Краят на рокпоколението

Фъргал КИНИ (Pocket) През фаталната юнска вечер, в която Джо Байдън се появи в дебата на CNN против Доналд Тръмп, „Rolling Stones“ свириха в Чикаго. Горе-долу по същото време, когато божем лидерът на свободния свят се отправи несигурно към катедрата, Мик Джагър се катапултира от сцената наляво по-бързо, отколкото операторите, които заснемаха двучасовия концерт, можеха да задържат кадъра, мърдайки се, напъвайки се и насочвайки камерите към лилавото кожено облекло и тесните дънки. Дайте ме на екран! Макар и на различни континенти, двамата мъже са тръгнали през една и съща година на училище. И двамата са деца на войната: Байдън, роден докато листата падаха през 1942 г., Джагър – през следващото лято. Мик Джагър. 2024 г. Днес да живееш по-дълго, е всекидневното чудо на XXI век, което често не се възприема като чудо. Около един на всеки пет души в Англия е на 65 или повече години; в световен мащаб има повече хора надхвърлили 65, отколкото деца под пет години. Това определя тона на нашата политика по повече начини, които не винаги може да се доловят, обединявайки привидно несвързани въпроси като кой ще получи това скъпо зимно гориво и кой ще бъде хедлайнер на този скъп музикален фестивал. В „Надявам се, че ще остарея, преди да умра“, музикалният журналист и телевизионен оператор Дейвид Хепуърт изследва как поп-и рокмузиката на бейби бумърите – „която някога е трябвало да бъде изключително за шока от новото“ – е оцеляла според това, което той запомнящо нарича трето действие на рока. Това е период, който той описва от средата на 80-те години на миналия век, когато неговите герои бяха в средата на четиридесетте, до издаването на документалния филм за „Бийтълс“ „Get Back“ през 2021 г. – плюс турнето „Steel Wheels“ на „Rolling Stones“, „Tears in Heaven“ на Ерик Клаптън и изпълнението на Елтън Джон на погребението на принцеса Дайана. „Как стоим на крака пред рокбогове на осемдесет?“, пита Хепуърт. „Как успяха да устоят?“. Сега е лесно да почувствате историята на античния рокер като пропаст. Доста от най-големите имена от хит парада от 60-те години на миналия век – включително артисти като Боб Дилън, Стиви Уондър и Джони Мичъл, както и двамата оцелели бийтли – са активни днес по начин, който изглежда малко вероятно да продължи след десетилетие. Те са достатъчно стари, в края на седемдесетте и началото на осемдесетте, и това изглежда поразително. Те са стари по начин, който е много нов. В интервю за BBC от 1963 г. Пол Маккартни – по това време все още живеещ в общинската къща на семейството си в Алъртън – се присмива на идеята да свири музика на „Бийтълс“ на невъзможната възраст от 40 години. „Старци, свирещи „From Me to You“!?,“ примигва той нервно, „Никой няма да иска да слуша това“. Но го направиха: този декември той най-вероятно ще изпълни същата песен пред разпродадена публика в Обединеното кралство на 82-годишна възраст. Има много такива случаи. Заключителното изпълнение на Маккартни на „Let It Be“ на Live Aid от 1985 г. – в което 43-годишната звезда освещава набирането на средства с печата на „почтен древен“ – Хепуърт определя като раждането на третото действие на рока, заедно със стартирането на списание „Q“ през следващата година. „Q“ помогна да се прекъсне връзката между британския музикален печат и младежката култура, като посредничи за разведряване между попзвездите на средна възраст и музикалните медиуми, което продължава до днес.. Дали някое поколение в историята е претърпяло повече обвинения в късмет от бумърите? Ето още един: след като творческата муза е връчила на хитмейкърите от 60-те и 70-те техните P45, този артистичен спад се съчетава великолепно с бума на преиздаването на CD-та и отривистия растеж в сектора „на живо“. Защо това поколение продължава да се представя? Когато търговските стимули са толкова огромни – както счетоводителите на братята Галахър (основатели на групата „Оейсиз“ – бел.прев.) с радост ще забележат – ще са необходими хора с монашески равнища на самоотричане, за да спрат да натискат бутона за пари. Монашески ли се самоограничават повечето попзвезди? В книгата на Ан Пауърс „Travelling: On the Path of Joni Mitchell“ („Странстване: по пътя на Джон Мичъл“) тя цитира певицата-текстописец от началото на века, замръзнала от канонизирането, което тогава бе обявено за нейните съвременници мъже от 60-те години. „Какво бих направила?“, попита Мичъл за ограничените възможности, с които разполага. „Да покажа циците си? Хвани ме за чатала?“. Преклонението, което последва завръщането ѝ на живо през 2022 г., беше едновременно закъсняло и условно. По същия начин Кейт Буш, която стана най-възрастната жена, оглавявала класацията за сингли в Обединеното кралство през 2022 г., на 63 години, с нейния хит от 1985 г. „Running Up that Hill“ – странен пропуск при компетентността на Хепуърт. Когато жените са признати, те са облагодетелствани от „инфлацията на преклонението“, за разлика от – навярно – предполагаемата златна стандартна валута в парада на книгата (на Хепуърт) за момчетата. Нито една от 36-те глави на тома не е фокусирана върху творец, който не е бял. Имена, които трябва да фигурират във всяко разкопаване на „златното поколение“ на попа – Стиви Уондър, Дайана Рос, Тина Търнър, Арита Франклин – се споменават мимоходом или изобщо не се споменават. Но церемонията по встъпване в длъжност на Барак Обама през 2009 г., наред с други неща, е ключов момент в третото действие на рока, в което Уондър и Франклин се представиха като смислени и достойни символи на трайния статут на черното изкуство в Америка. Боб Дилън, 2024 г. Това продължава и днес: кампанията на Камала Харис пусна видеоклип в социалните мрежи на кандидат-президентката и нейния съотборник Тим Уолц в тематично джаз кафене в Детройт, разговаряйки за споделената им любов към ранния хип-хоп, Принс и Майлс Дейвис. В началото на новия век третото действие на рока направи неочакван обрат: Гил Скот-Херън – соул поетът, чиято песен „Революцията няма да бъде излъчена по телевизията“ хвърли ръкавицата на хип-хопа, се завърна от пустинята и наказателната система на САЩ със зимен електронен албум, продуциран от младока Джейми xx. Възрастните граждани откриваха нещо друго, което биха могли да бъдат: експериментално, трудно, гръмогласно. През 2016 г. последният запис на Дейвид Боуи, „Blackstar“, бе вдъхновен от съвременни идеи на рапъра Кендрик Ламар, R&B изпълнителя D’Angelo и ориентирани към бъдещето джазмени, в албум, издаден 48 часа преди смъртта му от рак на черния дроб. По-късно същата година, когато 82-годишният Ленард Коен пускаше забавния и рядък хит „You Want It Darker“, рекламното му послание беше просто и рязко: „Готов съм да умра“. Седемнадесет дни след това той го направи. Същото важи и за Скот Уокър, който през десетилетието преди смъртта си през 2019 г. изпълни някои от най-трудните и плътни музикални творби в една също толкова трудна и плътна кариера. Те бяха бумърите на обречеността, които, което е изключително важно, загърбиха очакванията на своите съвременници за площаден рок и намериха творческо прераждане в това. И така, за първи път има достоверна пътна карта през рокживота от първите дрънкания до последните ридания. Това се случва през десетилетие, когато стриймингът – и бавният темп на собственото развитие на рока през XX век – направиха толкова незабележимо за новите поколения да слушат бумър артисти, колкото беше за тях да се превърнат в старши политици като Джеръми Корбин или Бърни Сандърс пред урните. Всъщност по-възрастните творци и по-възрастните политици имаха предимство пред своите колеги на средна възраст, тъй като можеха да бъдат прегърнати заради тяхната странна способност за мемове и поради авторитета, произтичащ от асоциацията с борбите от златния век на популярната музика. Сега, както в първото действие на рока, един артист продължава да дава пример, който е толкова уникален, колкото може да се предположи, и дразни съвременниците му: Боб Дилън. По-интересно от това, че той е първият музикант, удостоен с Нобелова награда за литература през 2016 г., е, че някои от най-добрите му творби се появиха СЛЕД награждаването. Този септември американското онлайн издание „Pitchfork“ класира песента на Дилън от 2020 г. „Murder Most Foul“ като една от десетте най-добри песни на годината. Заедно с песни на Лана дел Рей и RXKNephew е 17-минутната, музикално статична медитация на Дилън върху убийството на президента Джон Ф. Кенеди през 1963 г. и последвалото безумно оттегляне на Америка в попкултурата. Дилън разкрива нова основа за осемдесетгодишни изпълнители с работна норма, която изглежда като продукт на някаква неуловима небесна сделка: поддържане на по-енергичен и постоянен график от който и да е от колегите му. Но с каква цел? Тъй като непродадените нови албуми на бумър артисти се превърнаха в подложки за кафе и фрийзбита в офисите на звукозаписните компании, работата на 83-годишния мъж се бори още по-интензивно с американската история на ХХ век и неговия собствен статус в нея. За сравнение са романите на Филип Рот от късния етап: изцяло контраистория и прикрити мемоари. Третото действие в рока приключва, докато слънцето залязва над класическото рокпоколение и над самия рок. Днес почти нито едно от най-касовите турнета в света не е от рокизпълнители, тъй като рокендрол главите се изместиха от концертната сцена зад стъклото на музея. Никоя империя не пада поради една-единствена причина; много са: високата цена на група срещу музика от лаптоп; социалните медиуми се насочват към индивидуални, а не групови идентичности; а и собственото плъзгане на рока от черната работническа класа на уличния ъгъл към самореферентна и фиксирана форма, която говори само със собственото си минало. Но тук е уловката: днешните властни попзвезди няма да бъдат вечно млади. Не всяка кариера ще издържи. Но за тези, които го правят? Те може да очакват с нетърпение да живеят по-дълъг живот и да работят през по-голямата част от него. Точно като всички нас. Превод от английски: Георги ВЕНИН