Криминалета, които те правят детектив…

Гилбърт Адеър* За последните две години прочетох или препрочетох всяка една от 66-те криминални мистерии на Агата Кристи. Преживяването беше до голяма степен приятно. Въпреки че открих, че тя е написала книги с различна стойност, общият стандарт на нейния замисъл ме впечатли като невероятно висок за такъв плодовит писател. И действието, което се развива в една реакционна Англия – където се подвизават снобизъм, расизъм, антисемитизъм и всичко останало – продължава да е толкова неустоимо за съвременния читател. Така че нямам проблем да разбера нейните трайни високи продажби и безбройните радио-, телевизионни, сценични и филмови адаптации. На всеки почитател на Кристи е познато чувството за нарастващо напрежение, когато приближава до кулминацията на всяка една от книгите й. Докато се стигне до „И името на убиеца е…”. Открих, че това напрежение абсолютно не е присъщо на фабулата и развитието на самите романи. Напротив, последните глави на повечето криминалета на Кристи са значително по-ясни от по-предните. Няма рязко ускоряване на темпото, няма сгъстяване на атмосферата, нито едно от обичайните инструменти, чрез които писателите на трилъри затягат примката до края. Точно в този момент осъзнах, че истинското напрежение се намира изключително в съзнанието на читателя. Ако романът на Агата Кристи изглежда все по-напрегнат, когато наближава развръзката си, това е така, защото в самия читател вече е създадено такова нервно напрежение, каквото е на един от заподозрените в романа. В края на краищата той е вложил доста време и енергия в книгата и не може да понесе перспективата за провалена кулминацията, защото не е бил достатъчно прозорлив или умен. Това любопитно пренасяне на напрежението от разказа към читателя също ме накара да осъзная, че Кристи е може би по-модерен писател – дори постмодернист, както бихме казали, – отколкото е било признато. Нейният издател никога не се уморява да ни напомня, че Кристи е романист, чиито продажби са съизмерими в само с продажбите на Библията и пълните произведения на Шекспир. За разлика от тях обаче нейните криминалета принадлежат към все още леко дискриминиран раздел от литературата. След като обърнат последната страница, читателите са склонни да оставят небрежно книгата в железопътния вагон или на шезлонга край басейна. Банален сюжет, чиито варианти ще намерите почти във всяка една от книгите на Кристи: извършено е убийство – естествено, заподозрените вече са събрани, а Еркюл Поаро, полезно оказал се в близост, започва разследване. В крайна сметка се оказва, че в близост до мястото на престъплението е забелязана сенчеста фигура, най-вероятно жена, но жена (свидетелят добавя замислено) със странно мъжествено телосложение. Четиридесет страници по-нататък, ние научаваме – много приглушено – най-хитрите улики на Кристи: че един от заподозрените мъже е направил, още студент, незабравимо впечатление като имитатор на жена в края на едно ревю… Невинният читател, който все още не е добре запознат със стратегията в повествованието на Кристи, по правило на пръв поглед весело ще приеме, че е открил самоличността на убиеца – напълно разумна форма на дедуктивни разсъждения. Опитният читател на Кристи знае, разбира се, по-добре. Той или изцяло отказва съдебното решение, или преценява твърдението като твърде достоверно за вината на този конкретен заподозрян. Или дори, ставайки жертва на вид параноя, която е раздухана умишлено, продължава да се забавлява тъкмо защото подозира, че „прекалено грубата му“ видимост в крайна сметка трябва да го убеди да го отхвърли. Във всеки случай, колкото и несериозен да е литературният залог, такъв читател със сигурност може да твърди, че подлага романа на антиилюзионистично, следователно критично, четене. За миг той не се отъждествява с героите на Кристи, с техните психологии или мотиви. По някакъв начин той се отъждествява само с един „герой“ – самата Агата Кристи. Подобно на някои постмодерни романи, с които иначе не си приличат, трилърите на Кристи са оплетени с авторски инсинуации, предназначени да предупредят читателите й, че книгата в ръцете им е продукт на писателско изкуство. Например – близост до мястото на престъплението на часовник и огледало (от което следва, че циферблатът може да е прочетен обратно) или някакъв намек за някого, който е „черната овца“ на уважавано семейство, изпратен в немилост в Австралия или Южна Африка и се предполага (но не е известно), че е умрял там. Това са, разбира се, всички условности, характерни за класическо английско криминале – жанр, в който Кристи става най-успешният писател. Когато читателят обръща последните страници на криминалетата на Кристи (и тук трябва да ви предупредя, че съм на път да разкрия три от най-известните й обрати) и научава, че убиецът на Роджър Акройд е разказвачът от първо лице на романа или че убийството в Ориент експрес е извършено не от един, а от всички заподозрени, или че извършителят на убийствата в „Десет малки негърчета“ (глупав нашенски превод, понеже „негърчета“ е умалително и няма нужда от прилагателното ‘малки’; в Русия са по-точни: „Десять негритята“ – бел.ред.) е една от очевидните „жертви“, той, читателят, третира всяко разкритие по-малко като интригуваща представа за патологичен мисловен начин, отколкото като подвиг на чиста литературна изобретателност. Читателят на Кристи, естествено, също е детектив на фотьойла. Той не се отъждествява с Поаро, но оперира независимо от него, пресява различните улики, които са били разпръснати по пътя му от автора. * Гилбърт Адеър (1944 – 2011) – шотландски романист, поет, филмов критик и журналист. Превод със съкращения: М. ВЕСЕЛИНОВА