Кол, е, да!

Георги ВЕНИН Вече в сърцето на Европа кънти „Коладе-ле!“. Дървени геги, накичени с пуканки и гевречета чукат по вратите на нечии европейски домове, които са нечии крепости. Коледарите не искат нищо. Е, някое костеливо орехче, глътка червено вино и гостолюбие. Коледарите благопожелават. Благославят. Дават хабер да е хаирлия. Пеят за щастието на дома. Колът от заглавието е накичен с обещания за благоденствие и с безнадеждните нули на краваите. Не кол, а овчарска гега. Да потропват с нея коледарите и да реват: „Да бъде!“ („Let It Be“ излезе коледарска песен...!). Коледарите пожелават берекет дори когато в сърцата им е рана. Нищо че днес за Бъдни вечер все намираме шепа бял боб, ама за Коледа имаме кол-ебание... Нищо, от „пост-ене“ иде „постоянство“. Стоим на пост и се клатушкаме като обезлистени вейки. Или като тънки колци, които се чупят при първия удар. А може би за всичко са виновни не икономистите, а езиковедите. Европа се чуди отде е това име и как така българите са имали коледари преди в Европа да имат Коледа. Ами защото българите са имали календар (и то най-точният от всички познати ни древни календари, който някъде по невежество наричат китайски – а се знае от кого са го преписали китайците…) хилядолетия преди Рождество Христово. Защо – коледа, щом коренът е в „календа“!? Може би трябва да казваме Каледа. Кал, е, да! От кал сме всички, на кал ще станем. Само че в кал трудно се забива кол. На заника на годината признаваме само оня кол, на който като вретено се върти нещо блажно – може и кучешко (и виетнамците са хора, клошарите – също)... Нас ни чака не вретено, ами хурка. Затова да се помирим с грила. Абе, грее тая чуждица – „грил“! Грее чуждицата като чужда. Като Граал. Само ескимоският деликатес няма как да се набучи на кол, може само да цвърчи върху кола. И да се гъне. (Като) Червей. Понякога се чувстваме така. През останалото време сме коледните трохоберци на света. Навръх бъдните празници сме бъдни и бедни. Тесен, хлръзгав и набабунен от препъникамъни беше и тази година пътят ни към Старата дама Европа. Дано не поднесем и не рухнем от толкова мъчно съградения мост към европейското ни бъдеще. И правнуците ни, като сегашните наши отрочета, навярно няма да загърбят коминтерновските ботушки на Дядо Мраз, въпреки преходността на червената образна система. (Абе, нека ги има и Пинокио, и Буратино!) В края на краищата защо да се отказват от двойни подаръци – веднъж на Коледа (от едноименния Дядо), и веднъж на Нова година (от смразяващия по име, но стоплящ с чувала Мраз). Да редуват пуйката с прасето. По протежение на преходния период нека се усещаме протежирани от смесицата на идеите. Постните идеи за светли бъднини и заговезните идеи на сбъднатото настояще. „Налейте, налейте да пием искрящото вино…!“, както се пее в една красива ария от европейска опера. Нека закънтят златните и магични български гласове! За да е арията още по-благозвучна. Наздраве и от нас!