много малко поетичен огън. Голяма част от онова, което днес се представя като поезия, мирише на самосъжаляващи се признания, облечени в одеждата на „артистично изразяване“. То се фокусира върху временното и се съобразява с повърхностните тенденции и крехката чувствителност на културата, обсебена от идентичността.
Голяма част от днешната поезия е малко повече от угаждане на личните особености, поради което всичко е толкова безкръвно и церебрално, и лишено от всякаква сила да разтърси или да разбуни душата. Не е изненадващо, предполагам, че в тази епоха, взряна в пъпа, където „личната идентичност“ е издигната като свещен идол, светилищата на творческата мисъл са очукани от задушаващи идеологии.
С възхода на социалните медиуми станахме свидетели на появата на нова, несериозна мода, наречена „Instapoetry“ – форма на клиширани стихове, създадени за бърза консумация и визуална привлекателност. Този вид причудлива, модерна поезия, толкова обичана от неграмотната тълпа, се грижи за мимолетните емоции, разменяйки дълбочината и съдържанието на истинската поезия за елегантната лекота на превъртащ се екран.
Оформена от платформи, които възнаграждават краткостта и простотата, тази поезия често избягва интензивността на смисленото ангажиране със сложни теми и вместо това предпочита повърхностна естетика, която утешава, но рядко провокира или предизвиква вътрешния живот.
Във фантастичната статия на Брук Кларк, озаглавена „Нарцисизмът на съвременната поезия“, той пише: Нарцисизмът е безкрайно възобновяем ресурс и хората няма да спрат да пишат стихове за собствените си преживявания и емоции. Всъщност само през последните няколко години платформи като Instagram позволиха значително увеличаване на броя хора, които четат и пишат поезия. Това създава широк, но плитък поетичен свят, в който все повече и повече хора правят едно и също нещо: говорят за себе си. Разширяването на ехокамерата е страхотно, но все още е ехокамера.
Много от днешните така наречени поети възприемат света през изкривена, солипсистична призма. Те се вкопчват отчаяно в собствените си малки, енорийски драми и изоставят всеобхватните, универсални течения, които придават на поезията нейната истинска сила и резонанс. Те са затънали в плитката кал на собственото си его, твърде уплашени или твърде слепи, за да се потопят в дълбините на своето същество, където трансцеденталното злато чака да бъде изровено.
Съвременните поети сякаш напълно са изгубили от поглед вечната мъдрост на великите майстори. Т.С. Елиът отбелязва, че „поезията… не е израз на личността, а бягство от личността… прогресът на твореца е непрекъсната саможертва, непрекъснато изчезване на Личността“.
Погрешното схващане на Елиът за бягство от личността не е свързано с изоставянето на себе си, а по-скоро с навлизането в него. Мнозина погрешно бъркат личността (нещо като маска на актьор) със себе си, като ги третират като тъждествени. Под „себе си“ Елиът има предвид нещо подобно на духовна среда – „защото моето значение е, че поетът има не „личност“, която да изрази, а определена среда, която е само среда, а не личност, където впечатления и преживявания се съчетават по особени и неочаквани начини”.
Разбира се, това не означава, че поетът потиска или заличава вроденото измерение на паметта, чувствата и емоциите. По-скоро поетът ги усъвършенства и канализира във форма, която се издига над личния им опит. Както обяснява Елиът в „Традицията и индивидуалният талант“ (1919), поетът „се предава“ на творбата, като позволява на стихотворението да стои отделно от личността на поета.
Коулридж говори за поетичния гений като за „участие на общия дух“. За Пърси Биш Шели поезията е „израз на въображението“, способността, чрез която поетът надхвърля егото, трансформира любовта към себе си във универсална любов.
Шели отново:
Поезията побеждава проклятието, което ни принуждава да бъдем подложени на случайността на заобикалящите ни впечатления [и] възпроизвежда общата вселена, от която сме части и възприематели, и изчиства от вътрешния ни поглед филма на познатостта, който скрива от нас чудото на нашето същество.
Поезията днес често изглежда остаряла и неоригинална, защото толкова много пишещи, попаднали във вихъра на управлявана от екрана, консуматорска култура, дават приоритет на мигновеното разпознаване пред истинската дълбочина. Те се съобразяват с популярните вкусове, търгувайки със сурово, метафизично прозрение в плитките, угодни на тълпата чувства, като оставят духа ненахранен.
Но както Албер Камю предупреди: „Ако се адаптира към това, което иска по-голямата част от нашето общество, изкуството ще бъде безсмислено развлечение“.
Малко е чудно, че в съдържанието на днешните стихотворения, оформено от кухото ехо на масовата култура, липсва метафизическата храна, която е от съществено значение за духа. Този монотонен мейнстриймен стих улавя само крехки чувства и изобразява живота като прозаична рутина, ограничена в профанните граници на един свръхкомерсиализиран свят, изцяло лишен от духовна острота или трансцендентност.
Какво означава да си поет?
Крайният стремеж на истинския поет не е просто да изрази себе си, а да изрази отвъд себе си – да достигне над деликатното измерение на идентичността, да пробие воала на привидностите и да се бори с вечните истини, които текат като скрита река под всички неща.
Същността на цялата истинска поезия се крие в нейната способност да надхвърли маската на себе-то, да се издигне над фасадата на личността и да говори от името на вечната душа отвътре. Той свързва самотата на твореца и безкрайния дух на човечеството, пренася тайния пламък на едно сърце в безграничното единство на всички.
Поетите не са носители на творческа сила; те са нейни съдове, притежавани и ръководени от сили, по-големи от самите тях. Те придават форма на първичните символи на несъзнаваното, като оформят суровите, сенчести сънища на човешката душа в осезаеми изрази на красота и истина. Чрез тях безформеното става реално и скритите дълбини на съществуването се извеждат наяве.
Истинският поет е рядкост, „уникален и ценен актив за тази планета“, „несъзнателен вестител на първичната дума“, „жрец на невидимото“, възприемащ това, което другите не могат, визията му надхвърля тесните рамки на тълпата. Поетът стои наелектризиран, нефилтриран и в непоклатимо страхопочитание пред дълбоките загадки на вселената.
Робърт Фрост веднъж ни напомни: „Да си поет, е обстоятелство, а не професия“.
Връзката на поета с висшето царство подхранва неговото неподчинение спроти лютите ветрове на времето. Той не се повлиява от блестящите лъжи или евтините илюзии на възприемания свят. Истинският поет търси нещо по-дълбоко, нещо истинско, нещо вечно.
„Изкуството е вид вроден стремеж“, както ни напомня Карл Юнг, „който завладява човешкото същество и го прави свой инструмент… такъв, който позволява на изкуството да реализира целите си чрез [него]“.
В творческа лудост поетът разкъсва влакната на познатото, за да изрови свежестта на визуалното изживяване. Това не е просто бягство по Фройд – това е изригване в нещо отвъд всекидневната мръсотия. Това е онази неумолима жажда да се издигнеш над обикновеното, да надхвърлиш бремето на „долното“ съществуване, където всяка стъпка се чувства привързана към силата на гравитацията.
В тези моменти на творчески екстаз тежестта на света се разтваря. Мръсотията от вини, съмнения и провали е изгорена, оставяйки само сиянието на нещо по-висше, нещо недосегаемо.
Творческият живот не е ограничен от времето и разпадането на това мимолетно, покварено съществуване. Това е вечно. Това е предизвикателство против ентропията, искра, която отказва да умре. Да твориш, означава да вкусиш безсмъртието.
„Поезията в най-добрия ѝ вид“, по думите на Джим Харисън, „е езикът, на който душата ви би говорила, ако можете да научите душата си да говори“.
Събрах някои поетични прозрения от някои забележителни поети и писатели за самата поезия. Гмурнете се, оставете вдъхновението да ви разтърси и се захващайте за работа!
„Казвах на студентите, че разликата между поезията и теб е, че се гледаш в огледалото и казваш: „Остарявам“, но Шекспир се поглежда в огледалото и казва: „Поглъщайки времето, притъпи лапите си на лъв“.
— Джим Харисън
„Поезията е животворна сила. Защото стиховете все пак не са думи, а огньове в студа, въжета, спуснати към изгубените, нещо необходимо като хляб в джобовете на гладните.
— Мери Оливър
„Поетът е сляп оптимист. Светът е против него по много причини. Но поетът упорства. Той вярва, че е на прав път, каквото и да казва някой от събратята му. Във вечното си търсене на истината поетът е сам. Той се опитва да бъде вечен в общество, изградено като временно.“
— Джак Керуак
„Хората искат да бъдат поети повече, отколкото да пишат поезия, и това е грешка. Човек трябва да иска да празнува повече, отколкото да бъде празнуван.
— Лусил Клифтън
„Идват трудни времена, когато ще искаме гласовете на писатели, които могат да видят алтернативи на начина, по който живеем сега, могат да видят през нашето обзето от страх общество и неговите обсесивни технологии към други начини на съществуване, и дори да си представят реални основания за надежда. Ще имаме нужда от писатели, които помнят свободата – поети, визионери – реалисти на една по-широка реалност."
— Урсула К. Ле Гуин
„Какво е поет? Нещастен човек, който таи дълбока мъка в сърцето си, но чиито устни са така оформени, че когато въздишката и плачът преминат през тях, звучи като прекрасна музика… И хората се тълпят около поета и казват: „Пей скоро пак“ – т.е. „Нека нови страдания измъчват душата ти, но устните ти да са както преди, защото викът само би ни уплашил, но музиката – тя е блажена.“
— Сьорен Киркегор
Превод от английски (с незначителни съкращения): Георги ВЕНИН
|
